Да срещнеш Джо Блек

Аз съм серопозитивен, казва той кратичко.

Изрича го внезапно и бързо, сякаш се бои, че може в последния момент да размисли…

Втриса ме.

Става много тихо, като в гроб. За няколко секунди чувам тоталната, космическа тишина, само слепоочията ми пулсират. Опитвам се да запазя самообладание, избягвам погледа му, промърморвам нещо под нос и ставам да отворя прозореца, за да не види как ми треперят ръцете.

Не знам какво да кажа, не съм подготвена. За ХИВ само съм чела по листовките, разпилени из чакалните в болниците, и то без да внимавам много. Мислех, че е някаква абстракция, екзотика, страшна приказка за възрастни, измислена от Господ, за да озапти разюзданото човешко либидо. Да, да, знам, в Африка, по света – но тук е България, тук няма заразени! Добре де, има някакви си 800 души, които винаги съм си представяла, че се крият по тавани и мазета и никога не излизат на улицата по светло. Блажени са невежите, нали?

В главата ми се разпищяват едновременно няколко гласа, надвикват се и се блъскат с лакти, едва ги различавам.

Първи глас:

Господи, не искам да умираш, не си отивай, нали това ми казваш сега – че ще умреш! Как така, аз те обичам, не съм срещала човек като теб досега, толкова щастлива ме правиш, защо точно теб са заразили? Не ме изоставяй, моля те, какво ще правя без теб?! Не те пускам, стой тук, забранявам ти да умираш!

Втори глас:

Този човек е заразен и опасен за живота ти, по-добре не го докосвай повече и дезинфекцирай чашата, от която той пи кафе. Да, чували сме, че по въздуха не ставало, ама ти по-добре се пази, щото вирусът мутира, та не се знае. Боже, дали може да ме зарази, ако ме прегърне? Крайно време е да си направя тест, в опасност съм, ужас, срещу мен седи смъртта, помощ, бягай!…

Трети глас:

Я престани да говориш глупости и се засрами! Тъпа ли си или просто неграмотна! Можеш да се заразиш само ако ти прелее кръв или правите секс без презерватив, даже и тогава не е задължително. Това не е заразно зло, това е човекът, когото обичаш, забрави ли? Всеки може да се зарази, но вероятността да пукнеш от инфаркт, катастрофа или задавяне с бобено зърно е сто пъти по-голяма, а пък ти конкретно – от трите пакета на ден, които пушиш!

Четвърти глас:

Господи, желая го, искам го, веднага! Рискът ме възбужда, не съм на себе си, искам да сплетем телата си, да усетя как прониква дълбоко в мен, да усетя ръцете му, езика му, пениса му, да бъде горещо, задъхано, мокро и опасно! Искам да си поиграя на руска рулетка със смъртта, да правя любов със самата смърт, тази мисъл ме побърква, искам го този мъж! Сега!…

За няколко секунди чувам само последния глас, обзема ме някаква перверзна еуфория от екстремното количество адреналин, наводнил мозъка ми. Ерос и Танатос се сграбчват в жестока схватка на тепиха на обърканото ми съзнание и за миг Танатос застава отгоре. Здравият ми разум не успява да заличи тази фантазия, но поне я избутва встрани, така че слухът ми да се проясни и да чуя и останалите гласове, които вече не се блъскат с лакти, а само се редуват.

Не знам какво да правя. Не знам какво да му кажа. Надявам се само да не е чул нито един от гласовете в главата ми. Може би той знае за тях. Нямам представа през какво е минал, докато се научи

да казва това „серопозитивен съм” така честно,

простичко и спокойно. В момента аз съм сто пъти по-разтърсена и емоционално нестабилна от него, въпреки че аз съм здравата, а той – заразеният. Дори се шегува и самоиронизира – когато го питам дали би могъл да доживее до 90, казва, че е възможно, но е неприлично да се живее толкова. Аз още не мога да се пошегувам с „това”. Дори думата ми е трудно да я кажа. Окей, ХИВ. ХИВ, ХИВ – казах го! ХИВ. Серопозитивен. СПИН. После?..

Всъщност едва сега осъзнавам странната си, но дълбока вяра, че хората, които обичам, са недосегаеми за „лоши неща”. Те са белязани, любовта ми има магическата сила да ги пази от беди – хората, които обичам, никога не катастрофират, не боледуват, не умират. Тях ХИВ не ги лови! Хората, които обичам, са безсмъртни – точка по въпроса!

Понякога ме хваща яд на него, че изобщо ми каза. Сякаш завинаги разруши онази моя простодушна и невежа вяра, че поне в моя град няма ХИВ. Отне ми спокойствието,

обезчести девственото ми съзнание,

превърна ме в хипохондрик. Никога повече няма да мога да правя секс по оня безгрижен начин, сякаш съм безсмъртна. Отсега нататък над любовта ми винаги ще дебне смъртта – като мъничка невидима сянка, свита в ъгъла, която ще ме подсеща колко крехък е животът.

Казва, че знае от 4 години. Говори за това като за дребно и леко досадно неразположение. Чувствал се добре, пиел си лекарствата, нищо му нямало. А на мен ще ми се пръсне мозъкът от въпроси. Кой го е заразил? Как? Какво му е коствало да го приеме? Как се е преобърнал животът му? Близките му знаят ли? Някой изоставил ли го е? Как живее сега? Какви са страничните ефекти на лекарствата? От какво трябва да се лишава? Защо точно на него? Искам всичко да знам, искам да усетя какво чувства той. Искам да питам, да питам, да питам… А пък не смея, страх ме е да не го нараня, да не го разруша, да не го заболи… Или да не ме заболи мен?

Няма да правим любов. Той не иска.

Шеговито казва, че вече се е наиграл и не му е интересно. Но аз знам, че просто го е страх да не ме зарази. Понякога и мен ме е страх – всъщност тялото ми се страхува, не аз. Някакъв първосигнален инстинкт за самосъхранение се включва, над който нямам контрол. После доверието ми към него надвива. Всички онези гласове в главата ми заглъхват и остават само нежност и обич. Той дори не знае колко много го обичам. Може би някой ден ще разбере и тогава ще успее да победи и собствения си страх?

Често си говорим с часове. Обожавам разговорите с него. На моменти си четем мислите, говорим едни и същи неща, с едни и същи думи. Невероятно хубаво е! След като си тръгне, понякога плача. Вярвам, че ще доживее до 90, но знам, че скоро ще си отиде от мен, знам и защо. И сякаш мислено се опитвам да изстрадам предварително раздялата ни, за да се подготвя и после да ме боли по-малко. Той не знае, че плача. Но аз знам колко много неща не ми казва. Пази ме, затова. Аз не искам да ме пази, искам да пребродя всеки тъмен ъгъл от неговия свят. Страх ме е, но нали той е с мен?

Искам да те гушна, казва той кратичко…