„Помогни ми, с твоя опит, моля те, да си изясня някои неща за живота и отношенията с мъжете.” Молбата е отправена към мен от Рукшар Асиф – прелестно 20-годишно момиче, студентка в Univercity of Soutern Denmark. Срещнах я на един обмен по програма „Еразъм плюс”, организиран от неправителствената организация Youthfully Yours SR, близо до словашкия град Кошице. Рукшар и сестра й Малееха (на 18) се открояваха сред другите млади участници от Австрия, Швеция, Дания, Италия, Словакия, Словения, България и Румъния – всички образовани, умни, мотивирани, говорещи по няколко езика – със звънливия смях, с който заразяваха всички останали. Ако нямаше повод за смях, сами измисляха някоя смешка, разказваха виц, имитираха кралицата на Дания, твърде сполучливо всъщност.
И двете са родени в Дания. Родителите им са от Пакистан, развели са се, когато децата им – Рукшар, Малееха и по-малката им сестра, са още ученички. В Копенхаген сестрите Асиф са известни. Участвали са заедно с майка си в деветмесечно телевизионно риалити Muslimske pigers dagbog (Дневникът на мюсюлманските момичета) –
шоу, което проследява ежедневието на 11 мюсюлмански момичета,
живеещи в Дания и в което те обсъждат различни теми, от любовта до политиката и страховете от променящия се свят. Всички от тях са с прекрасен английски и датски, няколко говорят и арабски. Почти всички са със забулени коси.
„Какво искаш да знаеш за мъжете?”, питам.
„Защо си сама?”
„Защото бракът е сложно нещо, а бракът между чужденци се оказа по-труден и от обикновения. И защото свикнах така”, отговарям.
Рукшар с радост установява, че моите проблеми са като проблемите на майка й. Признава, че и тя самата се бои от брак с човек, живеещ извън Европа. В тяхната общност все още действала традицията на аранжираните бракове, но в модерен, светски вариант: „Казваме на нашите:
Мамо, татко, харесвам това момче от това семейство,
помогнете да се запознаем, моля ви.” И родителите правели, каквото трябва, за да срещнат младите. Неотдавна роднините й показали снимка на богато момче от пакистански произход, което живее в Дубай.
„Видях снимката, но нищо не усетих. Абсолютно нищо – разказва Рукшар. – А и той няма да дойде да живее в Дания, аз пък не бих могла да живея в Дубай.”
„Как мислиш, защо всички, като видят сестра ми Малееха, веднага искат да се оженят за нея, а към мен се държат по-дистанцирано. Дали е защото все искам да си изкажа и защитя мнението?”, пита.
Как да отговориш на такъв въпрос, освен пак с въпрос: „Рукшар, ти защо се обличаш по ислямски маниер? От снимките виждам, че майка ти само покрива небрежно косите си с шал, а при теб не се подава и косъм от косата ти, всичко е опаковано и скрито.”
„Ха-ха-ха – прилича на дяволито момиченце. – И мама това ме пита. Допреди 3 години ходех облечена като нея. На 17 години започнах да изучавам исляма и ми хареса идеята
да скрия и запазя тайнството на красотата
единствено за принца на живота си. Само пред най-специалния мъж – бъдещия ми съпруг, да се разкрия такава, каквато съм.”
Не е ли това мечтата на всяко момиче, навлизащо в зрелостта? , мисля си. Да срещне голямата любов и да изживее най-силните страсти единствено със своя Принц. Дъщеря ми например не иска да види града на мечтите си Париж, отлага изживяването за деня, в който ще го посети с голямата си любов. „Искам да го преживея истински, мамо.” Така ми казва.
Рукшар издава малка тайна – откакто покрива косите си, те са станали много по-гъсти и блестящи. Стигат до бедрата й. И при сестра й Малееха е така. Съобщава ми го тихо, да не чуят момчетата наоколо.
Иначе Рукшар има мечти, доста авангардни за бленуващо за семеен уют мюсюлманско момиче.
Не иска да има собственородени деца,
планира с бъдещия й съпруг да си осиновят дечица. „Има толкова бездомни момченца и момиченца по света. Искам да направя някои от тях щастливи”, казва. „Но осиновените деца могат да не са това, което очакваш, да се окажат духовно чужди”, опонирам. „Това важи и за собствените деца – прекъсва ме Рукшар и е толкова мъдра и знаеща за своите 20 години, че чак леко ме плаши.
Питам я къде са научили със сестра й да говорят толкова добър английски. В ислямското училище, отговаря. „Забелязала си – казва, – че колкото повече хора по света говорят английски, толкова по-моноезични стават американците и англичаните, и толкова по-малко разбират другите. Така онова, което изглеждаше като абсолютно предимство – масовото разпространение на английския език, изведнъж се превръща в точка на уязвимост за англоезичните народи.”
Улавям се, че си мисля дали ислямските водачи не прилагат умна стратегия за реклама на религията си. Инвестират в образованието на будни млади хора, които се превръщат в прекрасна представителна извадка на общността.
Висш пилотаж във всички смисли на думата.
След срещата с Рукшар и Малееха за мен мюсюлманските момичета завинаги ще бъдат асоциирани със спомена за тези образовани, артистични, одухотворени и модерно мислещи сестри. Мисля си и колко мъдро постъпва правителството на Дания, инвестирайки в телевизионни и други проекти, които да покажат на местното население какво всъщност представляват момичетата мюсюлманки. Колко сходни са техните вълнения и проблеми с тези на собствените им деца. Така взаимните страхове намаляват – недоверието е резултат най-вече на непознаването.
„Понякога се случва да усетиш, че местните не харесват мюсюлманите – разказва Малееха. – И започваш да се държиш нелюбезно и също да ги гледаш лошо. Логиката е: защо аз да съм мил, когато те не са. Гледната точка на датчаните е същата, вероятно.”
Рукшар и Малееха си носят навсякъде молитвените килимчета. Молят се в усамотение по 5 пъти на ден.
За какво се молите, питам. „За мир – отговарят. – Да няма тероризъм.”
И да няма буболечки, добавям. Те прихват неудържимо. По време на десетдневния младежки семинар, който се проведе в Яходна ресорт – планински курорт, кръстен на поляните с диви ягоди в околността, смехът на сестрите Асеф секваше само когато край тях прелитаха насекоми. Страхливо се оглеждаха и покриваха нозете, ръцете и лицата си. Имаше и едно немюсюлманско момиче от Дания, Арлинда, приятелка на сестрите Асеф. Тя също се боеше от насекоми и също като тях никога не беше вкусвала дива ягода. „Какво е това?”, попитаха датските момичета, когато им подадох букетче с диви ягоди. „Е, как, не знаете ли?! Никога не сте опитвали? Нямате ли гатанка: Мъничко, червеничко, царя от пътя отбива, що е то?” Гледаха ме учудено. И твърдо отказаха да вкусят дива ягодка, независимо от удоволствието, изписано на лицата на участниците от румънската и българската група, които вкупом се нахвърляхме на изкусителния плод. Същото се случи и с дивите малини, датчанките не вкусиха нито една. Знаеха какво е малинка, но в Дания не трябвало нищо на открито да се бере и яде, защото
можело да се окаже отровно.
Темата на проекта, който ме срещна с Рукшар и Малееха, бе за толерантността. Accept the Rhythm. Възприеми ритъма на другия. Усети го, почувствай го, настрой собствените си вибрации към тези на непознатия човек до теб. Оцени различията. Преодолей страховете и предразсъдъците си.
„Ами, ако Принцът никога не се появи, какво да правя тогава?”, изважда ме от размислите Рукшар.
„И дъщеря ми това ме пита. И аз това се питам още, представи си – казвам. – Остава ни да се молим принцовете да се появят.”
Разговаряме пред катедралата в Кошице. Сестрите Асеф гледат с възхищение фигурите по фасадата, камбаните, кръста. После включват на режим селфи-сесия и позират като истински „диви”. Не знам дали сте забелязали – мюсюлманските момичета си правят най-красивите селфита на света. Селфита, в които прозира скритата под многото покривала красота.
0 Коментара