Декември е обусловен да бъде месецът, който е толкова мекушаво-добродетелен, че ми напомня на лафа: „Ако го обичаш мек – ще те скъсам“. Някак цялата тази изкуствено създадена еуфория и лустро като че ли има за цел да прикрие хлъзгаво-декемврийската тайна, която повечето от нас крият в душите си, а именно – колко невротични ни правят тези непохватно натресени празнични причини да бъдем щастливи, докато си омотаваме гирлянди около врата, с възел, наподобяващ примка. Коледа е абсолютно
изпитание за здравината на психиката ни,
независимо колко разклатено-стабилна е тя.
Задължителните срещи с роднините, които вместо да страдат от психическите си отклонения, им се наслаждават с налудничава усмивка, са ми колкото умилителни, толкова и вцепеняващи. Добре че притежавам ловкост на сватбен планьор, за да мога да лавирам непохватно из родословните отношения в опит да наредя всички на коледната трапеза, без да рискувам натъпканата с кестени пуйка да е най-лицеприятно обезглавеното нещо във филтрираната ни снимка за Инстаграм.
Реших да събера на едно място основните страдащи таргет групи, за които „Коледата невъзможна“* е написана и посветена:
Няма как да не започнем с най-рисковата група, за която медал от тиквеник е най-малката награда, с която може да почетем членовете й в този толкова наситен с емоции финал на годината, а именно –
майките.
Изстрадали нежни души, които е по-добре да почетем с минута мълчание и с тихо разбиране да им напълним неприлично голяма чаша с вино. Представете си стреса, през който минава всяка средностатистическа модерна майка – от черния петък та чак до Бъдни вечер тя трупа куп ненужни подаръци, купени с 30% намаление, планира с трепет и скъсан на две бюджет спомените, които да оставят траен отпечатък в съзнанието на децата – с дъх на джинджифилови сладки и полусчупени коледни играчки от елхата. Майките, които свещенодействат по всякакъв възможен начин, без да получават особено разбиране, подкрепа и признателност.
Ами онези, които следват изпитаното златно правило, че зимата е
сезон за ново гадже,
и са потънали в снежна романтика, напомняща на топли и същевременно сърбящо-бодящи вълнени чорапи, тях мислим ли ги? Целият този трепетен стрес около перфектния подарък за човек, когото познаваме предимно потен, пръхтящ и гол. Всички среднощни сепвания от кошмара с вездесъщия въпрос: „Ще потракваме ли заедно с топки под елхата на Коледа, гледайки „Сам вкъщи“ с насмешка?“.
А женените, оу май Год, женените –
за тях Коледа е нещо средно между финала на Мастър шеф, Игри на волята и Съдби на кръстопът. Ловкостта, с която трябва да се проведат преговорите по темата „Къде ще сме на Коледа?“, граничи с деликатно-политическата ситуация, в която се постави Великобритания покрай Брекзит. Сигурна съм, че немалка част от съпругите изпитват напиращото желание да опаковат мъжете си с панделка и да ги върнат обратно на свекървите (заедно с онзи разплут пуловер с рогато еленче, който получиха преди няколко коледи).
Споменавайки бракуваните, редно е да почетем в тази статия и
любовниците.
Тези самотно подрънкващи камбанки, за които всеки ден с греховната половинка е празник, освен официално отбелязаните дни в червено на календара, когато чувството на вина и семейни задължения надделяват над страстните желания и уви, под елхата на единия ъгъл на любовния триъгълник (без да уточняваме дали е тъпия) самотно стои някой подарък със сексуален подтекст.
Да не пропуснем и принципно
нещастните хора,
на които Коледа внася повече напрежение, отколкото на софиянци общинската украса, която заплашително се клати над главите им. За тях краят на годината е изпитание както за нервна система, така и за чувството им за хумор, с което те имат неистово желание да охулят всеки, дръзнал да тананика Jingle bells наоколо.
Няма как да пропуснем и
сингъл молекулите –
тези принудително-самодостатъчни индивиди, след които всички уж съжалително поклащат глава, но дълбоко в себе си им завиждат на писаната шейна, в която гордо преминават, никак несмълчано над тълпата, блъскаща се из магазините в търсене на свещенограалския идеален подарък за милото. Да, може би за тях оставащото време до Коледа се измерва не в седмици, а в блистери Ксанакс, но все пак трябва да признаем, че има някаква невероятна красота в това да си сам по празниците, гледайки цялата невротична суета през прозореца, с чаша чай и ром в ръка.
И за да не решите, че имам нещо против Коледа, държа да отбележа, че през годините съм затягала златната коледна панделка около гърлото си, бидейки част от всеки гореописан сценарии (за мой късмет даже и в сериал съм била, където сюжетът варира, прескачайки от една рискова група в друга – по време на рекламите) и бих искала да отбележа, че всяка ситуация има своята красота и очарование. Е, понякога ми трябва малко повече вино, за да ги видя, но дълбоко в душата си знам, че са там.
Сега, от позицията на майка, отглеждаща детето си сама, на поочукана и една идея по-осъзната дъщеря, на жена, знаеща точно какво отношение търси в партньора до себе си, бих могла да кажа, че е прекрасно да се оставяме на приказните мигове и вярванията в митоподобни чудеса, които уж ще ни се случат и те наистина се случват, макар само и единствено в съзнанията ни.
Ето, аз например в толкова нелепи мъжеподобни създания съм вярвала през годините, та в Дядо Коледа ли да се съмнявам сега? Въпросът по-скоро е как да инициирам комуникацията си с него, при положение, че съм решила да спазвам доказано работещите женски правила, според които не върви да му пусна писмо, защото се очаква той да ми пише пръв или поне да ми лайкне профилната снимка със сърце. В търсене на онзи коледен дух, който гори с достатъчно силен пламък, че да топли смръзналите ми мисли през цялата година, хващам лист и молив и започвам да пиша, да пиша списъка с желания, които никой, освен мен не може да изпълни, тези желания, които ни дават сила да си причиним приказката, наречена Коледа с усмивка.
* Jingle All The Way („Коледата невъзможна“), филм, 1996 г.
0 Коментара