Дневникът на една шопахоличка

Минавам покрай магазин втора ръка, където виждам жена да оглежда плюшено пони. Същото плюшено пони, което видях по-рано на баснословна сума (предвид това, че е все пак само играчка!) и което детето иска от толкова време! Постоявам до нея с напразна надежда, че няма да го вземе, докато тя тества вокалните възможности на понито (което издава разнообразни звуци, като се натиснат телесните му части), но – уви, изглежда твърдо решена. За всеки случай дори я питам плахо – ако няма да го вземате, таковата… Тя ме поглежда като луда (цената му е десет пъти по-ниска от официалната) и отсича категорично, че го взима.

Добре.

Минус един кон с биберон съм.

Октомври е, значи скоро е Коледа, подходящ повод за плюшено пеещо и хълцащо пони. Но някак идеята да дам седмичните си пари за играчка, била тя и толкова симпатична и желана, не ме привлича никак… Как да го измисля, как… Ибей!

Ама, разбира се. Вече съм пробвала веднъж преди време, ползвайки сестра ми в Щатите. Първата ми работа, като се добирам до компютър, е да се свържа с нея и да я питам можем ли да повторим схемата. После тя ще изпрати играчката за любимата племенница и със сигурност ще пристигне тук преди коледните празници и всички ще сме щастливи. Сестра ми е съгласна, само с уговорката сама да вляза през нейния профил и да се оправям. Решено!

Ден 1. Влизам в ebay.com. Търся заветното ‘Мое малко пони’… Боже! Тези хора акъл нямат, такива хубави и нови понита само за три долара начална цена! Ооо! Тук има едно, търгът за което започва дори от 99 цента! О, това е прекалено! Има синьо пони… розово пони… друго розово, което даже си има кошница за носене… а това е с докторски комплект… Претоварена с информация, слагам всички интересуващи ме понита под наблюдение.

Ден 2. Прекарвам цялото си свободно време в пресмятане колко ще излезе доставката до сестра ми и колко пари съм готова да дам. Не престава да ме гложди мисълта за тези толкова евтини понита. Хм, хм… Коледа идва, а имам две племенници на подходяща възраст… питам братовчедка ми какво мисли и тя реагира радостно – голямата племенница е имала точно такова пони и го е изгубила, сега много страда. Прекрасно, решено – така и така дебна за понита, с един куршум два коня (пардон, заека), ще си осигуря подаръците за Коледа не само за детето, но и за братовчедките й. Слагам под наблюдение нови и нови понита.

Ден 3. Докато оглеждам за подходящо пони, виждам много негови разновидности. Седящо бебе-пони с биберон, което е целта ми, пластмасово пони с чудесна грива и опашка, подходящи за ресане, ах, продават ги и на цели лотове*, ау, говорещо пони, което е на четири крака и може да се носи в специално кенгуру на врата (защото, разбира се, това е начинът, по който кобилите носят своите кончета!) … Да не споменавам дрехи, украси, аксесоари – всички с ‘Моето малко пони’. Хм, и играчките, и аксесоарите са евтини… я да сложа няколко под наблюдение така, за всеки случай… Наблюдавам поне 20 търга за най-различни понита и аксесоари. Дебна, залагам, ядосвам се, като загубя наддаването за няколко цента, злорадствам, ако цената стигне твърде висока стойност, пресмятам какво ще взема и кое пони за кого би могло да е… Със ставането сутрин пускам компютъра и сядам да видя какво ново; вечер до късно седя с уморени очи. Крастата е голяма. Първите спечелени понита са налице.

Ден 4. Наблюдавам, обновявам ежедневно, наддавам, губя, печеля понита. Неусетно от едно пони за моето дете съм преминала през идея за три понита, по едно за всяка девойка, до решение да взема 5 големи от два различни модела, седнали и на четири крака. Всички подходящо разпределени за Коледа, Нова година и рождения ден на голямата племенница, разбира се, аз съм разумна жена и пазарувам със здрава мисъл. Или поне с някаква мисъл.

Ден 5. Така и така ровя, погледът ми някак случайно се плъзва по фотоапаратите и си казвам, хм, защо да не взема някой по-евтин модел на нашите за Коледа? Предния, който им подарихме, отдавна не става за нищо… Речено-сторено. Започвам ново ровене – марки, мегапиксели, аксесоари… трупам нови и нови фотоапарати за наблюдение, почти всички от които ми се изплъзват, защото се продават по-скъпо, отколкото съм готова да дам. Това вместо да ме разочарова, само ме надъхва все повече – рано или късно ще успея!

Ден 6. Ура! Успявам да взема съвсем приличен фотоапарат на нашите и то за добра цена! Добре обаче, но като взех на тях, не мога да не взема на свекърите, нали? Мъжът ми ще се засегне, а така и така имам трудности да им измислям подаръци за празниците… Следя съответно още и още фотоапарати.

Ден 7. Успявам да взема фотоапарат и за свекърите, е, може би не толкова ‘марков’ като този, който успях да взема за нашите… Мъжът ми изглежда леко разочарован от избора ми. След неуспешен опит да го убедя, че апаратът не е никак лош, изпуфтявам и решавам да търся нов, този ще го мисля, като дойде. Така и така съм разровила фотоапарати… изведнъж установявам какво толкова време ми е липсвало: малък фотоапарат за чантата, евтин и компактен, който да не жаля и да нося навсякъде, вместо да се чудя всеки път взех ли апарат, не взех ли. Ами да! И аз съм човек! Защо да не си взема един малък фотоапарат? Изобщо не ми отнема време да се самоубедя колко ми е необходим фотоапарат специално за дамската чанта.

Ден 8. Взела съм по-марков фотоапарат за свекърите. Пътьом съм взела и няколко малки пластмасови понита с дълги гриви, както и по-малки аксесоари – часовници и стикери с понита например. Ааааааааах, мамка му! Улисана в наддаване, спечелвам прекрасен компактен фотоапарат, за който късно виждам забележка, според мен добавена впоследствие, че не се включва. Как, моля ви, може един фотоапарат да е с описание „напълно работещ”, ако не може да се включи?! Изключително фрустрирана, започвам да замерям с имейли продавачите да отменят наддаването. А ако не го отменят,

чудя се как ще обясня на мъжа ми, че съм си купила перфектен апарат, който не работи?

Ден 9. Продължавам да пиша писма, в които твърдо и любезно искам отменяне на залога ми. Междувременно наддавам и спечелвам друг фотоапарат. Добре, признавам – аз съм идиот. Купила съм си много изгоден апарат. Само дето е без зарядно и батерии, които, като купя отделно, вече хич не идва евтино, отделно, че разликата в напрежението на тока ще иска и специален адаптор. И нямам с какво да се оправдая освен природна тъпота, така че трябва да си го платя.

Ден 10. Отчаяно замерям с имейли продавачите на „работещия” невключващ се фотоапарат. Вече чета и препрочитам по пет пъти всяко описание, преди дори да помисля да залагам. Виждам обаче прекрасни ръчни часовници. Моят часовник, резултат на предишния ми набег над Ибей, е вече на над три години. Чудесен е, но е, бих могла да имам и друг, нали така? Часовникът е аксесоар, така да се каже, мога да го сменям, а също така, и на мен ми престоят празници – то Коледа, то именден, и аз трябва да имам подаръци – от половинката за мен, от мама за мен, от мен за мен… а, какво съм седнала да се обяснявам? Разравям и затрупвам „наблюдавани” с часовници за мен, любимата.

Ден 11. Ура! Успявам да си взема фотоапарат (на батерии АА, гласът на разума проговори в мен). По-късно ще видя, че съм взела модел, който не снима клип над 30 секунди и не е от най-най-компактните модели, както съм искала, но вече ми е все тази. Успявам да взема детски апарат с по-малко пиксели и лесен за употреба – за детето, перфектен подарък! Получавам дълго чакания отговор, че отменят залога ми за неработещия апарат и поднасят извинения. Отдъхвам си.

Ден 12, 13, 14. Наблюдавам, обновявам ежедневно, наддавам, губя, печеля часовници. Някак неусетно успявам да си взема таман 5 – всички различни, разбира се, като външен вид, за да бъдат перфектен аксесоар, когато се нуждая от него. Хм, да. Ако си го повторя двайсет пъти, може и да се убедя, че действително имам нужда от общо 6 часовника при наличието само на две ръце. От кумова срама взимам ръчен часовник и на половинката, да не е капо.

Ден 15. Тегля чертата. Трябва да спра, за да има време нещата да дойдат до тук.

Равносметката: В Ибей влязох за едно плюшено пони. Приключих с 3 понита от желания модел, 2 плюшени понита от друг модел, 9 малки пластмасови понита в различни цветове, два вида комплекти стикери с понита, 6 дигитални фотоапарата (5 нормални + 1 детски), 8 часовника: 5 за мен, един за половинката, по един за детето и голямата племенница.

Най-смешното от всичко? Цялото ми грижливо планиране се оказа излишно. Колетът, който не можеше да пътува по поща по ред причини, не успя да стигне навреме до човека, който трябваше да донесе нещата в България и нито един от подаръците не стигна за Коледа. Нещо повече – все още чакам да си дойде майката на човека, за да ми донесе нещата.

След всичко това човек би си казал, че съм извадила някаква поука?

Например, бих си дала сметка, че е възможно, чисто теоретично, разбира се, да имам мааааалък проблем с пазаруването? Хм, донякъде е така. Извадих си поука – прехвърлих интереса си към английската версия на Ибей, откъдето нещата идват значително по-безпроблемно дотук. Сега си чакам първите комплекти дрехи, козметика, а също наблюдавам осторожно двайсетина бебешки колички, защото ей-къде е септември и ще ми потрябват… Така де. И колкото повече гледам, толкова повече успявам да се убедя, че в идеалния случай човек да има две колички е нещо като екзистенц-минимум… пък и с тези цени…