Долу любовта!

Работното заглавие на този текст беше “Срамно ли е да нямаш гадже”. Хрумна ни, докато с колежки агитирахме познати да празнуваме Свети Валентин в чисто женска компания. Луди ли сте, отрязаха ни доста от тях – нали така публично афишираш, че нямаш гадже, а да нямаш гадже, никак не е престижно. Гадничко е, с една дума.

В очите ни светнаха ееей такива въпросителни знаци (като ония доларчета в очите на Чичо Скрудж). Мен лично по ме е срам, че имам татус с името на човек, който 2 години изпълняваше ролята на голямата ми любов, а към когото в момента изпитвам непреодолимо равнодушие. Това обаче е друга тема. (Извинявай, бабо, че разбираш “какво е туй нещо на гърба ми” от медиите).

Значи така, а?

Изплъзнала ни се е нечия любов

или пък сме се амортизирали откъм чувства; внезапно сме останали сами или открай време висим в тая рубрика. И изживяваме последното като липса на основа, нужна ни, за да пазим равновесие?

Опитахме се да разнищим темата за жените, за които да нямаш гадже е потресающа драма, извор на депресия, нежелание да си обезкосмят краката и безсмислие да се усмихват; жал, че никой не им мърмори, задето си присвояват завивката нощем, и че не чуват клишета от сорта на “миличко”.

Какво ги мъчи, защо понасят самотата (в смисъл на свобода) като загуба и приемат розовите историйки на приятелките си като единственото нещо, което превръща света в подходящо място за живеене? Нима трябва да се чувстваме омаловажени само защото не сме срещнали любовта – онази, която ни сервират култовите американски филми?

Да бе, да. You don’t fool me. Жените открай време придават колосална важност на тази любов. Затова и търпят пораженията й. А всичко щеше да бъде по-здравословно, ако подхождахме към нея без толкова сантименталност. Какво всъщност е тя? Прилича на заледена улица през февруари – заблееш се някъде, подхлъзнеш се леко и паднеш. А Той така е натежал в сърцето ти, че дълго време нямаш сили да се изправиш. Задължително минаваш през серията със стихчетата, обличате срещите си в луни и звезди. Сексът е като в приказка. После не е много за приказване. Или пък няма за какво да си приказвате. Освен ако не си ръмжите.

Скандалът поддържа времетраенето на тръпката.

После рутината попива и него. Намираш смелост да се разровиш в бъдещето си с тоя човек. И отказваш да участваш в него. Разбираш, че вечната любов е гонене на неосъществима мечта – окей, може и да успееш да прескочиш препятствията, но на финала те чака голямата изненада: там наистина има надпис “Финал”.

Какво облекчение все пак. Сега, когато вече от няколко месеца съм в категорията “необвързана”, с изненада откривам предимствата й… Навлякла съм най-широкия си панталон, кръстосала съм крака по турски и се наслаждавам на любимата част от деня си – пием с приятелка по коктейл. И тя като мен няма гадже. Седим си двете на бара и упоени от вкуса на ванилия, канела и водка доукрасяваме събитието: “Трябва да идем до Колумбия един ден; да, задължително; само си представи природата, плажовете, ммм!; вълшебно като в роман на Маркес; добре, де – това лято поне до Венеция; окей, Черна гора е по-близо; а и какви пичове има там!…”

После дълго мълчим и се гледаме ухилени. Помня, че още сутринта тя изкрещя колко е щастлива. Сетила се, че има младост, мечти, добри приятели, места, на които обича да ходи с тях, хубава работа, щури идеи, високи скорости, сили, свобода! И че се справя сама в живота. С което по-скоро се гордее.

Краят на една връзка или въобще липсата й освобождава време и съзнание за много яки неща. Сякаш си счупила някаква рамка, в която той неусетно те е набутал, за да му се харесва картината. Сега тя си е твоя, можеш да си я надрисуваш. Това, че си се отървала от угнетяващите обеди с майка му, е най-малкото предимство на самотата. Тръпката й е в това да сътворяваш чара на деня си късче по късче, така че вечер да си легнеш (или въобще да не си легнеш) с блажената равносметка, че в умората от емоции този път няма пръст любовта.

Не че изключваме идеята да попрекарваш нощите с мъж, не.

Даже много я толерираме, мога да изпиша страници за зависимостта си от флирта – от погледа му през цигарен дим, от нюансите на парфюма му, от допира до ухото му, от догадките за целувката, от абстрактните уговорки за секс, от мимолетното влюбване. От закачките с бармани. Познаваш ли бармана всъщност, запитах небрежно към края на питието. “Забрави! Адски е несериозен”, информира ме тя.

Кой ти говори за нещо сериозно? Нека просто сипе по още едно. После ще потъна в своето сладко-горчиво късче самота – в звуците на Стинг и страниците на Съмърсет Моам. Барманът и утре е тук. Утре може да се изгубя в други очи. Искам кратка и щура историйка. Без да се подхлъзвам и да допускам надзирател в сърцето си.