Драги гости

Вкъщи обичаме гости, в някои случаи дни преди определения ден си мисля за менюто и ровя готварските книги, като си припомням правилото, че един продукт или една подправка трябва да присъстват на трапезата само веднъж и всичко, от предястието до сладкиша, вкусово да е „стилно“ съчетано.

В такива случаи се чувствам като пред приятен ребус, чийто връх и разрешение е в десерта! Друг път си казвам: „Това са глупости“ – и се улавям, че предпочитам вечеря върху табуретка. Но като че ли „класическото гости“ ни се струва най-„редно“. Там е въпросът – дали „гости“ и „трапеза“ са равни понятия и дали „редно“ означава именно те да са равни.

Моята представа открай време се люшка между разните варианти. Мога да кажа: весело се люшка. Примерно от първите ми гости като млада домакиня: „Вземате 3 кг телешки шол, нарязвате на тънки филийки, увивате рулца, които се киснат 12 часа в специална марината, после 12 часа къкрят на слаб огън, после 12 часа изстиват, после се режат на колелца и се желират… и се поднасят на третия ден.“ До нарязания на едро върху дъската салам и чаша бира.

Но докато идеите ми се колебаят, в ума ми остава неизличимо едно странно и разкошно гостуване. Бяхме тумба студенти, изтърсили се у една наша приятелка в град А. Не мога да забравя високите прохладни тавани, подовете със старинна мозайка, масата, застлана в призрачно осветения вестибюл и подредена по всички правила на класическия обяд, тънките чаши, тортата… И как замлъкна смутено нашата шумна и прашна компания, и тишината, и мирисът на дом, пълен с любов. Колко време мина, а ние понякога се улавяме, че си припомняме менюто… Но това само затвърждава убеждението ми, че имаме нужда еднакво от всичко това – и от салама върху дъската, и от кристал и бяла колосана покривка. И че макар и различни – скромни или празнично-разточителни, обедите и вечерите са предимно

топлината, която домът излъчва, за да прегърне своите гости.

Ето, мисля си, есен е и навярно добрата домакиня е отделила вече най-красивото си сладко и най-добрата си туршия „за гости“. Харесвам, когато в разгара на лятото започне приготвянето на зимнината – вие знаете този мирис на печени чушки и оцетна саламура, който вече напомня за зимен уют. Харесвам строгите редици буркани в мазетата на образцовите домакини – сякаш домашно щастие и топлина от лятото са затворени в тях. Бих искала и аз така да умея да редя туршии и да мечтая за гости, за запотени в топлата кухня прозорци, когато студът навън измита улиците. Но зимнина не умея да правя както трябва. И няма какво да мечтая за гости — дето се казва,

къщата ни е „на кьоше“ и гости не ни липсват.

В началото разточителствахме с време и приготовления. После се уморихме. И взехме да пресяваме поводите – усилията според повода. После… едни ден бяхме поканени само на рибена чорба. В нея бе събрано всичко – приятелството, топлината, сладката приказка. Което ме накара да мисля, че най-важните неща могат да се сберат в нещо наистина просто. И че „гости“ е изживяване и смисъл, различни може би от „трапеза“. Един зелник или купичка селска „тарана“ могат да „съберат“ и да „отдадат“ много повече „смислова“ енергия…

При друг случай бих обвинила нашата търговия за бедното въображение в производството на полуфабрикати, с които хладилникът ти веднага може да реагира на внезапно дошли приятели. Но напоследък все повече ценя личното усилие, собственото производство, домашния специалитет – бил той и нещо крайно просто и евтино като пържени картофи с кисело мляко и чесън, което веднъж ни поднесоха в пръстена паница.

Кухнята ми се случи широка, топла и удобна – все там събираме с гостите и едва като дойдат, започвам да приготвям, каквото съм намислила. Пред тях, на самата маса режа зеленчука или бъркам тестото. За разлика от 12-часовото къкрене на телешкия шол – крачката е голяма, бих казала на ума си. Но и тази ми представа се изменя. Все в кухнята и все на трапезата ли ще се срещаме е машите приятели – а има толкова неща, които могат да се правят заедно. Ако си кажа – защо не се съберем на шишчета върху огъня сред никоя поляна, – се стряскам, звучи ми малко измислено. Но пък виждам тук-там цветни весели картинки с гримове върху зелена морава, които никак не изглеждат измислени, и започвам да съжалявам за колебанията си. И вечерята в ресторант между баба, дядо и внуци не е измислена. Просто, изглежда, срамежливо се отнасяме съм модели на общуване от подобен род.

Но нима може да ни е неудобно да се чувстваме добре, се питам, косато ме обхване подобна срамежливост. И ние ли, както най-доброто сладко на баба, оставено „за гости“, ще оставяме хубавото и неизживяното за после, за някога?

Макар, разбира се, да няма нищо по-хубаво от това – хубавото да предстои.