Лятото свърши преди не повече от пет минути. Точно в момента, когато отчаяно натиснах бутона “like” във Facebook върху групата Camping. По същия начин са постъпили още 6 515 524 души. И, убедена съм, са го сторили в отчаян опит да си внушат, че ей-сега идва догодина и палатката пак ще е пълна с пясък.
Малко е нелепо да харесваш онлайн къмпинг, миришейки на шампоан, парфюм и с чисти дрехи. Кецовете ми са изпрани, а кафето пред мен – горещо, сварено в кафеварка, сервирано в голяма чаша. Саундракът – прекрасната Джанис. Обаче уви – няма и помен от чайки, вълни, пукане на съчки в огъня и онзи особен звук от наздравиците с метални канчета.
Искам да направя една уговорка. Не съм романтичка, не пиша поезия, не говоря за “душата си” (любима тема на всяка кифла с възвишен уклон). С две думи – не съм многострадална Геновева.
Редовете по-долу не са посветени толкова на красивата природа, падащите звезди, топлата морска вода и среднощните цигулки на плажа, колкото на лекотата. Лекотата, с която заспиваш, когато си обграден от готини хора. Лекотата, с която дръпваш ципа на спалния чувал и знаеш, че никой нищо няма да ти стори, когато спиш сам на плажа. Лекотата, с която започваш да пиеш мента от около 8.30 ч. сутринта, защото знаеш, че няма как да замъгли съзнанието ти повече. То и без друго е
блажена нирвана
Лекотата, с която консумираш живота си на малки хапки, както казва една приятелка. И се наслаждаваш на всеки залък. Лекотата на скитничеството, което те прави нормален, далеч от реактивния дим на града. Далеч от онази девойка, която крещи като луда по мобилния си телефон празнословия, далеч от онази пич с малката чантичка тип “хюмнетка”, който се чеше по топките с особена гордост. Далеч от всички човекоизроди, които те задушават в смрадливата си урбанистична прегръдка, чиято плът е от глупост, чалга и мозъчна пустош.
Но нека обясня. Обичам да правя списъци, въпреки налудния хаос, който винаги превзема територията около мен. Дават някаква сигурност и усещането, че решавам аз. Не на последно място е ужасно мило да се прибереш у дома след десетдневно отсъствие и да откриеш лист с прилежно изписани думички, които са влезли в употреба.
Трети ден в София. Не ме напуска онова усещане, че съм тук замалко и веднага тръгвам… занякъде.
Нагонът за скитане е толкова натрапчив,
че всеки момент ще седна да направя списък с необходимите ми неща. Пък и той е лесен – гащи, чорапи, чувал и цигари. И ето ме на път. Далеч от влудяващите клаксони, противните физиономии и адското усещане за безсмислие.
Дори гъделичкащото забождане на песъчинки в задника не изразходва толкова нерви, колкото една информационна емисия в 19 часа. И точно докато разсъждавам над това как дните вместо ведри и ментови отиват на ебем ти страна, го намерих.
Белият лист стоеше на кухненската маса, под пепелника, в който самотно се мъдри и смърди неописуемо един двуседмичен фас.
Палатка, чувал, джапанки, бански, тампони, тениски, плажно масло, панталони – два чифта, цигари, чаршаф, суичър, кърпи, сапун, шампоан, кафе, консерви, мента, фенер. 400 км и си там – далеч от списъка, останал на кухненската маса.
Телевизор няма, последният вестник, който попада в ръцете ти, е закъснял с поне 4 дни. Не знаеш какво става, не искаш да знаеш какво става, а и по никакъв начин това не ти влияе. В същото време Бойко Борисов все така хваща мускули от рязане на ленти на детски градини и спортни площадки, а Цецко се опитва да
изчегърта със санитарния си нокът
окото на някой съдия… Кандидат-президентите обикалят като цветарки от барака на барака и обещават народополезни неща, изговарят едни думи, които висят във вакуума на празното пространство в главата на избирателя. Но няма значение – те не фигурират в списъка.
После се прибираш и някак без да искаш, четеш имената им между старателно изписаните думички като бански, джапанки и ала-бала.
Действителността драска по твоя си списък с невидимо мастило и то ти се показва, за да ти го начука, когато си реши. Влиза ти рязко и идиотски неочаквано. Така вместо песъчинки в задника получаваш нещо друго… И въпреки че си вкъщи, те напуска усещането за у дома. В гърлото ти се появява чуждото тяло на реалността и няма друг начин, освен да гълташ. Във всякакъв смисъл. След което сядаш и правиш нов списък.
1. Да стана.
2. Да пия кафе.
3. Да взема душ.
4. Да отида на работа.
5. Да не повърна цял ден.
6. Да се усмихвам приветливо на дебили.
7. Да се правя, че не са (дебили).
8. Да прекарам цял ден с тях с физиономия на адско удоволствие.
9. Да не извикам „Абе аз на вас що не ви таковам майката?!“
10. Да изгледам новините.
11. Да не изхвърля телевизора.
12. Да оцелея…
Животът има друг вкус, когато си бос. На мента и морска вода. Друг цвят – на гора и пясък. Друг аромат – на огън и сол. Друг вкус – на препечен хляб и домат. А сетивата са само слънце в очите.
Там, далеч от цивилизацията, когато душът струва два лева, а къпането става в бара, там, където никой не се вълнува какъв си, а само дали си добре, там, където освен задръжките ти падат всички превземки, разбираш кое е важно. А именно – да няма твърде много его във вътрешния ти космос. Защото за него има достатъчно време в града, като основна опора на точка 12 – “да оцелея”.
0 Коментара