Сутрин е. Едно нежно гласче прошепва в ухото ми: „Мамо, пика ми се.“ Ставам рязко. Оглеждам се къде съм.
Ех, кога ли ще започнат да заспиват едновременно. Аничка – калпазанка на 4 годинки, заспива горе-долу нормално, около полунощ. Удивителен е синхронът, с който си поделят нощните смени. Той – Бочко, 2-годишен усмивко, заспива към 22. В момента, в който тя склопи очички, той се размърдва и крещи за внимание. После следва купон до зори.
Дори и да се опитам да
приложа хватката „умряло куче“,
тоест – правя се на непробудно заспала, издевателствата му над мен са безкрайни. От скубане с две ръце до вихрено яздене на конче, като седлото е най-мекичкото на корема ми, през крясъци и викове „бавоооу“ със съпътстващи ги ръкопляскания… И така до 4 сутрин.
Аз не заспивам, аз изпадам в кома. Не се събуждам, а получавам електрошок. Ставам и се понасяме с малката към банята, като не пропускам да се блъсна в нито една врата или стена, изпречила се на пътя ми. Все още всичко се люлее…“Уи олл лийв ин дъ йелоу събмарин, йелоу събариин“, върти се в главата ми.
Успявам да сложа Аничка на тоалетната, без да я изпусна.
Постижение. Поглеждам се в огледалото, опитвам да си спомня колко часа съм спала. Винаги действа утешително да си го припомниш, когато видиш, че изглеждаш ТАКА… Закуска за малката. Врънкане, мрънкане какво ще яде. Вече съм уморена, а дори още не е станало и малкото дяволче. Пия тройно кафе, бих искала да си го поставя венозно и да подейства мигновено.
Защо се реших на тази тиха саможертва.
Та аз тормозех професорите да ме изпитват, докато ми пишат шест. Бях толкова болно амбициозна. Исках си десетте буквички пред името-ст.н.д-р.ф.н.к.н. и, може би, член-кореспондент. Как се докарах до безпомощното състояние да не мога да посетя и тоалетната без любопитни зяпачи?!
Ааа, спомних си. Моментът, в който ми подадоха вързопчето и ми честитиха дъщерята. Сигурно е било от упойката, но видях самия Бог да ми я подава и да ми казва:
„Поверявам ти я, не ти я подарявам, пази я и се грижи за нея.
Един ден ще ми разкаже как си се справила…“ Поех бебенцето и все едно поех в ръцете си цялата вселена. Чувството за пълна хармония и съвършенство ме изпълни цялата. Знаех, че това е моето призвание оттук насетне.
Мъжете искат и те да почувстват съвършенството, но не могат – отиват все по-надалеч, копаят все по-надълбоко, летят все по-нависоко, но не го стигат. Нарекли са това прогрес и го следват неизменно, а ние, жените, ние го имаме даром. Затова не сме най-добрите професионални готвачи, алпинисти, астронавти, философи и лингвисти, но на нас се крепи животът и именно чрез нас той продължава.
„Мамо, мамо, искам на разходка“,
измъква ме от мислите ми мойта малка диктаторка. Ей го, и малкият е на линия. Вместо добро утро, сестра му дружески го пошляпва зад врата. Той ме поглежда и след като се е уверил, че съм свидетел на събитието, ревва с пълно гърло. А Аничка, уплашена от неочакваните компликации, започва трескаво да го гали и да нарежда „Съжалявам, няма нищо, съжалявам…“ Сега се светнах защо вместо първата му думичка да е „мама, тати,баба“, той непрекъснато повтаря: „тъдаляу“. То било „съжалявам”. Ми тя сестра му, дет го срещне, там го „възпитава“ и все го съжалява, горкичкия. Значи освен от столове, маси, катерушки и всички непригодени за катерене неща, трябва най-много да ги пазя помежду им.
След неговата закуска се ориентираме към разходка.
Изнервяща фаза на преобличане.
Малката има претенции. Не розовата с Барби, а лилавата с Мики Маус блузка. В момента, в който Мики Маус се облещва на раменете, решава, че я боцка и би искала да разгледа остатъка от гардероба си. Не й давам шанс. Вадя две блузки и й давам възможност да избира. Избира. Преобличането на малкия е също травматично поради голямото щастие, което изпитва от това да търчи из цялата къща гол-голеничък и да се кикоти всеки път, когато приближавам. Ако имах калориен метър на дупето, щях да съм щастлива, че не ми трябва фитнес с тези вагабонти.
Обличаме с много пъшкане и суетене и връхните дрехи.
Тооочно на вратата, преди да врътна ключа, малката жално измяуква: „Мамо, пак ми се пика.“ Връщаме се. Сваляме връхните дрехи – на нея заради естеството на проблема й, на него – за да не се изпоти. На излизане поглеждам часовника. Как е възможно подготовката за разходката да трае час. Че навън е толкова студено, че не ми се ще да се разхождаме цял час. Следователно – разходката ще е по-кратка от подготовката си.
Щом аз съм с количка, и Аничка претендира за количка и най-важното – за бебе. Зарязвам малкия в количката, връщам се отново за бебето. Изнамираме и неговата количка и потегляме. Аз – една бройка бебешка количка с бебе в нея, и тя – една бройка млада госпожица с кукленска бебешка количка. Що ли нещо ме пристяга в стомаха и си мисля, че е грешка да взимаме количката. Аха.
Защото трябва да пресичаме шосе. Заставаме на пешеходната пътека и чакаме профучаващите коли да я забележат. Ама не я. В един полуудобен момент, ръчкайки количката, стискайки Аничка за ръка, паникьосано крещя:
„Сега, сега, тичай, тичай.“
Детето се уплашва и най-позорно зарязва бебето си насред шосето. Ами сега. Да се връщаме тайфата за количката, не само е глупаво, но и никак небезопасно. Да зарежа децата и да търча за количката – е, все пак трябва да имам приоритети. Оставям ги на тротоара, наставлявайки я да не мърда оттам и молейки се на всички светии барабар с Богородица, да не и щукне да ме последва. Спасявам бебето и бивам посрещната като герой. Тържествено си обещавам, че вече никога, ама никога, никога, никога няма да взимам и кукленската количка с нас, освен ако не ми израсне още някое пипало, та да мога и нея да бутам… Усещам, че ми треперят ръцете, краката също. След заместителя на фитнеса, това си беше жив заместител на екстремни спортове, адреналинът е на висота, в главата ми бучи и ушите ми туптят с ритъма на сърцето ми.
Прибираме се от разходка, ядем.
Естествено, с хленчене и мрънкане.
И тропане с крак. И недоволства всякакви. Мама е тук и за супата, и за сока, и за одеялцето, и за пижамката, и за приказката, и за банята.
Накрая на деня, безкрайно изтощена се докопвам до компютъра да обменя опит и идеи с други мами. По това време си идва благоверният ми съпруг. Още от вратата позеленява от завист и отпочва: „Е, тва е, живот си живееш. Нито нерви, нито стресове, нито умора. Седиш си на топличко пред компютъра и не се ядосваш с никой… Искам и аз такъв живот!“ Аз слагам най-благата усмивка на лицето си и нежно отговарям: „Искаш, ама няма. Такъв живот е само за богоизбрани…“
0 Коментара