Неделя е. Обядвахме само двамата. Детето е на село. Измих чиниите. Тогава токът спря. Телевизорът угасна.
Живеем на високо. Петнадесет етажа. Навън – гъста мъгла. Нищо не се вижда. Все едно, че летим. Даже е малко страшно. Но е романтично.
Мъжът ми се мъдри на канапето. Гледа в тавана. Няма телевизия. Не мога да му измисля никаква работа. Лошо. Мълчим.
Изведнъж той става. Въздиша. Тръгва към мен. Намислил е нещо. Заобикаля масата… И радиото мълчи. Ужасно тихо. Даже съседите не се карат. Странно и страшно тихо. Нещо ще се случи. Не може да не се случи… Той върви бавно към мен.
Каква полза да крещя? Кой ще ми помогне? Асансьорът не работи… Още две крачки. Стъпва като пантера… Уж холът ни бил ужасно голям… Идва все по-близо. Не спира…
Дали е разбрал всичко? Ако е разбрал, ясно… Защо няма ток? Щеше да зяпа телевизора и да си мълчи. Той и сега мълчи. Мълчи, ама идва…
Та аз отдавна приключих с този там… Митко. Що ми трябваше на баир лозе? То пък един Митко се оказа… Не, няма да крещя. Няма смисъл. Още една крачка и съм в лапите му. Само чудо може да ме спаси. От кротките като моя да те е страх. Горкото ми дете! Майка ми ще трябва да го отгледа. Тя и така си го гледа.
Спря. Ослушва се. Мисли дали някой ще чуе нещо. Не ме поглежда, гледа само встрани. Значи ще убива. Поне оня, Митко, да беше нещо…
Все пак съм с новия пеньоар. Като ме намерят просната, оная от долния етаж ще се спука от завист.
Не ме е виждала с него. Дали се изчиства мокетът от… кръв?! Все едно. Да му мисли тоя, който ще чисти… Втренчил е очи в шията ми. Значи ще души… Все пак е по-чисто.
Ужас! Ама той май ще ме души само с една ръка! Значи знае всичко…
Данче, мила…- гласът му е тих, хрипкав. Последните думи, които чувам. Сбогом, мой глупав, мой прекрасен живот! Сбо…
„ И „ТОМ И ДЖЕРИ“ ВЪВ „ВСЯКА НЕДЕЛЯ“! – избумтя радостно телевизорът.
Боже мой, пуснаха тока! Моят се сви като застрелян, преди да ме е докоснал. Ще живея! Свлече се на стола отчаян… Горкият! Ама и аз съм една…
Божичко, къде ми е кърпичката? Милият ми, на него значи не му е все едно… Даже асансьорът тръгна. И музика се чува отнякъде, и съседите започнаха кавгата. Пулсира животът! Пулсира!
Но… чакай, той не гледа екрана. Гледа мен? И то… така, както отдавна. Много отдавна. Странно. Не мига. Ще седна. Не ми държат краката. Навън е такава мъгла. Нищо не се вижда, все едно че летим. Накъде? А той все ме гледа, сякаш…
Щеше ли да ме удуши? Как да го питам? Гледа ме, сякаш…
Е-е-е, глупости! И все пак… Ами ако е искал да ме целуне?
Сега как да разбера? Как мога да разбера? Има ток, телевизия, радио, асансьор и какво ли не… А навън е такава мъгла…
Нищо не се вижда. Все едно, че летим…
0 Коментара