Една тайна на българката

При една среща с читатели в Пловдив група млади интелектуалки от Медицинския институт чак на излизане ми зададоха след­ния въпрос:

– Не смятате ли, че в своите книги, стихотворни и белетристични, Вие твърде много разкри­вате тайните на жената и по този начин отнемате най-силния й маг­нит: загадъчността?

Този неочакван въпрос ме стъ­писа. В момента не можах нищо да отговоря. Признах:

– И през ум не ми е минавало, че стремейки се да пиша откровено, до изчервяване искрено, аз съм вършила предателство; че съм издала „законспирираните“ от векове женски тайни!

Оттогава до ден днешен все мисля върху това. Този въпрос ме заведе твърде далече, надълбоко към корените на характера на бъл­гарката. Заключена в своя дожи­вотен затвор зад „дувара“, край огнището, тя е посрещала и из­пращала любимия мъж. Все му е стягала дисагите, все му е пода­вала китка здравец за „на добър път“, все му е махала с ръка, докато се скрие зад хоризонта.

И се е навеждала над коритото на сиводневието,

да го чака с години, а понякога до гроба. Той е ски­тал по широкия свят, кръстосвал е Балкана с хайдушка дружина, или се е зарейвал по гурбет, или е въртял търговия с гайтани и розово масло от Виена до Цариград и Багдад, отглеждал е зеленчуци из цяла Средна Евро­па, градил е църкви, мостове, чеш­ми и къщи из огромната Турска империя, подкарвал е вакли ста­да чак до Беломорието, зогра­фисвал, украсявал с резби и слън­ца таваните, и какво ли още не…

Но където и да е странствувал, каквото и да е вършил, все го е човъркало под лъжичката — тя дали го чака, тя какво ли сега пра­ви ? (Какво ще прави! Ще го чака и ще въздиша.) Но той не е бил съв­сем сигурен. Защото тя все е на­веждала босилкови ресници, все не е до изричала докрай как се топи от копнеж и мъка по него, все го е изпращала с оназ „тиха усмивка“ — безмълвна, многозначителна, загадъчна.

… там, дето либе хубаво черни си очи вдигнеше и с оназ тиха усмивка в скрьбно ги сърце впиеше. . . И мъжът, воеводата, майсто­рът, владетелят на пътищата, е бързал да се прибере, тръпнел е какво ли ще завари в село, у дома, дали тя го помни, дали е вярна на клетвите, които той на­сила е изтръгнал от устните й с целувка, и все се съмнява дали е чул добре — едва-едва ги е про­шепнала с дъха си.

Тя, неукото, затворено моми­че, обградено отвред със затрънени плетища, за което светът е бил табу, тя, жената, окована с дрънчащите вериги на менци, люлки, черно котле над огъня, хлопатари на крави и овце, крос­ното на стана, кобилицата — тя е владеела една страшна сила: тайната. С нея е привличала през девет планини и морета като с магнит силния, всеопитния, не­наситния свой скитник. И така до края на дните си той не е раз­бирал напълно тази своя вярна къщовница, тази своя неотлъч­на сянка — какво мисли всъщност за него, обича ли го или още пом­ни първата си севда, съжалява ли, че си е взела него, а не дру­гия, какво означават понякога те­зи

въздишки, недомлъвки, сълзи на възглавницата?

Помня от най-смътното начало на детинството гласа на баба ми, заклинателен, който редеше съ­вети към майка ми:

– Не се издавай пред него! Не му казвай!

Какво да не му казва, не разби­рах. Но чувствувах с цялото си изтръпнало същество, че това е някакъв загадъчен опит, съдбо­вен и магичен като думата, която не бива да се забравя, а все се за­бравя: „Сезам, отвори се!“ И аз тайно възненавидях тайната.

Помня и странното лице на май­ка си вечер. Напрегнато, все обър­нато към прозореца с почти мо­литвен израз:

– Баща ти се забави…

Вслушваше се нащрек във вся­ко шумване отвън, в стъпките, които потъваха нейде в здрачаването. И ставаше все по-неспокойна. А щом на прага отекваха неговите, познатите до спиране на дъха стъпки, пред смаяните ми очи се извършваше необяснима промяна; лицето на майка ми мигновено ставаше спокойно, на­ведено над шева, почти разсея­но. Аз виквах:

– Татко си иде!

Втурвах се да го посрещна. Кот­ката подскачаше и се мотаеше в краката ми от радост. Само майка ми не вдигаше глава от работата си. Едва когато той влезеше в стаята, внасяйки свежия и широкоплещ въздух отвън, от света, тя благоволяваше да вдигне по­глед към него:

– А, ти ли си? Кога се мръкна?

И без да го пита, без да му даде да разбере, че се е задушавала през тези 5—10 минути на закъс­нението, се записваше по пригот­вяне на вечерята. А той вървеше подире й в кухнята да й разказва кого срещнал и какво ново-вехто из града, мъчейки се да привле­че „височайшето“ й внима­ние. При това тя бе учителка, на­четена жена,

отдавна излязла от обръча на високия дувар

Преглъщай. Премълчавай. При­кривай. Тайната. Изпитаното оръ­жие на българката.

Но трябва веднага да уточня: българката не си служи с лъжа. Тя не познава фалшивата кротост. Заблуждаващата усмивка й е не­постижима. Щом я налегне мъка­та, излива я с думи и сълзи, с жестове и раз рошени коси, с на­мръщени вежди и свити устни. Тогава цялата съкровена тайна отива по дяволите. Натрупаното от дълго време изригва навън, в крясъци и злъчни натяквания. Познати ни са подобни женски изстъпления, дочути през стени­те на недалечното минало. Та­ка българката си отмъщаваше п своето търпеливо пазене на тай­ната. Но всъщност това бе от­мъщение на самата себе си.

Жената в Азия от хилядолетия се е учила на усмивка. Сърцето й ридае от обида и горест, но усмив­ката й грее с всичките й бели зъ­би. Това е било самозащита. От хилядолетия до днес. Но ни­кога нашите баби и прабаби не са учили дъщерите си:

— Усмихвай се! Въпреки всич­ко, усмихвай се!

Така българката оцеля като же­на през всички изпитания, опази­ла любовта и семейството, без лъжа, без фалшива усмивка и лас­кателства към мъжа, може би чрез тайната.

Ho днес пътищата се отвориха и за нея. Или по-точно — тя поч­ти сама отвори всички пътища пред себе си. Изравни се с мъжа не само по правото на професия, но и по правото на пътешествия, прик­лючения, откривателства, експе­рименти със собствената си съд­ба. Външно животът й се обога­ти и изпъстри до ослепителност. Вътрешно обаче в нея стават про­тиворечиви промени. Тя се опит­ва да опознае света и своето мяс­то в света. Но да опознае себе си — за това се изисква дълбоко утаяване на опита, премисляне, преосмисляне. Струва ми се, че това е мисията на литературата.

Да се разкрият тайните на съв­ременната жена, нейният сложен вътрешен живот, нейните оча­рования и разочарования — в това е рискът на изкуст­вото. Ако душевността й е плит­ка, разбира се, че издайничеството на тайните й ще я обезоръжи и ще ускори поражението й. Но ако тази душевност крие неиз­следвани дълбочини, тогава надникването в тях ще създаде

нова привлекателност за жената

Как­то изкачването на планински връх ни разгръща нов хоризонт, така проникването в глъбината ще ни разкрие по-широк, неподозиран вътрешен хоризонт. Съвременна­та жена има самочувствие, за да не се бои да „отвори сърцето си“. Марина Цветаева заявява, че ви­наги тя първа е протягала ръка към мъжа, че тя първа е забива­ла в очите на мъжа своя открит, влюбен поглед. Със своя смел, своеобразен характер тази без­смъртна поетеса е предусетила бъдещата жена — още по-привлекателна чрез саморазкритието.

Все още търся верния отговор на онзи въпрос, зададен ми в Плов­див. Изкуственото забулване със загадъчност е отживелица. Не чрез скритност и тайнственост се създава женствената магнитна си­ла днес. И все пак. . . Не в душевното и физическото разголване е онова, което Гьоте с такъв коп­неж назовава: „вечно женственото ни привлича“. Кое е това вечно женствено? Днешната българка го търси в себе си. Разкривайки тайните си, може би тя става по- загадъчна и по-привлекателна, за­щото има ли нещо по-загадъчно във всички времена от смелостта да бъдеш естествен?

Но винаги жената трябва да запази едно кътче в душата си недоразкрито, съкровено, за да остане вярна на образа на своите предшественички, а то значи— да си остане жена.