Животът е един от най-трудните, казва Мечо Пух. Още по-труден става, щом се налага да растеш в сянката на по-голямата си сестра. Освен в случаите, когато имаш нужда от пари, от рамо за поплакване или просто от съвет.
Илюстрации: Иван Газдов
Благинките, които съдбата поднася под формата на по-голяма сестра, идват късно. В началото каките обикновено показват най-черните си страни, за да те стреснат и да запомниш кой командва парада. Така се случи и с мен. Още докато бях съвсем мъничко момиченце, сестра ми беше затвърдила в съзнанието си идеята, че аз съм създадена основно за облекчение на нейния живот. Просто едно малко помагало, което мама е родила, за да ходи вместо нея за хляб, да мие чиниите, да подрежда масата, да я покрива, когато има двойка по математика или любовна среща. И всичко това съвсем евтино – малко целувки, много заплахи и още повече бонбони.
Всъщност сестра ми е родена за диктатор, но за мое съжаление и за щастие на цялото останало човечество
историята ще запомни само един единствен неин роб – аз.
Благи лели с дълга памет разказват, че когато съм се родила, кака ми не била особено зарадвана от този факт. Първо, цялото семейно внимание се пренасочило към моя милост. На фона на бебешкия ми рев, който огласял квартала, нейните позакъснели глезотии останали извън границите на чувствителността на родителите ни. Тя вече не била единствената и неповторима любимка. Тежък сблъсък в ранно детство с дразнителите на ревността. Не й стигали душевните тегоби, ами на сестра ми й се наложило да замени капризите с истинска каторжна работа – притопляне на млека, миене на биберони и подрънкване на онези грозни играчки, които обикновено висят по бебешките креватчета заради пристъпите на лудост на вдетенили се баби. Никой не й четеше приказки, защото ги четяха на мен,
не я водеха на кино, защото водеха мен на куклен театър,
не й купуваха дрехи, защото купуваха на мен и (о, ужас) не й даваха да гледа до късно телевизия, защото аз трябваше да си лягам рано. Това истинско потисничество и потъпкване на човешки права по-късно направи от сестра ми тиранин. Тя запомни всичките мъки, причина за които съм била аз, и ми го върна тъпкано.
Ранният тормоз на кака се състоеше в злобничко пощипване, когато нашите не бяха наоколо в забрана да си играя с нейните играчки и във въпиющата несправедливост да не ми оставя от шоколада. В детските ми години сестра ми беше най-върлият ми враг. Тя не пропускаше случай да ме натопи пред родителите за всяка случайна беля. В интерес на истината, след това хокаха нея, защото като по-голяма не трябвало да ми позволява да пипам контакта, печката, аптечката, стъклените вази. Когато пораснахме, постепенно кака разбра, че може да трансформира своята враждебност в поносимост и така да си спечели верен съзаклятник. Верен, защото
въпреки всичките караници, аз я обожавах.
Харесвах косата й, роклите й, приятелите й. Умирах да ми обърне поне малко внимание. Хитростта е една от симпатичните ни семейни черти. Сестра ми се вживя в ролята на моя благодетелка, а в замяна аз трябваше мъничко да послъгвам, което, казват, ми се отдава. Когато се наложеше кака да ме гледа, аз никому не казвах, че всъщност ме гледат двамата с поредния й обожател. Той пък ме затрупваше с разнообразни сладости, ефектът от които си личи и до днес върху фигурата ми. Имаше само един, май беше Мишо, който се държеше с мен сякаш бях 4-, а не 10-годишна. Това отношение ме изкарваше извън кожата от гняв и сестра ми бързо забрави този невъзпитан несретник. Сговорът ми с кака беше стигнал такива невъобразими висоти, че от време на време тя дори ми помагаше да си напиша уроците.
Аз наистина разбрах какво значи по-голямата сестра чак когато навърших 16. Тогава тя вече имаше свое семейство, мъж, деца, гадна свекърва и всички останали атрибути. Въпреки живота на средностатистическа заробена домакиня, моята мила сестричка намери време да ми обясни що е то презерватив,
защо всички мъже са идиоти по презумция
и как трябва да се облека за първата си среща. На всичко отгоре ми даде най-свидното си – дънков минижуп, на заем. Въоръжи ме и с някакви левчета, за да мога да си отида от кафенето „с гордо вдигната глава“ в случай на нужда. След злополучната ми среща аз дълго бърсах сълзи на рамото й, докато на другото ревеше малкият ми племенник. И тя изтърпя това геройски. Сами разбирате, че не бих могла да изтичам при майка ми за подобен съвет, особено след като имах подръка сестра, готова да бъде мой изповедник. Въпреки че понякога ме съдеше строго, тя все пак беше изключително благосклонна към всичките ми безумства, плод на момински трепети. Вероятно защото доскоро и тя беше въздишала.
Аз научих точно кога кака взимаше заплата и тя не се сърдеше. Освен това чудесно разбираше къде водя малкия ми племенник, когато ми бъдеше поверен за гледане. Доживях дори
деня, в който сестра ми започна да ми разказва за себе си –
нещо, което дотогава не беше правила, водена от съвсем правилните разсъждения, че в тийнейджърския ми мозък няма място за чужди проблеми. Е, разбира се, и днес понякога тя се държи отвратително, вероятно за да не забравя усещането. Познайте например коя е длъжна да се обажда непрекъснато на другата. Аз – на нея. Защото съм била по-малката. Логика! Да не говорим за менторския й тон, когато разбере, че майка ми е вдигнала кръвно, защото съм се върнала вкъщи в малките часове. Но това е моята по-голяма сестричка и всичко й е простено. Все пак нейният вече пораснал син е одрал кожата на леля си. А това е повод за вечна любов към майка му, нали?
0 Коментара