Ето червилото, Ваша чест!

В залата на Съда за тежки криминални деяния е застоял неспокоен шепот. Неоновите лампи осветяват с бяла светлина заключителната сцена на процеса. Ограденото за публика място е претъпкано. Отвъд перилата загърнатите в черно адвокати сядат на масите. Подсъдимият изчаква вътре в клетката, бледото му лице е облегнато на решетката. Разсилният с червена пелерина удря звънеца. Моли за тишина. Влиза съдът.

Всички погледи са вперени в един човек. Но не са насочени нито към някое светило на юриспруденцията, нито към човека, чиято невинност или вина предстои да бъде решена. По-скоро към председателя на съда, който в този момент влиза с поклащаща се стъпка и отива да се настани грациозно върху креслото. Под тогата, украсена със златисти пискюли, съдията носи женски костюм с плисирана по последна мода пола.

Обувки на високи токчета и тънки чорапи.

Това е една красива госпожа. Даже отдалеч се откроява лицето с изтънчени черти, сдържано гримирано, вещо накъдрените коси, тънките ръце, държащи листа с написаната присъда, без да потреперват. Подсъдимият я гледа със странен поглед – в него има повече любопитство, отколкото тревога. Когато съдията чете, много хора се улавят, че следят приятния тон на гласа вместо изричаните думи. Подобна сцена още не е наблюдавана в Италия. Но може би скоро ще присъстваме често. Конформистите си го повтарят със страх. Предпазливите – с безпокойство. Антифеминистите – с насмешка. Дали 1955-а ще бъде годината, в която италианските жени ще спечелят своята решаваща битка? Ще ги видим ли скоро седнали в стола на висшия магистрат, на председателя на съда или поне в онзи на съдебния заседател? Ще чуем ли разсилният да казва почтително:

„Ето червилото, Ваша чест“?

Революцията изглежда близка. В един от тези последни зимни дни в Съдебната палата в Рим се проведе необикновен дебат. Пред публика от елегантни депутатки адвокатката Габриела Николай Мана, дъщеря на прочут специалист по наказателно право, съпруга на уважаван човек на закона и самата тя сред най-известните професионалисти в столицата, говореше по темата „Жената магистрат“. Адвокатката е млада, руса, тогата ѝ отива. Поканените я слушаха два часа без ни най-малък признак на нетърпение и очите им блестяха, както сигурно са блестели преди трийсет години онези на суфражетките, които обикаляли из лондонските улици, вдигнали високо плакатите със своите искания и оставяйки се с достойнство да бъдат арестувани от яките полицаи.

Перата на следобедните дамски шапки

потрепваха заедно със своите собственички, докато любезният глас на адвокатката обясняваше причините, поради които и италианките също трябва да се изправят смело пред новите повеи.

В Америка жените могат да достигат до всички нива в съдебната власт и даже онзи, който беше най-настървеният им противник, съдията Нокс, началник на Южния район, наскоро ги обсипа с хвалебствия. В Съветския съюз жените могат да бъдат съдийки още от 1917-а, в Индия – от 1919-а, във Франция – от 1946-а: Мадам Ла Гард, майка на осем деца, е член на Касационния съд. В Турция много от тях са достигнали до ниво членове на Апелативния съд, същото се случва и в Швеция, Дания, България, Куба, Бразилия и даже в Китай и Япония. С една дума, Италия, Испания и Португалия са единствените страни в света, в които

съдебните длъжности са отказани на жените.

Госпожите кимаха с глава в знак на съгласие, със стиснати устни. Един магистрат отбеляза с достатъчно висок глас, та всички да чуят, че всъщност Италия, Испания и Португалия са страните, където се отчитат най-малко съдебни грешки. Една депутатка комунистка понечи да се изправи, за да се опълчи на необмислената намеса, имаше момент на смущение, но ораторката продължи невъзмутимо. В Древния Рим, обясни, жените са можели да отсъждат и ако не било заради безочливостта на някоя си Калпурния, която дискутирала делата разголена непристойно, за да впечатли съдиите, жените сигурно биха могли да упражняват съдебната професия също и в Средновековието. И все пак

не липсвали прочути изключения.

В Италия жените възобновили участието си в адвокатурата в 1919-а, когато Тереза Лабриола успяла с вписването си в регистъра на Торино, но смели жени са се борели за това завоевание още от 1883-та, когато Лидия Поет постига същото вписване и Апелативният съд го отменя. Само в Рим има сто и петдесет жени, които упражняват тази професия, и не е вярно твърдението на някои юристи, че те „са показали посредствени резултати и затова изключенията представляват едва допустими пригаждания“. Ако има адвокатки, лекарки, астрономки, архитектки, посланички, полицайки, индустриалки и даже жени войници, защо не би трябвало да съществуват също и съдийки? Въпросът, зададен с кадифен глас от ораторката, сега ще бъде поставян непрестанно: по време на конференции, дебати, дискусии в салоните и в парламента. Никоя война не е била подготвяна от жените със същото количество учтива ярост.

Кръстоносният поход е в ход.

Имало един момент в Италия, когато много жени се надявали да станат уважавани представители на съдебната власт. Това се случило в 1948-а, когато влязла в сила Конституцията, която с член 3-ти гарантира равенството пред закона на всички граждани, без разлика от пол, раса, религия и политически мнения. Друг член съблазнявал смелите, и това е член 51-ви – той постановява, че всички граждани от двата пола могат да се обръщат към публичните служби или към изборните органи при условията на равенство, „според изискванията, установени в закона“. Изглеждало, че тази формулировка е достатъчна – затова три години по-късно бил приет законът за преустройство на Съда за тежки криминални деяния, където относно длъжността на съдебния заседател мъжкият пол не бил упоменат като необходимо условие.

Въпросът изникнал в сферата на практиката, когато някои жени поискали да бъдат вписани в списъците на съдебните заседатели и комисията на съдебния окръг ги отхвърлила. Те внесли жалба в Съда за общите граждански дела в Рим – тя била отхвърлена. Стигнали до Апелативния съд – той потвърдил решението на Римския съд. Тогава най-упоритата кандидатка се обърнала към Касационния съд. С твърдението, че член 3-ти и член 51-ви не поставят граници за равенството в правата на двата пола пред закона, нито за възможността

жените да участват в публичните служби.

Обяснила, че в закона за устройството на съдилищата със съдебни заседатели няма изискване за пол и това трябва да се тълкува като допускане, а не като изключване на жените. Касационният съд отговорил, че член 51-ви е с програмен характер и фактът, че законът за съдебното устройство игнорира въпроса за пола, може да се разглежда по-скоро като желание за изключване, а не включване на жените при съдебните заседатели. И накрая, парламентарните дебати върху онзи закон не показвали нищо друго, освен намерението на законодателя да отсрочи деликатния проблем.

Върху тези юридически разсъждения освен това се наслоявали и основания от психологически характер. Онези, които не искат жените в съдебните органи, казват: жените притежават функционална неспособност да преценяват, те са импулсивни, лекомислени, оставят се да бъдат увличани изключително лесно от човешките страсти, липсва им необходимото за добрия магистрат равновесие, никога

не успяват да отсъдят безпристрастно.

Освен това не притежават способността да се абстрахират, не са в състояние да обобщават. Жените отговарят: науката не е открила тази неспособност. Не е вярно, че те са по-емоционални от мъжете. Умеят също и да бъдат сдържани и уравновесени. По-скоро притежават по-изразено чувство на състрадание – но това не води до неуравновесеност в решенията, напротив. В раздаването на правосъдие, по-специално в наказателните дела, чувствителността не е недостатък, а ценно качество. Законът трябва да се прилага с човечност, не със суровост. Освен това жените притежават благоразумие, което е по-ценно от машинациите на юристите. И нали точно те раздават правосъдие в семейството, което е основната клетка на обществото? Колкото до способността да обобщават, някои я притежават, други не – както мъжете.

Всеки може да я придобие с навика за учене и разсъждение.

Така полемиката се ожесточава и новата кампания, подхваната от римската адвокатка, отново я прави актуална. Започват разговори за два проектозакона, подготвяни от нарочна комисия – в тях недвусмислено се иска допускане на жените до съдебните заседания, с числено ограничение, и промяна на закона за съдебната система, с която веднъж завинаги трябва да се изясни въпросът с пола. В дискусията се намесват парламентаристи. Онези от десницата са по-неотстъпчиви, техните обвинения биват преценени (от жените) като нетърпими. Депутатът Белависта казва: „В определени периоди жените биха пренесли своята жажда за агресия“. Други, като сенатора Антонио Романо, се притесняват заради привлекателността на възможните съдийки. Какво ще стане, казват,

ако съдийката е някоя красива жена?

Всички ще обръщат внимание на нея вместо на развоя на процеса? „Всичко ще свърши като комедия, като фарс, а накрая със сватба.“ Ами ако красавецът е обвиняемият? Кой ще гарантира, че съдията няма да бъде повлиян? При тези психологически духовитости кандидатките за магистрати изгубват самообладание. Може би, отвръщат, същите проблеми не съществуват също и за мъжете? Може би също и съдиите мъже не са подвластни на истерии? За никого не е тайна, че изходът на едно дело може да зависи също и от някоя чернодробна колика. Присъдите също могат да бъдат повлияни от артрита или жълтеницата. Съдиите също са клети същества, подвластни на стомашни болки, и под привидната безстрастност на тогата често прикриват тягостната борба на човека, който не може

да се освободи от някои физически зависимости.

Освен това там са и онези, които обсъждат проблема не толкова полемично и като Ернесто Баталини, генерален адвокат на държавата, желаят постепенно да бъде решен, като жените бъдат назначени на почетни съдебни длъжности, например мирови съдия, после в съдилищата за малолетни, където жените могат да отсъждат по-мъдро от мъжете. Само едно малцинство от революционери води битка за всеобща реформа, като поддържа, че Конституцията е пределно ясна, и ако кампанията е проведена добре, новият закон ще може да бъде одобрен до края на годината. Според тях условията на модерното общество изискват все по-голяма инициатива и включване на жените. Казват: кой може да отрече огромното влияние на жените в частния живот, в политиката, в икономиката на една страна? Даже физическото

превъзходство на мъжете е в опасност.

Модерният живот все повече разбива мита за мъжкото превъзходство – от момента, когато, за да управляваш един влак, е достатъчно да преместиш ръчката за управление; за да свикаш персонала на предприятието, е достатъчно да натиснеш един бутон; има жени, които пилотират бомбардировачи и скачат с парашути в разгара на битката.

По въпроса биолозите дават изчерпателни обяснения. Командването, удържано от мъжете хиляди години, е изчерпало жизнената им сила, изхабило е нервите им и тяхното въображение. Затова пък жените са съхранили непокътнати своите сили и са готови за властта. Тези разсъждения биха въодушевили Жан Жиродо, който още в навечерието на войната беше обяснил на

ядосаните мъже и на поласканите жени,

че епохата на матриархата не е далечна. По онова време французойките още не са влезли в съдебната власт. В края на негова беседа една госпожа отишла при него и го попитала дали смята, че жените ще станат също и съдии. „Разбира се, мадам“ – отговорил Жиродо. Госпожата останала възхитена. „Маестро, благодаря ви. Вие сте единственият феминист в историята.“ Жиродо казал: „Мадам, вие грешите. Аз съм антифеминист и не правя нищо друго, освен да констатирам неизбежния факт – както един сеизмолог, който регистрира земетресение, без да може да го предотврати“.

***