.jpg)
Luben Dilov научи, че „паркур” било изкуството за прескачане на стени и покриви. А си мислеше, че е изкуството да паркираш в София. Светът продължава да е непонятен – защо дамските тампони се казват always, а не sometimes. И защо на кориците на Playboy често има момичета, които би следвало да са на ко-риците на National Geographic… Ето заради тези мисли не по-стигнах нищо по-съществено в политиката.”Обичам да пия сутрешното си кафе по пижама, докато по-добни статуси ме разсмиват и настройват ума ми игриво към следващите стъпки от деня. Преди година не можех и да си представя, че ще раз-вия зависимост към феномена Facebook. Но сега признавам – пристрастена съм. И зарибя-вам други. Първо се хванах, че произна-сям класическите реплики на зависимите хора – какво толко-ва, не пия повече от едно питие, пуша само кутия цигари, правя еди-кво си само за купона, ина-че аз не, моля ви се… Такива работи разправях още по вре-ме на първоначалния ми флирт със социалната мрежа – то не е нещо, което ти отнема време, 5-10 минути на ден, свързваш се с приятелите по света, разглеж-даш малко снимки от морски и задгранични воаяжи и… какво повече? Не е като да ти изтичат очите в някоя глупава игра или в безцелно сърфиране из ин-тернет. Това, разбира се, въоб-ще не беше вярно.
Facebook седи минимизиран на десктопа ми
и мине се – не мине, цъкам да проверя какво се случва в моя виртуален дом. Вярно, аплика-ции не приемам, но игри играя. Такива, дето въобще не ти отнемат време – влизаш за 2-3 минути, к’во толкова? И се чудя кого да зарибя да влезе в моята игра. Разбира се, покрай безбройни-те линкове, които приятелите ти споделят, харесват, коменти-рат, е неизбежно и безцелното сърфиране из интернет. И най-парадоксалното е, че ходя на събития от Facebook и тотално игнорирам онези в стандартния „древен” e-mail. Регистрирах се по мегатъпа причина. Приятелка ме помо-ли да й слагам жители в града, който си строи. Нали ми е при-ятелка, как да й откажа. Хванах се на най-баналния модел на зарибяване – че това за мен не е опасно, защото мога да си взема само полезната част и да кликна върху Log out, когато си поискам. Поогледах се и
изпадах във възторг всеки път,
когато преоткривах световете на онези стари познати, за които никога няма да ти стигне времето да се срещаш без причина, независимо че са ти мно-го мили, симпатични и приятни. Бързо стана ясно и че Facebook не е лошо място да подсетя тозионзи, че съм издала книга, че продължавам да дишам, живея и текстове да пиша, тъй както умея. Това, дето слагам жители в онази игра, ми е мно-го досадно. Но както и да е, сред тях има категория „пристрастени към Facebook”. Те намаляват точките за „работна сила”, но подсилват „науката” и „развлеченията”. От което може да се направи изводът, че пристрастените към Facebook се образоват, докато се забавляват, но за пет пари работа не вършат. Това вероятно е вярно за някои професии. Особено за чиновниците, които ни изнервят, когато опрем до услугите на някое държавно ведом-ство. Но като гледам, колегите журналисти, PR-и, медиатори всякакви, певци и актьори, а напоследък и политици направо си отживяват. Колко му е да цъкнеш един PR, анонс на съби-тие, политическата си платформа сред сигурна аудитория, която е потвърдила, че иска да ти е „приятел”.
Формулата на Facebook е гениална.
Стига да си в бизнеса с манипулиране на общественото мнение. От една страна, е трудно да отклоня-ваш покани за събития, когато ти самият имаш намерение да събираш публика за личните си каузи. От друга – снимките от разни партита те подтикват да си кажеш: „Я, кой е бил там? Мамка му, защо пропуснах тоз купон.” Една приятелка сподели, че откакто е във FB, е развила синдрома FMS – Fear of missing something (страх да не пропуснеш нещо).
Разни хора, разни страсти
Моите са статусите. Ежедневното споделяне на връхлетели-те ни емоции в „приятелската” атмосфера на Facebook доста прилича на онази история с Мечо Пух, когато видя дупка и си каза: „Тази дупка значи Зайо, а Зайо значи някой, който ме слуша, докато си тананикам, и тям подобни.”
Край на отчуждението
Facebook отприщи естествената ни човешка нужда да споделяме болка и радост, да събираме съмишленици на нашите вкусове, идеи, страсти. Това е вдъхновяващо – кара те да цъкаш минимизираната икона, за да се почувстваш приобщен към групата, която си допуснал до себе си. Самотата и рутината на делника започват да се понасят толкова полеко, че дори в един момент усещането за тях се замазва от напрежението в очите, тъпата болка в главата и „дрогирането” с интернет. Границата между края и началото на отчуждението в социалните мрежи е толкова тънка, че не е граница. Никак не е случайно, че се появяват и такива статуси: …ima 100 dushi online, a nikoi nishto ne pravi!!! И последвалият коментар: аз съм сто и първи онлайн, а също не знам какво да правя:). Една вечер, докато обикаляхме софийските клубове с приятелка, колкото да установим, че скуката е пълна, се запитахме: „Къде са всички?” Едновременно отговорихме: „Във Facebook.” Прибрахме се и, разбира се, това беше точно така. И
вместо да пием маргарити и да танцуваме с момчета,
си отвисяхме в мотане сред виртуалното пространство поотделно. Поразително е как имитацията на живот, илюзията, че нещо ти се случва, защото имаш виртуални преживявания, може да те пристрасти. Добрата новина е, че Facebook вече не седи минимизиран на десктопа ми. Не съм си го налагала чрез воля. Нямаше да успея. Зарязах Facebook, след като написах статуса: „Какъвто и да е въпросът, любовта е отговорът. Вярно е, мамка му.” Любовта онази живата, жизнената, която те кара да станеш и да хукнеш накъдето и да те поведе. Онази, заради която хем искаш да заспиш, хем искаш да останеш малко будна, за да усещаш прегръдката в съня.
Същата, за която се пее в милионите сантиментални песни и която те кара да побереш целия свят в единединствен човек. Същата, която казва Fuck off на разума и те пристрастява към живота под изумените погледи на всички, които ти казват „Ти полудя ли?” – тя каза Fuck off и на Facebook. Е, продължавам да преглеждам статусите – каламбурите на интелекта винаги ще ме възбуждат, но сега обичам сутрин да споделям едни други неща с единединствен човек и да съм усмихната от пърхането на пеперудите в стомаха ми, отколкото от остроумието на Любо Дилов (сори, Любо, ще го преживееш). Всъщност в двете преживявания няма конфликт. Ако причината да се пристрастяваме към социална мрежа е нуждата от споделяне на преживявания, то и пристрастяването към живота не можеш да извършиш сам. Трябва да сте двама. И точно както се случва във Facebook, да преоткривате отново и отново всичко, което ви харесва и вълнува.Когато ме няма във Facebook, знайте, че съм мнооого добре. Което въобще не означава, че ако ме видите онлайн, съм зле. Означава, че душата ми е отпуснала малко аванта на разума – да получи и той своя интелектуален оргазъм. Да, знам, че всичко е илюзия, но винаги ще предпочитам тази, която изпомпва кръвта от сърцето ми с ритъма на мантрата: „Стани и ходи!”
0 Коментара