Изкуството е шперц, с който се отварят заключени души и травми и в момент като този освен медитация, йога и positive vibes only може би имаме нужда повече от свежи като краставички думи – да бъдем изкуство и да гледаме изкуство.
Голямото „бум“ за нейната световна популярност дойде с филма „Фрида“, 2002 г. (Салма Хайек в главната роля), по книгата на Хейдън Ерера, арт-историк. Така вече близо 20 г. тя изскача с острите си очи, гледайки под вежди, превърнала се в тъмнокоса Мерлин Монро, латиновариант, а това е далеч от реалността за нея. Не е и Че Гевара в женски образ (въпреки че се продават тениски и венци от изкуствени цветя като нейните).
Фрида Кало се превърна едновременно в кич и икона, като това може би е съдбата на подобни хора. Нейната, в която има събития, които са трудно обясними, ако не проучите епохата, като свързването й с личности като Рокфелер, от една страна, и Троцки, от друга, е обект на интерес, който ще оставя настрана, защото Фрида Кало
в момента може да ни действа терапевтично.
Тук обаче искам да обърна внимание на нейния живот като човек, който има своите търсения и травми, изскачащи от картините й, забиващи се в нас като ножове – и цялото й творчество вероятно е толкова адмирирано от жените, защото тя рисува за всяка от нас – показвайки раните, какво е зараснало, и белезите, покрити с цветя.
Разходката сред картините й е разходка в градината на страданието й, толкова женско, че е трудно да останеш безучастен. Вероятно заради това творчеството й е обект на любопитство не само за изкуствоведи, но и за психиатри и терапевти. От описаните й 143 картини
55 са автопортрети –
в началото използвани, за да ги подарява на гаджета и приятели, за да не я забравят. Карлос Фуентес казва много подходящо, че картините й ни показват не само човека, който е, но и човека, в когото се превръща.
Заради това нейните автопортрети могат да имат своята роля, за да бъде преработена част от травмата, която социалната дистанция ни нанесе, като се вдъхновим от нейния изказ. Дори нямате нужда от лист и молив. Повечето таблети позволяват рисуване или правене на колажи – повечето от нас са правили – било на корпоративни тренинги, било подтикнати от книга или визуални бордове.
Просто намислете какво ще сложите и го направете в рамките на женска глава. Запретнете полите, сложете шал на главата и пуснете силно музиката, която слушате за начало. Процесът е интересен, защото ако се наблюдавате, ще отсеете кое е останало оттогава, когато бяхте изолирани (аз отделям настрани образ на чаша хубаво кафе, което задължително ще сложа), кои приятели и книги изплуваха, кои отношения ви нараниха, какво загубихте и какво спечелихте.
Защо това предизвикателство е важно ли?
Творческата експанзия може да се разглежда като обратното на затварянето в себе си, т.е. на депресията. В много случаи артпроектите успяват да изразят онова, което ние не можем с думите – и така да бъдат лечебни.
Разсъждавайки върху картините й, психиатрите виждат в творчеството на Фрида отпечатъка на хроничната болка, генерализираната тревожност, продължителния траур, дисморфофобия (лекият й вариант е да не си харесваш тялото изобщо – нещо, в което повечето жени днес са специалисти), депресия и алкохолна зависимост.
Хроничната болка
“Моите картини идват с посланието за болка”.
Тhe Broken Column, 1944 г.
В световен мащаб се смята, че между 11 до 40% от хората страдат от хронична болка. При някои от тях тя е инвалидизиращо силна, при други е непрекъсната, макар и с по-лек интензитет, при трети е част от живота – като при жените с болезнен цикъл всеки месец. Хроничната болка води до депресия и тревожност.
Фрида Кало рисува тази картина през 1944 г., показвайки източника на болка, който ще я следва през целия й живот. През 80-те години се установява, че неврологичната болка може да бъде запомнена от тялото и дори когато вече няма стимул за нея, тя отново да се проявява.
В живота на художничката нещата са били сложни – детски паралич за начало и катастрофа, която я обрича на болки в кръста през целия й живот. Тези от вас, които страдат от дискова херния на L4 и L5, могат да разберат част от страданието й (12% от хората според някои данни). Надеждите, че операциите ще дадат ефект, са в картината й Tree of Hope, Keep Firm, 1946.
Имате ли хронична болка и как може да я нарисувате?
Психологическа и емоционална болка
The Wounded Deer
Вижте колко е стегнато лицето й, като на човек, който може всичко да преживее – това правят понякога травмите с хората – карат лицата да замръзнат като вулкани в Антарктида, нищо че отвътре ври и кипи. Такива хора са описвани като „силни“. Вероятно Фрида е страдала от депресия с два големи депресивни епизода и няколко опита за самоубийство (единият, след като разбира за изневярата на съпруга си Диего Ривера със сестра й). Трите й прекъснати бременности носят страдание, което тя носи през целия си живот.
Henry Ford Hospital, 1932
Абортите са женско право, но са и женска мъка. Според много проучвания тогава, когато жените правят аборт – като част от правото си да определят живота си, подкрепени са от близките (включително и от родителите си) и могат да изразят смесените емоции от случилото се, тогава болката в душата от аборта преминава за около две години. Когато обаче са съпътствани от тайна, неприемане и гняв, както и спонтанните аборти, те живеят дълго в женската душа като травми. В списъка на събития, които са травми, са: смъртта на член на семейството, партньор, приятел, учител, дори любимо домашно животно; развод; физическа болка или удар (включително и от катастрофа); сериозна болест; изоставяне или недостатъчно обръщане на внимание от страна на родителите; насилие; изнасилване; домашно насилие; родител/и с алкохолна зависимост.
От изброените събития, които могат да са начало на травма, има ли такива, които носите като белези?
Обсесивната любов
Да си толкова влюбен в някого може да е болезнено. Има късметлийки, които прекарват само част от младостта си в обсесивна любов, но много жени и мъже остават дълго приклещени в страстта си към обекти, които им дават повече страдание, отколкото радост. Но такива сме хората – често ирационални. Фрида Кало го е нарисувала в портрета „Диего в мислите ми“, той е татуировка на челото й, а в дневника си тя пише: „Диего: началото, строителя, моето дете, моето гадже, художник, моят любовник, моят съпруг, моят приятел, моята майка, мен, Вселената“.
В същото време, когато пише какво “заслужава“ една жена, тя рисува с думи друг човек: “„Заслужаваш любовник, който иска да те разроши, с всичко и всички причини, които те събуждат набързо, и демоните, които няма да те оставят да спиш. Заслужаваш любовник, който те кара да се чувстваш в безопасност, който може да унищожи целия свят, ако върви ръка за ръка с теб; някой, който вярва, че прегръдките му перфектно си отиват с твоята кожа. Заслужаваш любовник, който иска да танцува с теб, който отива в рая всеки път, когато те погледне в очите и никога не се уморява да изучава мимиките на лицето ти. Заслужаваш любовник, който слуша, когато пееш, който те подкрепя, когато изпитваш срам и уважава свободата ти; който лети с теб и не се страхува да падне. Заслужаваш любовник, който маха лъжите и ти носи надежда, кафе и поезия.“
Познавате ли тази част от себе си, която може да е обсебена? Какъв беше човекът, който го предизвика във вас? Какво от него искахте да „изядете“, да повторите, да имате от него, което вие нямахте или не смеехте да имате?
Когато гледате Фрида Кало, обърнете внимание на тялото, на неговото присъствие в красотата на страданието – там, във физическото преживяване и признаването на емоциите има нещо, което в настоящия момент може много да ни помогне да се свържем със себе си, с корените на предците си и с онази страст, ако искате я наречете либидо, която ни е довела на този свят и която дава цвят на всяка картина. Какви са вашите цветове?
0 Коментара