Ако някой срещне някой
в цъфналата ръж
и целуне този някой
някого веднъж… „
Това са истински истории на жени, които са целували и са били целувани – истории за надежда и мъка, упование и упорство, за гняв и прошка, за безсъници, смях и сласт. Всъщност истории за любов, споделени с Росица Михова, която много искаше да узнае де, кога, веднъж…
Творческият път на оперната прима Галя Йончева започва през 1970 г. с ролята на Кети Пинкертон от „Мадам Бътерфлай“ и впоследствие включва изпълнението на 34 централни сценични роли. На нейния глас и натюрел композиторът Парашкев Хаджиев посвещава три оперни заглавия – „Златната ябълка“, „Лето 893“ и „Мария Десислава“. Съпругът й, Красимир Кюркчийски, пише специално за нея операта „Наздраве, господарю“. Тя го вдъхновява и за музиката му към балета „Козият рог“.
Днес Галя Йончева разказва за трите най-важни срещи в живота си. Това са три истории за любов, за липсата на любов и за мъдростта да разпознаем едното от другото.
След втория ми развод, този с бащата на сина ми, животът ми се сви и фокусира единствено върху операта и детето. Те ангажираха изцяло времето, силите и вдъхновението ми. Всичко останало бе детайл и сценичен декор в ежедневието.
По това време Парашкев Хаджиев бе най-големият ни жив композитор. Той вече се бе наложил като патриарх на българското оперно творчество. Парашкев много ме ценеше и ми посвети три опери. А когато един автор те хареса, той защитава чрез теб и собствения си труд. Така станах певицата, която пее най-много български опери.
Парашкев се появи в живота ми точно когато вече се разделях формално с Петър Таков. И днес ми е трудно да си представя как точно е гледал на мен този мъж, на какъв пиедестал ме е държал. Спомням си как веднъж ми се обади по телефона и ме попита какво правя. Казах му, че мета. Той направо подскочи: „Как така метеш?“ „Ами така, с метла“ – отговарям му аз.
„Ама, как така ще метеш? Как е възможно? Ти не си родена за това.“
След униженията, преживяни с Петьо, този човек направо ме обожестви. Той бе изтъкан от музика и талант и живееше на някакви по-високи нива от живота. Може би точно затова успя да се влюби до такава невероятна степен. И има нещо много тъжно в това, че мъжът, който ми върна усещането за женско достойнство, трябваше да приеме, че не мога да отговоря на чувствата му.
Помня, че бях на гости на сестра ми, когато се обади колежка от операта и ми каза: „Галя, идвай. Парашкев получи сърдечна криза. Иска да те види.“ Качих се в колата и отидох веднага. Той лежеше, имаше и лекар. Бе получил криза за това, че не искам да се омъжа за него. Той, който можеше да има всяка жена, и особено всяка певица, не можеше да преглътне моето „Не“. Отказвах на човек, който бе мащабен във всяко отношение – интелигентност, чувствителност, талант, хумор.
Възхищавах му се, но не можех да се насиля да го обичам.
Тогава, в този ден, при тази сърдечна криза той ми каза: „Искам, ако умра, да пуснат молитвата в твое изпълнение.“ Ето до такава степен се бе предал на това чувство. Отвърнах му: „Разбери, аз те боготворя като личност и като творец, обожавам умението ти като мъж да обичаш жена, но не те обичам. А ти не заслужаваш до теб да бъде жена, която не те обича.“ Той не ме разбра. Прие думите ми като лично оскърбление, като рана, която вероятно е носил до края на живота си.
Tова бе мъжът, който имаше най-много качества от всички мъже в живота ми. Срещнах го в момент, когато бях много уязвима, но не исках да го подвеждам, въпреки че упоритото отблъскване на толкова много любов е крайно мъчително преживяване. В гилдията всички мислеха, че се опитвам да се домогна до него. Защото жената на Парашкев Хаджиев щеше веднага да стане народна артистка, нейни щяха да бъдат всички премиери, щеше да пътува във всички гастроли – така ставаха тогава нещата. Но в неговата обич имаше толкова светлина.
Нямаше как аз да хвърля кал върху нея.
И така един ден през лятото на 1979 г. директорът на операта ми каза, че съм разпределена да пея в операта „Юла“ на Красимир Кюркчийски. В библиотеката нямало партитура, затова трябвало да потърся нотите от автора. Не го познавах. Бях чувала, че е в развод с телевизионната говорителка Христина Христова – една прекрасна, слънчева красавица. Обадих му се, представих се и обясних за какво го търся. Исках да разуча партията преди откриването на сезона, защото българска музика се пее трудно. Тя не е с мелодиката на италианската опера.
Кюркчийски веднага се съгласи да ми предостави копие от клавира. Уговорихме се да се видим в антракта на едно представление в операта. Аз скоро се бях върнала от гастроли в Англия и си бях донесла три шапки с малки пера. За да ме познае, му казах, че ще бъда с една от тях. Той решил, че ще се появя с някакъв натюрморт на главата. Срещнахме се, познахме се и веднага прихнахме. Смяхме сеq докато останем без дъх. И защо бе този смях, и как се появи, така и не разбрах. Като че ли някой лъч го пръсна над нас. По-късно този смях присъстваше в цялата ни връзка.
Защото аз се влюбих в него от пръв поглед.
А той, милият, бе грозноват. Парашкев бе хубав в сравнение с него. Краси бе с голям нос, малки очи, малки устни и очила. Бе среден на ръст, с криви, извити навън крака. Но излъчваше такова безумно, необуздано очарование, че можеше да подлуди всяка жена. Притежаваше виталност, чувство за хумор и талант, който помиташе всичко около себе си. Затова никога не се уморих да му повтарям: „Краси, моето пеене не е важно. То ще си отиде с последното спускане на завесата, но сътвореното от теб ще остане.“
След първата среща започнахме да се виждаме всеки ден. Мога да кажа, че едва тогава станах в истинския смисъл на думата жена. Чак тогава разбрах какво е това. То е благодат, която не всяка жена има шанса да познае. Не минаваше денq без да има близост помежду ни. Щастието ми преливаше през всичките ми брегове.
Първата ни целувка се случи, когато бързахме за концерт към зала „България”. Излязохме и точно на ъгъла на ул. „Иван Вазов“ и ул. „6-ти септември“, съвсем по средата, има скара за канализацията. И както тичахме, изведнъж той ме дръпна върху решетката и ме целуна. И оттогава, колкото пъти минехме оттам, без значение колко бързаме, винаги спирахме и се целувахме. И досега си го отбелязвам това място, когато минавам покрай него.
Така минаха пет години. Бяхме непрекъснато заедно, но любовта ни не изветряваше. Всичко бе като в първите месеци. Всичко ми се стягаше под лъжичката, когато знаех, че ще го видя. Усещах, че и при него е така.
Любовта вирее само в почвата на взаимността.
Несподелената любов е страдание, а при нас тя бе щастие, радост, музика. Може би точно музиката ни свързваше така силно, хранеше душите ни и подхранваше обичта ни. Може би тя венча сърцата ни.
Запознах го с майка ми и сина ми. Той идваше у дома, слагаше престилката и започваше да готви и да говори. Те се заливаха от смях. Краси пръскаше невероятна атмосфера около себе си – композираше радост от всичко, до което се докоснеше.
През цялото това време много исках да напише музика към балета „Козият рог“. Убеждавах го, че темата е точно за него. Носех му различни либрета и настоявах да ги прочете. Той обаче категорично отказваше, защото приятелят на съпругата му Христина се казваше Козев и неговите познати го закачаха с каламбура – Козевият рог. Затова на всеки мой опит той се тросваше: „Махни го това, няма да го чета, не искам, не желая“.
Докато един ден мой колега не написа поредното либрето. Занесох го в кабинета му и както обикновено го помолих да го погледне. Към 3 часа през нощта той се обади и каза: „Галче, утре сутринта започвам да пиша.“ Толкова бях щастлива. Знаех, че българщината, която носеше неосъзнато в себе си, ще избликне в най-красиви хармонии. Колко пъти ми се обаждаше след това посред нощ и ми казваше: „Слушай!“ И започваше да свири на пианото. Аз му казвах: „Хубаво е, но мисля, че трябва да изчистиш началото“. Той избухваше: „Какво изобщо разбираш ти от писане на музика?!“ И тряскаше телефона с ругатни. След още два часа се обаждаше пак и питаше:
„Как е сега, харесва ли ти?“ Това бе нашата обич.
Тя даваше плод не само за нас и за децата ни, но и за музиката.
Така Краси в крайна сметка написа балета „Козият Рог“. На премиерата му дойде и Тодор Живков. Аз бях седнала между тях двамата. През цялото време трябваше да обяснявам на Живков какво се случва на сцената, защото той не се ориентираше. Но бях горда и щастлива, че любовта ни роди такова изключително произведение. Това е явление в нашия музикален живот. И страдам, че не го изпълняват днес. Красимир наистина бе най-добрият. Не го казвам, защото съм пристрастна. Неговото бе огромен талант – толкова голям, че бе постоянна заплаха за посредствеността.
Едно лято отидохме да почиваме в Балчик. Започнахме да играем на някаква игра, дори не помня каква точно. Играхме цяла нощ. Той не умееше да губи и така се ядосваше, че щях да умра от смях, като го гледам. Този мъж ме обгръщаше с атмосфера на пълно щастие. Всичките ми пропуснати години за смях се събраха във времето, преживяно с него.
На следващата година обаче Краси не отвори дума за летуване. По едно време изчезна, след което изведнъж се обади, за да каже, че е в Балчик с децата си. Бе отишъл, без да ме предупреди, макар че аз бях вече няколко години неотлъчно с него – и то при моето патриархално възпитание и при чувството ми за вина и срам пред родителите и сина ми, че съм нечия официална любовница. Това бе 1982 година. Реших да сложа край.
Отидох със сина си на почивка, но то бе ад. Знаех, че трябва да приключа с тази обич, но направо рухнах.
Нямах никакви защитни сили срещу болката.
Накрая Красимир се върна от морето и се обади все едно, че нищо не се е случило. Аз бях пряма и му казах: „Здравей, но повече нямам сила. Не искам да се виждаме вече“. Той бе изумен. Нищо не разбираше. И се започна една денонощна телефонна атака. Накрая ми каза: „Не ми затваряй, моля те, съгласи се да се видим само веднъж“. Беше неделя, през лятото. По това време София е абсолютно празна. Приех и се разбрахме да се видим. В момента, в който се появих, той падна на колене на тротоара и ми каза: „Не мога да живея без теб, омъжи се за мен“. И така станахме официално двойка.
За съжаление Краси също пиеше. Както и с първия ми съпруг – Петрун, аз мислех, че ще съумея да го отуча. И донякъде успях. След като се оженихме, той не препиваше, както преди. По-рано имаше случаи, когато идваше при мен посред нощ. Свиреше отдолу от улицата. Аз му отварях и той се качваше почти на четири крака по стълбите. Когато го питах с кого и къде е бил, той не помнеше. Такова безпаметно пиянство имаше.
Но аз обичах всичко, дори пиянството на този мъж.
Обичах го всеотдайно още от самото начало, от онзи първи смях. Затова когато накрая се разделихме, не можах да му простя. Ето, на Таков, който ми причини единствено унижения, простих, а на него не. Сърдех му се до края. И съм убедена, че съм била права.
Как се разделихме? Операта пътуваше до Гърция, за да представи „Козият рог“. През целия път бяхме вкопчени един в друг. На връщане в колата той внезапно ми каза: „Знаеш ли, реших да се разделим.“ Аз се разсмях. „Не – каза той – не се смей. Истина е“. Не разбирах какво става, не вярвах, че говори сериозно. Попитах го защо. Той ми обясни, че иска да отиде да живее в къщата си в Боженци, където аз не можех да го придружа – още пеех и бях на върха. Синът ми трябваше да влиза в казарма, а майка ми бе над 80 години и имаше нужда от мен. Немислимо бе да ги оставя. Отърсих се от вцепенението и му казах: „Моля те, чуй ме. Ще се погребеш там, ще погребеш таланта си. Ти си нужен тук на киното, на хоровете и ансамблите. Сега имаш непрекъснато поръчки. Кой ще те търси там? Как ще работиш?“ Но той не ме послуша и отиде. И това бе краят.
Години по-късно синът ми сподели, че двамата са имали разговор, при който Краси му е казал: „Майка ти има твърде високи изисквания към мен. Тя ме спира да пия, но алкохолът ми дава живот. Той ми дава импулс, не мога без него.“ И то наистина бе така. Моите ограничения му дойдоха в повече.
Самотата след раздялата ме затисна като камък. Месеци наред се събуждах с физическа болка.
Когато човек срещне любовта, най-големият грях е да не я опази.
Тя е вълшебство, дар свише и ние имаме отговорност към нея. А аз я изпуснах.
След Краси синът ми бе всичко в моя живот. Когато се роди внучката ми, толкова много я обикнах, че започнах да се чудя кого обичам повече. Много приятелки казват, че внуците се обичат повече от децата. Не е точно така. Различно е. На малката мога само да давам, докато от сина си получавах много – внимание, обич, грижа, сигурност и разбиране… сега това го няма.
Днес, след всичко преживяно, мога да дам само един съвет на всеки, решил да събере живота си с този на друг човек – нека го направи задължително с обич, с любов. Защото любовта забравя лошото и умее да прощава. Тя гледа напред, не се обръща назад и не рови в миналото.
Да обичаш означава да надмогнеш себе си – възпитанието, навиците, разбиранията си – и да се променяш към по-добро. Да обичаш означава да не се състезаваш с партньора си, да се радваш на успехите му, да му даваш крила за летеж и да трепериш някой да не ги прекърши. Да обичаш означава да бъдеш едновременно себе си и любимия си.
Базата на всяка човешка близост е винаги духовната връзка. Има ли я нея, трудно се развалят нещата. Тогава двамата устояват на всякакви бури. Няма ли я – всичко се клати като сал.
В крайна сметка голямата любов не се дава всекиму. Гледам мои приятелки със съпрузи и прилични семейства – те са осакатени. Те не са изживели това, което имах аз – жената, останала без семейство. Изпитала съм такива моменти на върховно щастие, че нямам право да се чувствам нещастна. Има хора, които дори не подозират, че съществува такава любов – и това е страшно. Липсата на любов ражда малоформатни, недоразвити човеци, отгледани с изкуствената храна на телевизионните сериали. Ако душата ти е плитка, тясна, бедна, няма как да познаеш богатството и дълбочината на това чувство. А то е безбрежно.
Любовта трябва да се изработи,
трябва да се трудиш за нея, да полагаш усилие, да вложиш душа.
Да обичаш е талант, с който човек също се ражда – таланта за любов. И така както работиш и развиваш таланта си да рисуваш или да пееш, така трябва да развиваш и дарбата си да обичаш. И в крайна сметка, ако носиш в сърцето си доброта и искаш повече да даваш на другите, отколкото да вземаш от тях, то семето на любовта вече е посято в теб. Остава само да го оградиш с нежност, да го поливаш с внимание и надежда, и накрая да захапеш сладката ябълка.
0 Коментара