Беше се притиснала в него в криптата на мрачната катедрала на Бърно. Нито тя, нито той искаха да бъдат тук, но някаква неудържима сила на воайорство ги караше да се взират в останките на някога съществуващите хора. Беше убедена, че мъртвите биха предпочели да почиват на друго място, а не тук, под този стъклен похлупак в утробата на една катедрала. За тях, двадесетгодишните влюбени, мъртвите все пак успяваха да пренесат зловещото си послание за тленността на младостта, красотата и любовта.“Facti sumus quasi vos, similes nostri”— „Ние бяхме като вас, вие ще станете като нас”— с този зловещ надпис те посрещаха всеки, който прекрачваше прага на вечния им дом.
Мария и Олаф въобще не искаха да бъдат като тях. Дори не можеха да си представят, че това някога ще се случи. Но тази тъмна, пуста и студена гробница в този чужд есенен град им се струваше най-естествено място да си кажат сбогом с цялата мелодрама на откъснатите един от друг млади сърца. Мъртвите бяха единствените, които не им пречеха да се обичат. Устните им се впиваха отчаяно едни в други, а телата им се допираха с такава наслада и болка, каквато човек изпитва само от първата и последна глътка въздух. Очите им бяха широко отворени, с надежда да запомнят всеки детайл от любимото лице.
Мария отново се насили да не заплаче. Беше убедена, че това би било проява на лош вкус пред техните гостоприемни домакини, които отдавна бяха приключили със земните си неволи. В криптата Мария почувства някакъв перверзен уют. Не можеше да си го обясни, но като че ли мъртвите й шепнеха нещо мъдро и успокояващо – така както често правеха възрастните хора, преди старостта да им обсеби ума.
Влакът й заминаваше след час, а Олаф щеше да остане на гарата,
да й изпрати последна въздушна целувка и да потегли в посока, която никога нямаше да стане нейна. Нейният влак щеше да я отведе обратно в територията на по-праведния социализъм. А Олаф беше поляк и годината 1986-а. И нито той, нито тя имаха право индивидуално да посещават страната на другия. Тя нямаше право на изходна виза за Полша, а Олаф имаше право да посещава България само с организирани туристически групи и вече го беше направил през лятото, когато се запознаха. Затова, след месеци на неуспешни опити да се срещнат отново, те се озоваха на неутрална земя – в една много мрачна есенна Чехословакия.
Полша все още беше черната овца на Варшавския пакт. Движението „Солидарност“ бе отворило кутията на Пандора, която пречеше на развития социализъм да продължава да се развива така, както се очакваше от него. Макар че военното положение в Полша бе отменено вече три години и репресираните дисиденти бяха получили амнистия, праведните членки на комунистическия блок гледаха на тази страна с нескрита подозрителност и неприязън. Затова Мария нямаше право да посети най-хубавото нещо, което някога й се бе случвало – Олаф, студента от Краков.
В последните минути преди тръгването на влака Мария нервно застиска зеления си български паспорт. Олаф го издърпа от ръцете й и с интерес го разтвори. Прелиствайки го, той стигна до празната страница, където някога би трябвало да се впишат имената на децата й. Той нежно погали с показалеца си първите два празни реда.
—Искам две — простичко каза той. —Когато сме готови…
Тя само тъжно се усмихна, защото единственото, за което си мислеше, е как ще продължи да живее без своя любим. Когато не се целуваха, си говориха за всичко, за което си бъбреха младите хора от средата на 80-те. А темите бяха много — от култовите филми „Амадеус“ и „Индиана Джоунс“ до „Междузвездни войни“ и „Париж-Тексас“. От музиката на свежата Мадона и сексапилните Дюран-Дюран, до драматичния Вангелис и „вечно-младите” Алфа Вил и, разбира се, никога не пропускаха да говорят за вечния рокендрол. Олаф дори свиреше в свой бенд с приятели от училище и не спираше да приказва за това какви страхотни планове имат… И двамата наистина
не бяха по-различни от връстниците си във Виена
или Ню Йорк, просто им се беше паднало да живеят от другата страна на завесата…
—Ние сме като средновековни крепостни – никъде не можем да отидем без изходна или входна виза — каза Мария, като се опита да се усмихне.
—Ще пиша писмо до вашия Тодор Живков — отвърна Олаф с най-официален глас. —Такова безобразие не може да продължава вечно. Аз да не съм от Западен Берлин или Канада?! Защо вашите са толкова уплашени от нас?— Това наивно излияние я разсмя.
—Не си прави труда да пишеш писма — отвърна сухо тя.
Мария също се опитваше да проумее как е възможно да има „завеса” зад самата желязна завеса. Но тя бе факт – „праведните” членки на СИВ мислеха, че по този начин могат да изолират либерална Полша с нейното налудничаво, лошо влияние и приказки за „свобода”.
Влакът й тръгна и тя повече никога не видя Олаф.
Точно десет години след съдбоносната й раздяла с него – през есента на 1996-а – тя все пак успя да зададе въпроса на Олаф лично на другаря Тодор Живков, когато той вече беше под домашен арест във вилата си в Бояна. Тогава Мария вече не беше младата нещастна студентка от тъмнината на криптата. Видя се с бившия държавен глава в качеството си на американски журналист, дошъл специално да вземе интервю от него.
Той я посрещна много радушно – така както се посреща скъп гост – беше мил и я почерпи с кафе. Каза й, че би я завел и на ресторант, но понеже е арестуван, нямало как да стане. Мария потисна раздразнението си и пристъпи към интервюто с хладна професионална усмивка. С типичното му самоуверено и хитровато изражение Живков започна своята изповед. Неохотно призна, че е имало „някои неизбежни грешки“ при развития социализъм, но ако не било “предателството” на Горбачов, всичко щяло да бъде много по-добре. Сподели, че ако му върнат властта, само за два дни би оправил нещата в България. Живков говореше и се опияняваше от това, което казваше. В тогавашната си изолация присъствието на слушателката му сякаш го върна отново във времето, когато пълните трибуни го слушаха със затаен дъх и ръкопляскаха достолепно на речите му. Той й разказа как е ходил в Америка и на други места по света и как винаги се е стараел да пренесе в България най-доброто от това, което е видял.
Мария се усмихна снизходително. Бе посетила бившия държавен глава не за да го съди или да води спорове с него. Искаше просто да види човека, управлявал България десетилетия наред и
разполагал със съдбите на милиони, включително и с нейната
Гледаше и слушаше другаря Живков и не можеше да си обясни как е възможно човек с толкова посредствен интелект да се задържи на върха толкова дълго. Не, не беше глупав, но просто банален, с примитивно чувство за хумор, бедна култура и повърхностни познания за света. Това, което не можеше да му се отрече, обаче е, че беше много добър актьор, който великолепно владееше себе си и ситуацията. Струваше й се, че Живков донякъде разбираше своите недостатъци, които се стараеше да компенсира с великолепната си игра. Ролята, в която се беше вживял, му бе станала втора природа – ролята на безкористния и великодушен човек от народа, с неуморна грижа за хората. Личността му ставаше още по-дружелюбна, като се прибави и неговото чувство за хумор, което, макар и недодялано, толкова години му бе помагало да хвърля прах в очите на гражданите на социалистическата република. Дори и низвергнат, той беше твърдо убеден, че народът все още го обича и че винаги ще бъде така. Мария се чудеше дали Живков прави усилие да играе, или вече това е част от личността му. Приличаше й на добродушен стар шаман, който изпада в транс от собствените си заклинания. Той не се чувстваше виновен, напротив, чувстваше се горчиво измамен – невинна жертва на историческите обстоятелства.
На тръгване от резиденцията тя благодари за срещата и му пожела здраве. Той й се оплака, че бил беден и нямал пари за лекарства. Изглеждаше като един най-обикновен пенсионер, с нищо по-различен от тези, които играят на табла в градинките пред панелните блокове, плюят демокрацията и вечно нищят покачването на цените.
След срещата тя се учуди, че не изпитва абсолютно нищо по отношение на този човек – нито омраза, нито злорадство, нито съчувствие, нито симпатия, нито любопитство… Усещаше само пълно безразличие. За нея той бе станал глас от криптата на отминалото време, който все още звучи, но само като едно далечно и заглъхващо ехо.
* * *
Такъв е и гласът на Олаф, който понякога се промъква в съня й и шепне: „Kocham cie až staniemy się jak oni!” (Обичам те, докато станем като тях). И те отново пеят Forever Young и са щастливи и пълни с любов. А когато спират да си поемат дъх, чуват как гласовете от криптата им пригласят с „Одата на радостта.“
0 Коментара