Гняв, който зарежда и гняв, който разрежда

„Когато потиснем емоцията си, това влияе на имунната ни система, на нервната ни система. Потискането на емоцията, което е стратегия за оцеляване, по-късно се превръща в източник на физиологична болест.“

д-р Габор Мате

Искам да разкажа за една от най-осъжданите и социално неприемливи емоции – гневът. Важно е да направя разграничение между два вида гняв – здравословният,  който ни овластява, помага да заявяваме нуждите си и да поставяме граници, и гнева или яростта като вторична емоция, чрез която умът се опитва да ни предпази от по-уязвими емоции като болка, тъга и срам. Обикновено след подобни изблици на ярост се чувстваме изтощени и изпитваме вина за това, че сме наранили хората около нас. Друга съществена разлика е, че здравословният гняв преминава в момента, в който сме се заявили, докато в яростта можем да циклим часове и дни наред, прехвърляйки истории в главата си.

Моето осъзнаване, че имам проблем с гнева, започна в момента, в който станах родител и първо дъщеря ми, а след това и синът ми започнаха да активират в мен ярост, която ме завладяваше и с която усещах, че не мога да се справя. Справях се, като си го “изкарвах” на тях – крещях, обиждах, понякога прибягвах и до физическо насилие, след което чувствах срам и вина и се самообвинявах –

до следващия път, в който ми натискаха бутоните.

Омагьосаният цикъл се повтаряше и колкото повече се опитвах да контролирам гневните си избухвания, толкова по-безпомощна се чувствах, защото виждах, че причинявам болка на близките си, но нямах никаква идея как да си помогна.

Ключът за мен дойде, когато се включих в терапевтична група за лекуване на травми от детството и си дадох сметка, че като дете, растейки в среда на домашно насилие, далеч от родителите си, съм натрупала много гняв от случващото се около мен, който съм потиснала, защото не е било безопасно да го изразя. Този гняв се активираше в моментите с децата и бившия ми съпруг, в които преживявах същото безсилие, което съм изпитвала като дете, когато не съм била чута и видяна с болката от това, което преживявам, съответно не съм я преработила. Изпитах облекчение, осъзнавайки, че гневните ми изблици не са индикатор за това, че нещо не ми е наред, а нормален отговор на непосрещнатите нужди от детството ми, когато съм получила посланието, че

не съм важна и достойна за обичане.

Можех да погледна с повече състрадание към преживяванията на детето в мен. Обърнах се навътре към себе си и благодарение на терапията разбрах, че децата може да провокират емоцията ми, но отговорността за нея е изцяло моя – едно оръжие не би избухнало, ако в него няма заряд.

Като деца сме били осъждани или наказвани за нашите прояви на легитимен гняв като реакция на непосрещната нужда. Родителите ни са приемали гнева ни лично, като обида към тях самите и заплаха за мира в семейството, и са се чувствали дискомфортно с нормалните за всяко дете тантруми или гневни изблици. Получавали сме заплахи, осъждания, физическо насилие или някое от следните послания: “Марш, отивай си в стаята, ще кажа на баща ти”, “Добрите деца не се гневят/не правят така”, “Успокой се”, “Не се ядосвай, няма смисъл” и т.н. Много от нас са имали родител, който е бил физически или вербално агресивен. И това води до объркване, тревожност, вцепенение и страх от това, че гневът ни застрашава принадлежността към семейството ни. В отсъствието на настроен към нуждите ни родител, който е в състояние да валидира емоциите ни, сме получили посланието, че не е безопасно да изразяваме гняв, съответно сме го потиснали.

Непреработените емоции водят до блокирана енергия в тялото ни,

което създава травмата. Гневът, започнал като здравословна реакция, чрез която се опитваме да посрещнем своя нужда – от безопасност, от сигурност, от това да бъдем чути и видени, се превръща в безпомощност и замръзване.

При липсата на безопасен емоционален контейнер е нормално тази реакция на замръзване и страх от гнева ни, подсигурила оцеляването ни, да продължи, докато трае детството ни. Проблемът с всички адаптации е, че именно защото са послужили за оцеляването ни, продължават и в зрелия ни живот и е много трудно да се освободим от тях – влизаме в препрограмиран отговор всеки път, когато дадена ситуация ни напомни за първоначалното травматично събитие. На някакво ниво нервната ни система не излиза от това състояние на вцепенение и точно защото е много дискомфортно да чувстваме безсилието си, ние автоматично прибягваме до два вида стратегии спрямо гнева си – преглъщаме го, защото ни е страх от отхвърляне, или избухваме. Двете стратегии всъщност са двете страни на една и съща монета и представляват защитен механизъм срещу почувстваното преживяване на енергията на гнева в тялото ни, което обикновено е придружено с тревожност от това, че позволим ли си да чувстваме гняв, ще изгубим одобрението на хората около нас и правото си на принадлежност – така, както в детството ни е било жизнено необходимо да запазим отношението с родителите си, защото сме зависели от него за нашето оцеляване.

В книгата си “Когато тялото казва “Не” д-р Габор Мате пише: “Ако човек несъзнателно се бои от силата на агресивните си импулси, той прибягва до различни форми на самозащита. Една от тях е изпускането на парата, представляваща регрес към ранното детство, когато сме се справяли с непоносимото натрупване на гнева чрез нервни изблици.

Сцените, виковете, крещенето и дори удрянето –

всичко, което човек прави, е всъщност защита срещу преживяването на гнева; срещу задържането му вътре, където може да бъде дълбоко почувстван. Изригването ни спасява от действителното преживяване на гнева.”

Парадоксът е, че колкото повече дисоциираме и се откъсваме от тялото си в моментите, в които изпитваме “негативна” емоция (това не е съзнателен избор, а автоматична реакция, започнала като защитен механизъм от детството ни), толкова повече “негативните” емоции като гняв започват да контролират поведенията ни. Това са моментите, в които се чувстваме обсебени и използваме изрази като “падна ми пердето”, “губя контрол”, “все едно не съм аз” и т.н. Обикновено стратегиите ни в тези моменти са да обвиним другия човек: “Ти ме ядоса/накара да избухна” или да насочим гнева си към нас, прибягвайки до вярванията, които сме възприели за себе си като деца в отговор на травматична ситуация – че сме лоши или нещо не ни е наред. И двете стратегии ни отдалечават от това да признаем гнева си, да поемем отговорност за реакцията си и ни предпазват от това да изпитаме по-дълбока емоция като тъга, срам, или страх, че може да останем сами. Както казва Екхарт Толе: “Когато има гняв, под него винаги има болка.”

Пътят към изцелението

Пътят към свързването и изразяването на автентичния ни гняв за мен минава през няколко стъпки. Първата от тях е да признаем правото на емоцията гняв да съществува. Въпреки че често се осъждаме за нея, поставяме я под съмнение (“Редно ли е да се ядосвам?”), оправдаваме другите или влизаме в дълбоки спирали на себеомраза, ние, човешките същества, подобно на животните, сме създадени заедно с тази емоция. Невробиолозите са открили, че има дял от мозъка ни, отговарящ за здравословния гняв и поставянето на граници.

“Гневът е енергията, която майката природа дава на малкото дете, за да отстоява себе си и да заяви: „Аз съм важен“. Разликата между здравословната енергия на гнева и вредната енергия на емоционалното и физическо насилие е в това, че гневът зачита границите. За да отстояваш себе си, не е необходимо да нарушаваш границите на другите.”, казва Джоан Питърсън, американска психотерапевтка и автор на книгата “Гняв, граници и безопасност”.

Втората стъпка е да започнем да наблюдаваме реакциите си в ежедневието си и да поемем отговорност за тях. Езикът ни изобилства от изрази като: “Ти ме ядоса”, “Накара ме да избухна”, “Ако не беше направил еди-какво си, нямаше да ти се скарам/ударя” (като деца това ни е дало посланието, че ние сме виновни за гнева на нашите родители, съответно сме изпитали срам), а истината е, че дадено действие може да е стимул, но не и причина за емоцията ни. Както написах по-горе, едно оръжие не би избухнало, ако в него няма заряд. Обвиненията са начин да избегнем почувстваното преживяване на гнева, зад който обикновено стоят по-дълбоки емоции като болка и срам, и да поемем отговорност за избухването си, поправяйки отношението с другия човек.

Обуславянето ни от детството предполага избягването на определени трудни емоции, но единственият възможен път за изцеление е

пътят навътре, към нас самите.

Което означава да се сприятелим с трудните си емоции, свързвайки ги с усещанията в тялото си. Можем да започнем да го правим в процес на терапия, а след това и сами за себе си, интегрирайки т.нар. майндфулнес практики в ежедневието си. Бидейки в контакт с гнева си, вероятно ще усетим прилив на енергия в краката и ръцете, напрежение в гърлото и импулс тялото ни да изрази потиснатия гняв чрез движение и/или звук. Когато в процеса на моята лична терапия имах възможност да изразя гнева си в защитено пространство – да викам, да удрям по възглавница, да ритам – нещо, което не ми е било позволено като дете, усетих освобождение. Към катарзисното освобождаване на емоции прибягвах отново и отново всеки път след това, когато усетех, че в тялото ми започва да се натрупва напрежение. Правех динамични медитации, удрях по възглавници, когато бях сама, ходех в гората, за да крещя, крещях в колата. Агресивните ми прояви към децата осезаемо намаляха. Нещо повече – започнах да се чувствам комфортно да валидирам и

държа пространство и за техния гняв.

Повратният момент за мен дойде тогава, когато започнах да разпознавам енергията на гнева в тялото си, когато започваше да се активира, и в този момент беше много важно да си дам дистанция от ситуацията – изляза от стаята и да постоя с гнева си, да викам, но да не е насочено срещу други хора. Често отдолу излизаше тъга. След това можех да се върна и да присъствам за децата си от съвсем друго място – с емпатия към техните емоции и нужди. В момента, в който намери излаз, енергията на потиснатия гняв наподобява диво животно, пуснато на свобода –   търси отмъщение и ни подтиква да действаме на момента, без да зачита граници. Да си дадем таймаут е ключът към това а прекъснем омагьосания кръг от физическа и вербална агресия срещу близките си хора.

Колкото повече се сприятелявах и изразявах по безопасен начин потиснатия си гняв, толкова повече в тялото ми се отваряше пространство да чувствам и здравословния си гняв. Усещах го като топлина в гърдите си и беше много приятно, чувствах се овластена всеки път, когато успявах да кажа “не” от това място за нещо, което не искам. По-трудни ми бяха моментите, в които инстинктивно усещах, че моето “не” няма да бъде посрещнато с разбиране и приемане, и тогава изпитвах срам и болка. Понякога не успявах, но можех да бъда състрадателна със себе си в тези моменти, вместо да се самобичувам. Започнах да си задавам въпроса какво бих казала на близък приятел, на когото му е трудно да постави граница, защото се страхува от отхвърляне, и да проявявам същото отношение към себе си. Постепенно приех идеята, че страхът ми от отхвърляне няма да изчезне, когато не се чувствам в безопасност да се изразя, но мога да постоя с него, да го усетя в тялото си и да отстоя себе си заедно с този страх. Знам, че не всички ще ме харесат, когато се заявя, и това може да ми донесе разочарование и болка, но все повече предпочитам да чувствам тази болка пред болката от това да прегазя себе си.

Марина Чомпалова е психотерапевт и водещ на семейни констелации. Завършила е обучение в метода за лекуване на травми Compassionate Inquiry, разработен от д-р Габор Мате. Основен фокус в работата ѝ са травмите от детството и междупоколенческите травми като причина за затрудненията и заболяванията в живота ни. https://soulmovements.bg