Гореща вода

Ръката й стоеше винаги свита, почти в юмрук. Като дете беше бутнала менчето от огъня и горещата вода я беше изгорила, а докато стигнат до лекарите, всичко било необратимо. Кръстана никога не прости на семейството си. Душата й също се превърна в юмрук и се разплака общо пет пъти за осемдесет години живот. Не позволи никой никога да я възприема като инвалид и движенията й бяха отривисти, по-точни от тези на здравите около нея.

И днес стана преди съмване. Започна да меси мекици за закуска. Дясната й ръка е по-малко пострадала и с нея успява да води живота в плетенето, готвенето, рязането, чистенето, отглеждането на деца и внуци. С нея хвърли в тигана и първата за деня мекица. Папагалите се разкрещяха бодряшки от клетката в ъгъла на кухнята.

– Млъкнете, мръсници! – кресна тя.

Радиото се намеси с бодро дунавско хоро, надвика всички. Папагалите блъскаха крилата си в пръчките и сееха люспи от просо по пода. Купчината с мекици растеше като комин на стара къща, нестроен, но благоуханен.

Кръстана отдели една мекица настрани. Чупеше парче по парче, помежду другото. Така тече животът й, на пресекулки. На празник може и да седне да яде на масата с другите, но в делнични дни, докато чисти и готви, някак успява и да се нахрани. Жената не чу как вратата на апартамента тихичко се отвори, мъжът й се изниза като котка, но не посмя да завърти ключа. Беше се навлякъл за лов, пушката от вчера го чакаше в мазето и само шумът от запаления мотор на колата сепна Кръстана. С енергична крачка се насочи към коридора, разкрачи се като генерал пред битка, и се провикна:

– Всички на закуска! Бързо да ставате, че иначе идвам аз да ви вдигна!

За броени минути групата се изсипа шумно на масата. Само момичета, четири на брой. Въобще не им обърна внимание – щом ги видя седнали пред чиниите веднага се върна в кухнята и продължи с подготовката на обяда.

Денят върви по обичайния коловоз – ще им среши косите, ще им сложи по сандвич в чантата и ще затвори вратата зад гърбовете им. Трябва да учат много, да постигнат повече от нея. Трябва да са в устата на хората, а не в краката им. Борба трябва, борба. Всеки ден им го повтаря. Още няма обяд, а вече усеща болката в краката. Ходилата стават все по-тежки. Абе щом с половин ръка постига толкоз, какво ли би било иначе. Сякаш чу аплодисменти в главата си. Никой никога не й е благодарил за нищо, дори когато дава подаръци по празниците. На нея

никой не й даде възможност да се изучи.

Може само да чете и пише, а искаше да рисува. Децата се отегчаваха от тези приказки и въобще не ги разбираха. Но Кръстана знае, че се запечатват завинаги в главите им. Пък оня да ходи на лов.

Ако можеше да се нарисува, щеше да е мощен планински водопад. С хладните пръски на думите, които хвърля по децата, с тежестта на плесницата. Всеки ден е борба, защото Онзи отгоре само гледа и слуша, и си записва. Не помага много. Затова Кръстана не разчита на Него. Разчита само на себе си. На никой друг. Другите разчитат на нея.

Излезе на балкона и огледа цветята в безредие саксии от всякакъв калибър. Взе канчето и започна да ги полива поред. Това е последната й връзка със селото, в което израсна. Откъсна едно увехнало листо и го скри в джоба на протритата домашна рокля.

Само докато гледа цветята вярва, че Господ съществува. Но и това са извънредно редки мигове. Защо да мисли за Него, щом Той не мисли за нея. А и

всяка мисъл за Него я изпълва с гняв.

Той с неговата взискателност. Той с неговите закъснели възмездия. Стои си горе, а ти го чакаш и само дължината на живота ти осмисля чакането. Труд трябва, труд, а не глезотии. Ако той работи колкото нея, мъката на тоя свят няма да е такава. Вярно, разпределя порциите мъка и радост поравно и за бедните, и за богатите. На бедния ще му даде осем здрави деца, а на богатия ще отреди едно и то болно. Но тя намира това за некрасиво, за болезнено, за безцелно. Никой не става по-добър в мъките си, само по-болен. Ако тя така наказва внуците за всяко прегрешение, би била лоша баба. Защо Той да е добър? Не, не, той би трябвало като добър баща на всяко лошо нещо да отвръща с добро, тъй както земният родител търпеливо

отвръща на непослушното дете.

Няма страх от смъртта. Ако се окаже, че Той съществува, ще застана пред Него, мисли си тя. Толкова по-добре. Ще му кажа какво мисля. Най-после да ме чуе. Да ми обясни, не съм толкова проста, ще разбера. Ако иска да го каже, да каже. Но срещата е малко вероятна. Далеч по-сигурна изглежда срещата с червеите, но и за тях има време.

Откъсна още едно сухо листо и се прибра в кухнята, защото винаги има още работа за вършене.