2016 година.
Земя като една човешка длан. 300 000 болни от рак. Още 50 000 ще чуят диагнозата тази година, а 20 000 ще умрат от това. Къшей груба статистика в Гугъл, която прочиташ, въздъхваш и продължаваш да живееш. Докато не изтеглиш късата клечка, да я вземат дяволите. Руска рулетка с шест пълни гнезда. Гаден джакпот, който печелиш, без да си търкал билетче.
Аз съм от миналогодишната квота къси клечки. Падна лист от календара, прибрах летните дрехи, извадих зимните, подготвих детето за училище, отидох на ежегодния профилактичен преглед и хоп, докато се озъртам като Джон Траволта с палтенце през лакътя, дойде Коледа, която посрещнах с една гърда по-малко.
„Умирам ли?” е най-честият въпрос, който ме будеше сутрин, но той ме е връхлитал в какви ли не ситуации – от раждане до грип – и съм стигнала до извода, че щом имаш време да си го зададеш, значи има надежда и може би няма да е точно днес.
План за действие
Още в началото сестра ми забучи една бележка на корковата ми дъска – „Едно по едно” – и това се оказа най-добрият план за действие. Лечението е път от точка А до точка Б и наистина не става с тичане, а едно по едно, единият крак пред другия. Нагазваш в клиничната пътека, бурна и мътна като планинска река, и си даваш сметка, че няма кой да я преплува вместо теб. Щом има начало, ще има и край (все някакъв), просто трябва да си плащаш здравните вноски и да не потъваш.
„Умирам ли?”, все така си кънти в главата, но край брега тичат хора, твоите хора, и ти подвикват в точните моменти: „Не си сама”, „Бъди ласкава със себе си”, „Човек не може да бъде нещастен постоянно”, „Рожби”, “Всичко ще е наред”, „Обичам те, мамо, много е мрачно вкъщи без тебе”.
Не си сама, не си сама, не си сама …
Алтернативите
Обичам Гугъл, обаче всеки път, когато влизах да го питам нещо, той ми стоварваше стотици хиляди резултати за кленов сироп, бръмбари-знахари, отрова от черен скорпион, куркума, сода, лимон, бъз, спирт с олио и прочее единствени и неповторими целебни конфигурации, та в крайна сметка му хлопнах вратата под носа и избрах медицината. (Е, понякога се случва извън Интернет да те срещне жена на улицата и да те пита защо си с кърпа, на фризьор ли си ходила; нямам коса, казваш; имаш магия, шушне тя, нали ти виждам линията на живота, това е грешка, дай ми косъм, нокът, нещо; нямам пукнат косъм, признаваш; отхапи ми една кожичка, моли тя, и точно в момента, когато си казваш, че не си толкова луда да си гризеш пръстите за непознати жени, тя си тръгва с кожичката ти и последните ти 25 лв. И те оставя зашеметена по домашни чехли на улицата, с раздърпана аура и с мисълта, че това може да се случи единствено и само на теб.)
Лекуващият лекар
Обичам Гугъл, благодарение на него открих знаменит Фейсбук статус на лекуващия ми лекар, който започва с „Жена без цици, колело без спици и къща без маса …” и завършва доста грозно в рима. Споделен публично от човек, който всеки ден лекува жени без цици. Довиждане. И благодаря ти, Гугъле, за новия ми лекар, когото открих пак с твоя помощ. (Той, слава богу, няма Фейсбук, или поне знае как да му ползва настройките). Клиниката е толкова великолепна, че ако не беше крайно неуместно, бих я препоръчала на всичките си приятелки. (Торбичките им за повръщане са последен писък на модата.)
Косата
Имала съм коса, не е кой знае какво. Когато взе да пада, измих я за последно и започнах да я реша мокра пред огледалото. Усещането беше потресаващо – сякаш си дърпах червата през фонтанелата. Сбогувах се на глас с нея, благодарих й за вярната служба, извиних й се за всичките пъти, когато съм я наричала грозна, рядка и мазна (Дъщеря ми подвиква от другата стая „Мамо, сама ли си говориш?“ – „Не, разбира се. На косата си говоря”. Край на диалога), и отидох да ми я махнат в кварталната бръснарница.(„Колко ви дължа?”, „Нищо не ми дължите. Всяка седмица ми се налага да правя това поне веднъж. Стига ми, дето плача, докато ви мета косите.”)
Извън естетиката и женската суета, липсата на коса си има и плюсове. После, казват, щяла да ми поникне гъста и къдрава. Съвсем скоро ще разбера.
ТЕЛК
Клета трудово-експертна лекарска комисия, 2016. Месец март, насред лечението. Имам час за днес, за 8.30, от три месеца. Аз влизам в 8.25 и мигом изпитвам съжаление към всичките осемстотин или две хиляди души, които чакат вътре. Слава богу, аз имам час. За 8.30. И съм подготвена, ксерокопирала съм абсолютно всичко, включително и гаранционните карти на електроуредите, няма къде да ме хванат натясно, няма за какво да ме върнат.
Бараката е отпреди войната, чакалнята малка, ниски тавани, мрак, прозорците с решетки, малцина са къпалите се сутринта. Ще изтърпя пет минути, повтарям си, и стискам листа с часа. За 8.30. Оглеждам се, всички стискат такъв лист. Взирам се в ръцете на най-близките до мен клетници и изстивам.
ВСИЧКИ СМЕ ЗА 8.30.
Изразът „куцо, кьораво и сакато” добива плът и кръв. Няма ред, всички мълчат и чакат да се отвори вратата и да ги извикат по име, някои не откъсват поглед от кабинета на комисията и не смеят да мигнат, може би те са глухите. Вълнението е огромно, като в мига преди да изтриеш билет от националната лотария. Извиканите по име скачат и с радостни подскоци влизат, останалите ги гледаме с люта завист. Някои са тук не за пръв път, разпознават се по това, че си носят храна и вода, други си носим книга (ха-ха).
Отвън влиза една закъсняла жена (щях да кажа женица, обрулена от живота и мокра от дъжда, но се сетих за собственото си отражение във вратата на влизане), носи си документите в червена найлонова торбичка с надпис, над него картинка на голяма бяла стрелка, която сочи към дръжката и ръката й. Надписът: „This is what winners look like.” КРАЙ.
Химиотерапиите
Шест червени. Преди първата попитах сестрата дали червените са най-зле. „Не, миличка, всичките са еднакво гадни.”
Да бях спряла с въпросите дотам. Но не, аз трябваше да разбера дали тази терапия върши работа, или съм поредната жертва на „най-доходоносното перо в онкоиндустрията”. Гугъл ме хвърли без предупреждение в километричните чатове на дир.бг от 2008 г., след които трудно дойдох на себе си и останах с убеждението, че всички там са измрели, защото нови теми няма от години. Изчаках прилив на здрав разум и избрах да вярвам, че не са измрели, а са се прехвърлили във Фейсбук.
Какво всъщност е нужно да се знае? На всеки 21 дни, байгънясал от червено цвекло, джинджифил и целина, тръгваш към отделението с топлите пожелания на близки и приятели за висок хемоглобин, заставаш на жп линията, стисваш зъби и чакаш. Влакът те блъсва, влачи те два-три дни и те пуска. И така шест пъти. Червена химия е, когато локомотивът е червен. Това е.
Смешки
Има и смешки. Племенницата ми разправя на децата от входа как на леля й открили скорпион и го махнали през гърдите, и ги води на групи да ме моли да им покажа белега. В стремежа си да избягвам онази дума, прегърнах „скорпион”. Нежно, като въображаем приятел, като цирей в носа.
Ден преди излизането на резултатите от скенера късата клечка е още в джоба ми и аз все още се питам защо ми се случи това – дали защото цялото минало лято се прехранвах с бира и пържени кюфтета от топлия щанд на кварталния магазин и така наруших алкално-киселинния си баланс, или просто защото не се обичах достатъчно. Решавам да не търся отговор, просто се надявам скорпионът да не снася яйца.
Исках да изкопча още плюсове и смешки от тази ситуация, да направя черно-бяла фотосесия с гола глава и открехната риза, и на снимките да изглеждам красива и силна, за да ударя едно рамо на Гугъл да разведри резултатите си по темата, но не съм толкова смела. Плюсове няма, а в тази битка красотата не върши работа.
И това ще мине.
Юни, 2019 година
Откакто публикувах този текст във Фейсбук, се чувствам като по бански (половинки) на Лондонската седмица на модата. Но вярвам, че разголването си е струвало, и че поне една от осем се е почувствала малко по-добре.
П.П. Три години по-късно косата ми порасна съвсем същата, нито по-гъста, нито по-къдрава, малко повечко побеляла, но си е старата ми перушина. И всеки ден ми е good hair day.“
0 Коментара