Справка със статистиката: всеки втори брак в България завършва с раздяла. Жените по-често подават молба за развод. Причините обикновено са несходство в характерите. Възрастта, в която най-често това се случва, е между 38 и 42 години.

Два месеца след раздялата с мъжа ми попадам на тези данни и въпреки вроденото ми чувство за уникалност, ми минава през ума, че откъдето и да погледна, съм средностатистическа българка. Нещо повече – спокойно бих могла да бъда част от представителна извадка за всяко социологическо проучване. Това, естествено, няма да промени решението ми да прекъсна един 11-годишен брак и да се опитам отново да намеря себе си. Точно това е проблемът, който се оказа решаващ за раздялата. Някъде между памперсите, кредитите и ужасно шумните фамилни празненства се промених по начин, който изобщо не ми харесва.

Пред-Аз-ът

Аз съм весел човек. От онези, които още на 25 години са обрамчени с много мънички пачи крачета около очите – доказателство, че не мога да изкарам и час, без да прихна в понякога необясним смях. Не мога да кажа, че обичам да се смея – аз просто откривам забавата и в най-малките неща. Такава ми е природата, казваше баба ми, когато не можех да обясня настроенията си. Съзнавам, че това ме прави лесна за харесване, вероятно и за съжителстване. Добавете и вродения ми оптимизъм, че всичко в този живот е възможно, стига наистина да го желаеш, и ще получите жената, в която той се влюби.

Всички щастливи семейства си приличат,

всяко е нещастно по своему

Ние минавахме за щастливо семейство. Все още познатите ни казват, че сме родени един за друг – толкова хармонична изглеждаше връзката ни. Но сякаш събличахме щастието заедно с палтата си в антрето, и там – в 68-те квадрата панел, започваше нашата студена война. Казват, че бракът се крепи на компромисите. Но дали компромисите не провалят брака? Нали знаете как е – отстъпваш, за да му доставиш удоволствие, отстъпваш, за да не се карате, отстъпваш, защото си толкова уморена от бебето, че нямаш сили за двучасовия монолог, с който той ще се опитва да те убеди колко не си права. Уж еднократните компромиси се превръщаха в нови норми. Изключенията станаха нормалности. Жестовете – задължения. И някъде там, сред многото компромиси, се загубих. Нямаше ме. Една сутрин се събудих и дори не знаех коя е любимата ми манджа.

Кога „принцеса” от умалително става обида?

Мъжко-женските отношения търпят странни обрати, когато живеете под един покрив. Той иска топла вечеря, качествен секс и пълно спокойствие пред телевизора. Сигурна съм, че за всички мъже това е идеята за щастлив брак. Аз не съм добра готвачка, а вероятно никога няма и да бъда. Модата на гурмето и готварските блогове ме подмина. Така и не ми стана интересно да правя домашно суши и да мариновам пилешки пържоли в мед и зехтин (има ли изобщо такава марината?). А и защо да се лъжем – колко жени са спечелили битката с „мамината супа”? Някога това не беше проблем. Някога моите готварски неумения будеха умиление. С течение на времето в шегите се промъкна сарказъм. Няма проблем – наистина не мога да готвя.

Проблемът с телевизора обаче се оказа по-сложен. Как да накараш петгодишния си син да е тих, защото тати иска да гледа „Бързи и яростни 368”? Когато живеете в една стая, спокойствието е само добро пожелание.

Сексът? Ох! Дълго време се успокоявах с мисълта, че всички омъжени го правят – секс по задължение. Секс, за да не е нервен. Секс като от вица – той се поти над теб, ти мислиш за цвета на завесите. Не, не че не разбира кога се преструваш. Отричаш и тайно в себе си се мразиш, защото някога сексът ти доставяше удоволствие. Иди обяснявай, че си от онези жени, които не могат да правят качествен секс, когато се чувстват обидени.

Най-добрият начин да останеш сама е да се омъжиш

Не знам какво точно е имала предвид Глория Стейнъм, но това е моят брак. Самота. Сама на опашките за сметки, сама на родителските срещи. Сама, докато гледа телевизия, и ужасно сама, когато „разцъква интернета”. Когато той откри социалните мрежи, престанахме да си говорим. Разбира се, набързо обсъждахме оценките на детето и здравословното състояние на бабите. После – великото мълчание. Стигна се дотам, че започнах да разбирам как се чувства от статусите му във Фейсбук. Да виждам колко забавен може да бъде, да откривам интересите му към поезията и вкусовете му за музика. Аз и близо двеста други „приятелки“, на които нямаше проблем да разкрива душата си в дълги среднощни чатове.

С времето студената война навлезе в ледения си период. Бяхме като машини, програмирани да извършват определен вид действия – без думи и емоции. Ставане, кафе, детето на училище, работа, прибиране, вечеря, филм, сън. И пак. И пак… И изведнъж скандалите се оказаха нормалната комуникация. Глупави, дребнави домашни скандали – за кафето, за неогладени ризи и неизпрани чорапи. Класиката на брачното клише. По това време всичките ни приятели ни описваха като съвършеното семейство. Нещо повече – неженените смятаха, че сме идеалът за брак. Радваха се, завиждаха. Колкото по-хармонични изглеждахме за околните, толкова по-чужди ставахме вкъщи. Не го харесвах такъв. По-лошото е, че вече не харесвах и себе си. Усмивките ми просто не вирееха на домашния адрес. Умираха като капризните саксии с теменужки на свекърва ми – неполяти и неогрени от слънцето.

Назад към природата ми

Да си тръгнеш е решение, което се взема трудно. Всички онези страхове за нещастните деца, финансовите проблеми, самотата, проваления живот на две фамилии те връхлитат и колкото и да си силна, те карат да страдаш, да се чувстваш объркана и най-вече виновна. Още повече, ако няма физически тормоз, сексуални афери, алкохолизъм или хазарт. Колкото и модерни да се пишем, сякаш все още не приемаме, че душевният комфорт е достатъчно добро основание да потърсиш щастието си извън брака. Накратко: ако не те бие, ако няма любовница, ако не изпива заплатата си, ако не я пръска в казината, значи всичко е наред и ти нямаш, НЯМАШ право да се оплакваш. Ако се оплакваш, значи имаш любовник. Всички, като започнем от мъжа ми и свършим с майка ми, ми зададоха въпроса „Друг ли има?” И не разбираха защо, по дяволите, се лишавам от удобствата на градения десет години дом заради някакви караници. Не ставай глупава, скандали има навсякъде. Не ставай глупава, хората се променят с годините – просто си станала по-сериозна. Не ставай глупава, кой ще те вземе с дете на 10 години? Не ставай глупава, това твоето е криза на средната възраст. Не ставай глупава, обричаш сина си на страдание. Не ставай глупава, не ставай глупава, не ставай глупава… Идваше ми да крещя, че за пръв път от много години постъпвам умно, като се вслушвам в душата си. Сега си мисля, че ако бях прочела поне една статия за последиците от развода, ако бях прегледала поне един женски форум, ако бях послушала поне един съвет от доброжелателите си, нямаше да се осмеля да го направя. Общественото мнение в България продължава да поставя нещастните съпруги в графата „глезли”. За щастие винаги съм разчитала повече на интуицията си, отколкото на който и да е непоискан съвет.

Начало или край?

Има доста разведени жени около мен. Повечето от тях с години тъпчат в капана на самосъжалението и обидата. Водят тежки съдебни битки за издръжка, спазват стриктно дните за свиждане и се опитват да попълват финансовите си дупки с изнудване на бившия. Наричат го „донор” и „бащата на детето ми” и не се срамуват да развяват миналото си като чаршафа на девствена невеста след първа брачна нощ, без да осъзнават, че така не правят услуга никому. Не исках това. Не исках да зачеркна с лека ръка хубавите моменти, които сме имали, нито да карам сина си да страда, защото родителите му не могат да се разберат. Не приех роля във „Войната на семейство Роуз“. За щастие и мъжът ми не харесва Майкъл Дъглас.

ПО ТЕМАТА

Всъщност да сме разделени се оказа най-доброто, което можехме да направим за връзката си. Противно на очакванията на мнозина, детето разбра чудесно ситуацията и успя да извлече най-хубавото от двете страни – родители, които вече не се карат, две къщи, повече време за него и възможност за тайно изкрънкване на още един шоколад от страдащите баби. Що се отнася до мъжа ми – той изведнъж откри моята забавна страна. Сега предпочита да чати с мен и на мен да посвещава стиховете си във Фейсбук. Предпочита да пие кафе с мен в обедните си почивки и да ме ухажва с класическите шоколадови бонбони. Търси ме за съвети и прави малки подаръци за новия ми дом. Казва, че ме обича и този път му вярвам.

Изведнъж откри удоволствието от разходките със семейството. Дори сега, докато пиша този текст, сме на пикник в парка – нещо, което тримата никога не сме правили досега. Синът ми изглежда щастлив, докато се надпреварва в събирането на жълъди с баща си.

Здравей, живот!

Когато останеш сама, имаш два варианта – да потънеш съвсем или да се измъкнеш сама като Барон Мюнхаузен. Раздялата се оказа стимулираща за мен. Припомних си колко организирана мога да бъда, как имам нюх за хубавите жилища на пазара и колко лесно се справям с досадните бюрократични подробности. Сега когато не ми припомнят всеки ден, че не ставам за готвачка, открих удоволствието да се въртя из кухнята. Може би има надежда за моята пилешка супа. Сега когато съм спокойна, се оказа, че съм много забавна майка. Със сина ми нямаме нужда от телевизия, за да ни е приятно заедно. Противно на очакванията на приятелките ми, не хукнах да давя мъката си в безпаметни пиянства из баровете. Не хукнах да наваксвам с безразборен секс – нямам нужда да се доказвам така. Наслаждавам се на самотата си, защото този път е желана. Смея се повече отвсякога, без да ми пука за бръчките. И въпреки че съм сама, се усещам по-жива отвсякога.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара