И часовникът спря…

Какво си спомняте от една изложба? Образи, които ви връхлитат, снопчета светлина, които карат даден цвят или рисунък да избухва, стаена тишина или минути-часове?

Израснала съм сред картини. В дома ни винаги е имало картини, предимно на съвременни автори, в цветове и в чернобяло, графика, портрети, пищни абстракции или пейзажи. Познавам и обичам типичната галерийна обстановка – изчистената, леко студена, с тихите стъпки и със застиналите фигури на хора, които „крадат“ чуждо време и преживяване.

Скоро не съм ходила на изложба, въпреки чe няма формални забрани, но често се оглеждам в картините в собствения ни дом, за да се почувствам добре и да си „открадна“ малко време и да спра часовника, който ме влече с три крачки напред. Но най-често потъвам в собствената си галерия на спомени и преживявания, защото знам и мога да преброя картините, които карат часовника ми да спира.

Ще ви разходя в моята галерия. Последната картина, която прибавих, е от великденските празници на 2020 г. Както всички, и ние за първи път от много време, бяхме само тримата, ако не броим и котката.

„Благодаря ти, че сме тук и сега!“

Къщата ухаеше на първата сготвена от нас лично агнешка плешка. Трохите от козунак и остатъци от червени черупки проскърцваха под краката ми, но масата ми беше отлична – с ленена покривка, с порцелан почти на 100 години, а в чиниите – агнешко, което дори синът ни си изяде.

Обядвахме вкусно, но бързо и излязохме в задния двор, тип гараж, за да се порадваме на слънцето. Аз седнах на стълбите и се заслушах в несвойствената тишина, избягала от трафика на булеварда..Мъжът ми и синът играеха на топка между колите и се смееха. Слънцето галеше краката ми, ръцете ми спяха.

Погледнах нагоре към палавите бели облаци и слънцето и си казах: „Благодаря ти! Благодаря ти, че сме тук и сега!“. За първи път от няколко седмици „спрях“ часовника си, не защото ме беше страх какво още може да се обърка точно след миг, а защото усетих, че това е моят момент на пълно щастие, което никой не може да ми вземе. Имахме слънце, дом, щастливо дете насред карантина и бяхме тук и сега. Разбира се, много скоро някой се разсърди, на друг му се допи бира и трябваше да отида до вкъщи, но тази картина ми остави най-топлото и щастливо чувство, възможно насред една необичайна година.

„Моля те, спаси ни“

Бях бременна в 7-мия месец и след по-дълго пътуване се оказа, че синът ми иска да се изнася по-скоро от предвиденото от квартирата си. Приеха ме в болница, полежах си, но нещата се влошиха и се наложи спешно да ме приемат в предродилна зала с идеята за спешно секцио.

Две денонощия. Помня ги почти час по час. Няма да разказвам какво е да чуваш как другите жени раждат – определено не е насърчително за бъдеща родилка. Това съм го изтрила от паметта си. Запазих много особен момент, в който аз, традиционно възпитаната в умерена или във вяра по поводи българка, се помолих за първи път от сърце.

Погледнах в себе си, отвъд бременното си съзнание, отвъд логиката и облаците, в които хвърча, и видях син хоризонт, необятен като неизвестност, и тихо проплаках: „Знам, че не знам как да го направя, но вярвам, че мога да направя, така че ти да дадеш шанс на детето ми. Моля те, спаси ни! Той е повече от мен“. Не знам какво стана, но след 24 часа лекарите ме закрепиха и младежът си остана в къщата още месец. Често си спомням този момент като един от онези, които ти се случват, когато трябва, а не когато ги искаме.

„Мога ли да скоча?“

Според мен детството се прекършва и започваш да ставам голям, когато осъзнаеш истински свои страхове или ограничения. Била съм около 10-12-годишна, на лагер накъде из Родопите. Не си спомням с кого съм си играла например, но ясно виждам как стоим на една каменна ограда или зид на къща например. Трябва да скочим, разбира се.

За първи път през съзнанието ми минава мисълта: „Не е високо? Не е ли твърде високо?“. Не знам дали съм скочила. Вероятно съм събрала смелост, за да не се изложа, и съм скочила, но оттогава насам се броят на пръстите на ръката ми случаите, когато не се питам „Не е високо? Не е ли твърде високо?“.

Накратко, някъде тогава съм станала страхливка. Мразя стръмни стълби, мия прозорците отвън на 3-тия етаж с едно приспособление, защото хич не ме бива по височините. За разлика от мен, синът се катери до най-високия клон на джанката, и не ме пита къде ми е сърцето точно тогава.

Хубавото е, че се научих да събирам трохите си смелост, когато се налага, и да скачам. Но никога не забравих онзи зид –  зидът от първата ми картина.