.jpg)
Когато баба почина, бях на 9. Беше делник, привечер. Седях на масата в кухнята, рисувах хайдути за домашно (или, може би, партизани – не помня, получаваха ми се еднакви) и чаках майка ми да се прибере. Тя не се прибра, а ми се обади по телефона, нареди ми да взема един чаршаф и да отида до къщата на баба. За мен си беше приключение пътят до там и само ме глождеше съвестта, че тръгвам, без да съм си дорисувала хайдутите (или партизаните). Когато стигнах и разбрах за какво е чаршафът, приключението доби неподозирани размери.
Баба – съвсем бледа, изстиваща и скована – лежеше,
а майка ми се суетеше плачеща наоколо и въобще не й беше до моите първи впечатления от смъртта. В някакъв момент мама и сестра ми тръгнаха да преобличат починалата и аз за миг зърнах старческото й бельо. Спомних си как приживе баба, настанила ме да зяпам през балкона с филия в ръка, тежко сядаше пред гардероба за перодичен преглед на дрехите и мърмореше под нос: „Човек трябва да е винаги спретнат, с чистичко облечен, че не знае
кога ще го блъсне трамваят и всички ще му гледат сеира”.
После просваше на слънце на балкона някакви вехти рокли и филията ми се напояваше с миризма на нафталин. Онази вечер мама се погрижи никой да не види „сеира” на баба и я облече в „чистичко”.
Дадох си сметка, че майка ми остарява, когато превърна в навик отгръщането на съботния вестник на страниците с некролозите и изчитането им с надеждата, че няма да види познато име. Иначе, откакто се помня,
тя все ме подготвя за времето, когато ще си отиде.
„Какво ще правиш един ден, когато няма да ме има, та ти дори не знаеш къде стоят иглите и конците“, с любовно-строг глас се възмущава майка ми от липсата на домакински инстинкти у мен. Според нашия си ритуал на тази реплика аз неизменно отвръщам: „Значи ми трябваш тук и никъде няма да ходиш“, а тя завършва театъра, повтаряйки думите на баба: „Няма да живея сто години за реклама на ОФ-то, я!“.
Най-големият страх на майка ми е, че ще започне да забравя.
Първо – къде се намира тоалетната, после къде живее, после ще се залута в опит да си спомни как се казва и накрая ще забрави да умре.
Тя знае точно от какво трябва да се страхува, защото се грижи за баща ми. Сменя памперсите му, докато той, в деменцията си, я нарича „мамо“; обвинява я в заплетени изневери, достойни за турски сериал; бяга от нея, тътрейки инвалидната си количка и накрая ужасено плаче в ръцете й от мъка, защото изведнъж си е спомнил.
Смъртта не е по-страшна от отчаяната безпомощност,
която лъха от проточилата се старост. Както казва Сартр, човек никога не умира навреме – или твърде рано, или твърде късно. Но баща ми не е Тери Пратчет. На него неистово му се живее. Дори в моментите, когато в мозъка му като по чудо нахлува яснота, той прави съвсем конкретни планове за бъдещето. Бъдещето, в което взима внучката си от детската градина и я води на разходка. Пет минути по-късно вече държи реч в празната стая пред отдавна мъртвите си приятели, а на мен сърцето ми се свива от неуместната жизнерадост
и се моля да не го е страх в неговия свят
„Не, не пипай това! Пари! Ще паднеш! Чуваш ли? Дръж се прилично, моля те! ВЕДНАГА!“. Докато изричах тези думи за милионен път, се улавях, че сама на себе си ставам противна. Бях застинала на фазата „мама“ и ежедневието се състоеше от детето, дрехите на детето, яденето на детето и сополите на детето. Бях зациклила като латерна. Или като надраскана грамофонна плоча. Или като развален компактдиск. Дъщеря ми не знае какво е грамофонна плоча. Латерна пък съвсем. Печалният факт за поколенческата пропаст между нас е, че и CD-ата й се струват архивни. Тя е на 6 и си пуска mp3-ки на компютъра с лекотата, с която аз се спусках с балканчето по улиците на квартала. На нея й отне по-малко време, отколкото на мен, да се научи да борави със собствения ми лаптоп.
И аз като всички вътрешно се ужасявах от промените.
Пъдех всяка революционна мисъл, че трябва да наруша уютното удобство на всекидневието си. Пък и „да се посветиш на детето“ е чудесно извинение за липсата на интерес към каквото и да е друго. Но когато установих, че Робърт Патинсън в Twilight ме впечатлява повече, отколкото флиртаджийските есемеси в телефона на съпруга ми, разбрах, че трябва да се хвана за косите и да се измъкна от апатията. Ако не за друго, то поне в името на
претенцията ми за добър литературен вкус
По цинизма и общото отегчение от света възрастта може да се датира като с радиоактивен въглерод, казва същият този недостижим Тери Пратчет, и по неговите показатели аз бях на около 150 години. Разведох се, точно когато деградацията ми прекрачи границата на чистото любопитство към прословутите Маноло Бланик обувки в „Сексът и градът“ и вече ме човъркаше да си точа турски сериали от нета.
Разбира се, емоционалното объркване, нарушеният финансов комфорт и затрудненията в логистиката бяха неизбежни, но когато се отърсих от тях, се оказа, че се чувствам добре. Много, много добре. Изведнъж хоризонтът ми се отдалечи. Цветовете станаха по-ярки. Миризмите – по-силни. Най-важното беше, че възстанових способността си да се учудвам на света и хората в него. Хората, а не Робърт Патинсън. Върнах си вкуса към живота, а един приятел ми върна и вкуса към качествената литература.
Чувствах се млада.
Но с вкуса към живота идва и страхът от смъртта. Не, не от смъртта. Тя е неизбежна. Както казва Джулиан Барнс, смъртта не е творец. Няма как да се спазарим с нея. Но, виж, старостта започна да ме притеснява.
За разлика от смъртта тя заплашваше да е отегчително дълга. Та
аз чак на 36 започнах да се харесвам
и когато открих бръчките около очите си, разбрах, че въобще нямам много време за харесване.
Скоро четох, че за последния век продължителността на живота ни е нараснала с 30 години. Точно с колкото сме го удължили през цялото съществуване на човечеството дотогава. Скоростта стряска. Е, да, едва ли учените ще ме направят безсмъртна в следващите 30-40 години, но всъщност по-страшно би било, ако успеят. Тогава аз ще съм 70-80 – годишна беззъба и полуплешива безсмъртница, която не знае какво да прави с оставащата й вечност. Но пък ще се чувства млада. Бррр, отвратително.
Подозирах, че има нещо нередно във френетичното ми ново „аз“.
Сякаш искаше да навакса годините на безцелно мотаене наоколо и да поеме свръхдоза приключения наведнъж. Флиртувах с идеята, че изглеждам по-добре, че съм свободна и се справям чудесно с живота си. Нямах търпение да пробвам границите на възможностите си. Исках да бъда харесвана непрекъснато и от всички.
Когато споделих с една приятелка, че си падам по мъж, който е със седем години по-млад от мен, тя се пошегува, че страдам от
Синдрома на вампира – храня се с девича кръв,
за да поддържам собствената си младост. Посмях се с нея, но някак насила. Защото тя потвърди собствените ми подозрения, че Уелбек е прав – няма по-голям порок от старостта, най-тежкото престъпление на съвремието. И затова бързах, истерично бързах.
Мисля, че баща ми ме приземи.
Беше използвал момента, когато всички в къщата спят, и издокаран в гротесков вид – със зимна шапка, сандали, бастун и торбичка с някакви вестникарски изрезки – тихомълком беше излязъл от къщата-затвор. Как е изминал километрите до центъра на София, треперещ и трудно подвижен, дали някой му е помогнал, или го е нагрубил за невнятните му приказки, така и не разбрахме. Майка ми беше полудяла, когато намерихме татко пред НДК. Той ни погледна като дете, хванато, докато облизва сметаната от тортата – с виновна, но доволна физиономия. Изглеждаше по-бодър и готов за подвизи отвсякога, защото… се беше повозил на ескалатор!
Аз и моят смешен midlife crisis плач…
Объркана от многото информация, която я залива, дъщеря ми има сериозен проблем с историческата последователност.
– Защо тук пътят друса? – пита тя.
– Защото преди да изобретят асфалта, хората са слагали павета по улиците, отговарям аз.
– Това преди динозаврите ли е било? – осведомява се тя.
Опитах се да облека в прости думи собствените си мисли за кръговрата на живота и хронологията му. Ето какво разбра тя:
„Първо са живели динозаврите, после аз съм станала от маймуна човек,
после фараоните са ги правили на мумии. Хората, като остареят – умират, но това не ми харесва, затова аз и мама ще умрем съвсем за момент и веднага ще се родим отново като някакви други хора. Само че това ще стане след много, много време, защото още има много маймуни. Но, ако може, не искам да се раждам китайче, понеже не говоря китайски и новите ми майка и татко няма да ме харесат“.
За дъщеря ми моята смърт е равноотдалечена с изчезването на динозаврите. Мисля, че
тази концепция за времето ми харесва
Да, харесва ми.
Мисля, че вече се успокоих. Мисля, че старостта изглежда приемлива, когато наоколо има ескалатори, маймуни и други поводи за радост. Мисля (докато чета Барнс), че мога да постигна толкова щастие, колкото ми позволява характерът, а не времето. То няма нищо общо. Мисля, че съм готова.
0 Коментара