Идеален ден за четене на глас

„Почети ми, моля те…“ Прабаба е на 86. Аз съм на 16. Сборникът „Девет разказа. Семейство Глас“ от Селинджър излезе на български през 1985 г. и вече цяла година четем само него. По-точно казано: прабаба ми лежи неподвижно в стаята откъм шумния булевард, а аз съм седнала на ръба на леглото й. Чета на глас и се опитвам да театралнича в диалозите.

Мюриъл, разбира се, говори разглезено и бавно. За разлика от майка си, която е като оголена жица (при нея трябва да внимавам с недовършените фрази и паузите, за да нагнетя въздуха с напрежение), Мюриъл се лакира, пуши, отегчава се, прозява се, заспива. Най-труден ми е Сиймор Глас. Той винаги ми се изплъзва. Един е с малката Сибил, докато влизат в морето с надуваемия дюшек, и съвсем друг е в сцената в асансьора, когато се сопва на онази жена: „Ако искате да ми видите краката, кажете си. Стига с тия подлости, дявол да
го вземе.“

На 15 август 1986 г. чета отново „Идеален ден за лов на рибка-
бананка“. Честваме юбилей: започваме „Девет разказа…“ за
двайсети път. В този ден държа дясната й ъка тържествено и се старая повече в промяната на гласа си: „Той ли ш о ф и р а ш е? Мюриъл, ти ми даде честна…“
– Трябва да внимаваш, когато се качваш в чужда кола – прекъсва ме баба.
„Казах ти вече, че караше много добре. Моля ти се!“ – продължавам с гласа на Мюриъл.
– През 1916 г. бях на твоите години, когато се качих в колата на едно момче от Бургас…
„А той не опита ли някоя от онези странни шеги с дърветата?“ – продължавам от книгата, надавайки ухо за разказа изпод завивките.
– Това беше първият ролс-ройс в Бургас. Момчето беше красиво. И днес… днес ще кажа само на теб, че имах нещо с него… Нали разбираш, по онова време…
„Да, мила, обаче за него това е без значение – каза дъщерята и
прехвърли крак връз крак.“
– Имах големи неприятности с баща ми заради него. Не само
заради колата… Влизахме да плуваме в морето. Плувахме с
километри… И веднъж на едни скали.
„Само за секунда, мамо – прекъсна я дъщерята. Отиде до
прозореца за цигарите си, запали една и се върна на леглото. –
Кажи, мамо – обади й се пак тя и изпусна кълбо дим.“
– И там… Там беше много хубаво… Долу, разправяше, имало подводна пещера… Той, забравих да ти кажа, беше само с един крак след първата война. Баща му – голям богаташ, после му поръча изкуствен крак. От Австрия ли, от Швейцария ли… Но си беше чудно момче. И кракът си беше като истински…
„Мамо – прекъсна я дъщерята, – хайде да свършваме. Сиймор
може да влезе всеки миг.
– Къде е той?
– На плажа.“

Прабаба ми задрямва, а аз отивам да изям една пъстърва за
вечеря. Дядо – синът на прабаба – купил пъстървите от развъдник. И докато ги купувал, се сетил, че те трябва да живеят свободно, в планински реки, защото иначе замирисват като шарани.
– Те вече няма да са пъстърви, а рибки-бананки! – възкликвам. И веднага цитирам по памет: „Доплуват до някоя подводна
пещера, в която има купища банани. Преди да влязат в пещерата, те не се отличават по нищо от другите риби. Но
влязат ли веднъж вътре, държат се като свини.“
– Четеш Селинджър на баба си Цвета? – изненадва се дядо.
– Да, четем.
– Четеш на глу…
– Стига, дядо, тя разбира!
– Наистина ли? И как реагира? Нормално ли реагира? Говорихме с татко ти, че тя…
– Реагира нормално! – отсичам.
– Но тя… тя… Нали разбираш, тя е много глу…
– Не, съвсем си е наред, дядо! Тя си е съвсем наред!

Ставам от масата, за да не види, че плача, и се връщам в шумната стая. Стигнали сме до страница 28.

Прабаба е будна и ми се усмихва от възглавницата.
– Не трябва да плачеш, когато някой не те разбира – проговаря баба Цвета със засъхнала уста.
Продължавам да чета:
„ – С кои тях?
– С рибките-бананки.
– Аааа, имаш предвид, след като изядат толкова много банани, че не могат да се измъкнат от пещерата?
– Да – каза Сибил.“
Прабаба също продължава да говори:
– С това момче – момчето без крак, имахме голяма любов. И аз забременях…
„- Отворете ми да изляза – каза нетърпеливо жената на момичето от асансьора. Вратите на кабината се отвориха и жената излезе, без да погледне назад.“
– И тогава, през 1916 г., исках да си тегля куршума… Купих си револвер нелегално, от един кораб, който трябваше да отпътува към Испания. Беше ме страх, но после се качих на палубата. Там съм заспала, скрита в едни корабни въжета…
„Той погледна към младата жена, заспала на едното легло…“ – шептя в мрака.
– Събудих се отново в Бургас. Имало буря, затова корабът не
потеглил. А аз междувременно пометнах. Родих дядо ти след
четири години, когато се омъжих.
„…след това отиде до свободното легло, седна на него, погледна жената…“
– Естествено, по-късно обикнах и прадядо ти, но трябваше да
минат много години… Пък и той не беше…
„…вдигна пистолета и пусна един куршум в дясното си слепоочие“ – чета все по-упорито.
– Погребах го през 1947 г. С голямо облекчение, да ти призная. Той беше отвратително проницателен. Само като те погледне… Не знам дали не разбра за историята, онази история, с момчето…
„Сбогом! – извика Сибил и без съжаление хукна към хотела.“
Погледът ми попада върху това изречение, докато трескаво
разгръщам страниците. Шумът от разлистването се смесва с
бученето на булеварда.
– Бабо, според теб защо Сиймор Глас се самоубива?
– То пък неговото един живот… И после войната… – въздъхва
прабаба.
– Да, от диалога между Мюриъл и майка й става ясно, че е изперкал на фронта.
– Много хора, знаеш… Ами просто полудяват, не могат да
издържат… И той така…
– Но Мюриъл го е чакала през цялото време! И според мен продължава да го обича въпреки неговите странности.
– Това може да трае години наред… Имам предвид да живееш
с някого, когото обикваш насила… Но в един момент разби-
раш, че вече… Вече нямаш сили да мъкнеш тоя товар… И той
така…

Виждам, че прабаба е уморена, целувам я по челото и на пръсти излизам от стаята.
– Заспа ли? – пита ме дядо ми.
– Не искам да стоиш при нея непрекъснато. Тя е толкова глу…
– Стига вече, не е глупава! – прекъсвам го раздразнено.
– Не съм казал, че е глупава. Прабаба ти е абсолютно глуха…

Глуха ли? Не мога да повярвам, че през цялото време съм чела
Селинджър на въздуха!
– Но тя, тя… През цялото време разбираше!
– Нищо не е разбирала, миличка – тихо отговаря дядо ми. – Говорила е за татко. Сигурно и за онова момче…
– Не, не, тя през цялото време разбираше! – постоянствам истерично и мъчително преглъщам сълзите си.

Дядо ме прегръща и започва да разказва…
Мъжът на прабаба, т.е. неговият баща, се върнал от фронта
през 1944 г. Бил доброволец от страната на съветската армия.
В деня, когато си стягал багажа да се върне в Бургас, бил ударен
от шрапнел в главата някъде в околностите на Ленинград.
Изпаднал в кома. Лежал в това състояние три-четири месеца и тъкмо когато лекарите решили, че няма да го бъде, отворил очи и рязко станал от леглото.

От онзи момент нататък прадядо ми започнал да се държи особено. Твърдял, че чува гласове, които му нашепвали какво ще се случи. И наистина познавали! Слухът, че „онзи без дясната буза” (шрапнелът я бил отнесъл) може да предрича бъдещето, се понесъл из целия град и хората се стичали при него. Те го обожавали, въпреки че когато изпаднел в криза, изхвърлял мебели през прозореца, а веднъж нарязал любимия диван на тъща си.
– Също като Сиймор Глас… – обаждам се.

Прабаба ми обаче, която го чакала да се върне от фронта и му била останала вярна, все повече се затваряла в себе си и в историята с момчето без един крак. И прадядо ми ужасно страдал. Оживявал се само на плажа, когато разказвал на
децата истории с риби, увит в дебелия си халат – бил толкова
бял и слаб, че го било срам да се съблече по бански.
– Също като Сиймор Глас… –повтарям.

Какво се е случило през 1947 г. дядо ми не знае. Знае само, че
се върнал от плажа, извадил револвера, който прабаба ми
била откраднала през 1916 г., седнал на крайчеца на леглото,
където тя била потънала в сън, и пуснал в дясното си слепоочие един куршум.
– Също като Сиймор, същото е…
– Тя изгубила слуха си в онзи ден – обяснява дядо. – Заради
изстрела, предполагам.

Двамата седим, потънали в мълчание. И тогава аз започвам да се смея. Смея се толкова дълго – от шока, разбира се, че дядо ми удря силен шамар, за да спра.
– Ела, ела – крещя, докато го дърпам за ръката към стаята от-
към булеварда. – Ела да видиш, че чува, че всичко разбира!

Отваряме вратата. Тя спи. Изглежда мъничка и крехка.
– Бабо, бабо! – викам. – Бабо, събуди се!
Не помръдва.
– Бабо, бабо! – разтърсвам я силно.

***

Прабаба така и не се събуди. Беше починала в съня си. И понеже съм сигурна, че тя прекрасно ме чуваше, всяка година на 15 август се затварям в шумната стая откъм булеварда, сядам на празното легло и започвам да чета.
Чета Селинджър на глас и се опитвам да театралнича в диалозите. Първо е Мюриъл, после майка й с паузите. Появява се Сиймор.
Толкова е хубаво, че когато спирам и чувам бученето на
булеварда, затварям книгата и силно я прегръщам.