Лежа по хавлия, обвита от ужасната жега, и небрежно подмятам телефона си от ръка в ръка.
Напоследък чуванките ни се случват повече от шест пъти на ден и представляват нещо като малката ми доза. Докато пуша на терасата, звъня, понеже ми е скучно. Когато е на път и спешно иска да проверя нещо в нета, се обажда. Споделяме си как е минал денят, какво плануваме за довечера.
Правим телефонен секс. За радост на мобилните оператори – нежно, бавно, с няколко алтернативни финала, множество обещания и ужасно дълго.
Изтягам се и оставям пеперудите в корема ми да ръкопляскат с криле.
Обичам те, чакам те, липсваш ми. Елементарни словосъчетания, способни много да усложнят или да опростят живота.
Една част от мен винаги ще се чуди: щом ме обича, защо ме предаде. Беше ли нужно да си липсваме? Отговорът вероятно се крие в „просто любов“. А може би, така е трябвало да се случи.
Лежа и се старая да подредя шкафовете с мисли в главата си.
Точно тук стоях във вцепенение и мислех, че загивам.
На същото място изпитвах
щастие, с което исках да оплискам целия свят
Като кофа, пълна с боя. Едно движение и планетата вече е розова.
Сега липсва крайна емоция. Еуфория, тъга, няма ги. Поне не в онзи вид. Съществуваме само той и аз, и вечните ни телефонни разговори.
Трудно ми е да забравя момента, в който разбрах, че ми е изневерил. Още по-сложно преглътнах унижението, начина, по който научих, и най-вече: глупавото женско въображение. Седмици наред триех с гъба кожата си до рани само и само да сваля отвратителното чувство. Обвивката ми вече не беше „топла и нежна“, каквато той я искаше в предишни sms-и. Беше епидермис, който докосва неговия, който пък се е търкал в друга жена. Някак гнусно.
В офиса ме преследваше Нейният призрак.
В края на деня заключвах с облекчение и вървях по стотици метри, плачейки. Изпитвах чувство за истинска загуба и тайно в себе си се надявах всичко „да се оправи“. Как и защо, никой не знае.
Имах надежда, макар и наивна. Споделих с една от най-близките си приятелки теория, която някак обясняваше нещата през моята призма. Накратко:
Бяхме много влюбени и всичко се случи бързо. Заживяхме заедно, мечтаехме за деца, взехме котка, боядисахме стените в новото си жилище – бяхме твърде прекрасни, за да сме истински.
Вършехме всичко, сякаш утре краят на света ще настъпи,
и изобщо не си давахме сметка, че това е Началото. Като хлапета, вплетени в играта да строят въздушни си кули.
После реалността се събуди. Когато си бил толкова нависоко и си нямал стабилна основа, лесно се пада. Оставихме отношенията ни да се крепят на кокили и спъванията не закъсняха.
Още смятам, че вина има и в двама ни. Пределно ясно осъзнавам кога престанах да мисля за него, съсредоточена в битовизма. Започнах да се чувствам повече като мебел, отколкото като жена. Явно предадох сходно усещане и на него.
После се случи. Единствената ми мисъл през този период беше, че това е възможност за ново начало. Шанс да рестартираме цялото съвършенство, да се опомним, да знаем къде се намираме и да разберем защо сме там.
Говорих с много познати. Повечето хора реагират на подобни проблеми, сякаш са видели просяк. Отместват поглед с неудобство, иска им се това да не е истина и в крайна сметка нямат търпение да подминат.
От идеална двойка връзката ни изпадна до очукано отражение на реалността, подаващо шепа насред прахоляка.
Разбира се, повечето първосигнални коментари бяха: „Изнеси се веднага!“, „Ако можеш да свикнеш с това…“ и „Ще ти намерим друг!“.
Никой не е бил злонамерен, напротив. Всички бяха загрижени, виждайки как обикалям като призрак и рея рибешки поглед в нищото.
Чисто и просто, не виждах ситуацията така и никой на света не можеше да се постави в нея. Пелтечех несвързани фрази, опитвах се да ги убедя, че в процентно съотношение
има малко изключения, но все пак съществуват
За разкош.
Всъщност, изневерите са нещо, случващо се ежесекундно. Както и смъртта, раждането, зачеването, оргазмите, сватбите. Когато ножът е опрян в твоя кокал, само ти можеш да се разбереш и да си помогнеш.
След редица нощи на безумна тишина помолих собственото си сърце да експоадира или да ме насочи. Все още съм жива, затова започнах да следвам табелите.
Първата от тях приканваше към обетованата земя, наречена Собственото его. Истината е, че една от най-болезнените крачки във всяка раздяла се корени именно там. Във въпросите. Бях ли достатъчно добра? Как ще оцелея сама? Какво ще обясня на останалите?
Лутайки се между всички ъгли на комплексите,
разбрах поне едно: за първи път страдам за мъж повече, отколкото за себе си. Честито.
Изрязах собствената личност със скалпел и продължих да вървя по пътя. Убедена, че някъде накрая ще открия моя отговор.
Последва дестинация Доверие. О, да, с него имах голям проблем. Именно поради тази причина окуражавах Любимия да замине на стотици километри разстояние. Попита ме искам ли да остане, категорично отказах. Толкова лесно звучеше…
Не минаваше и една секунда, през която да не си го преставях с друга. Виждах всички красиви жени по улиците и постоянно се питах от коя точно ще бъда заместена. Осъзнавам колко е идиотско, но за съжаление, женското самочувствие се оказа по-крехко от сбъдналите се страхове.
Не звънях, за да не прозира истерия, реагирах на неговите повиквания с червена слушалка, така и не успях да формулирам колко ми липсва.
Цялата порно индустрия на света минаваше през главата ми,
а бях безпомощна в опитите да я спра. ОК, това доведе до фаза три:
Действие.
Вярвам, че ако нежният пол успяваше да влага половината си енергия в действие, вместо в мислене, всяка жена щеше да се ражда минимум с бакалавърска степен и четири построени сгради. Обаче не. Нужни ми бяха седмици, през които главата ми щеше да се откачи от врата от превъртане на всички възможности, за да избера най-семплата: да отида и да го видя. Да му споделя какво ме тревожи, какво искам, за какво мечтая.
Там, на място, срещнах съвсем различни Аз и Той. Много по-зрели.
Пазарувайки в магазина, осъзнах колко ми липсва да го правим заедно, вместо да спорим за синьото сирене. В колата разбрах, че му имам доверие и не е нужно да мърморя на всеки завой, натискайки въображаеми спирачки, вместо да гледам звездите през прозореца. Оставях му бележки, подпечатени с червило не защото съм суперяка мацка, а защото се случваше естествено.
И тогава лампичката светна.
Всички тези неща правехме и в началото, но тогава още бяхме преизпълнени с хормони. Лесно е да вършиш нещо за първи път, като пред публика. Твориш един образ, който малко или много изключва делничното „ти“. Впоследствие обаче разбираш, че няма застраховка против гафове.
Единия път ще съм аз, следващия ще бъде той.
Оп, сетих се и защо го обичам. Понеже хиляди пъти не бях изрядна и чудесна както на старта. Прибирах се изморена, болна, изнервена, а той ме отменяше в приготвянето на вечеря, галеше ме и ми подаваше носни кърпички.
Лежа по хавлия и се питам какъв е изводът от цялата история.
Когато хората се обичат, трябва да си дадат шанс. Дори след грешки. Никой от нас не е идеален, нали?
0 Коментара