Имало едно време

С „Имало едно време“ обикновено започват приказките. Приказките, които мама, татко или баба и дядо, са ни разказвали.

С „Имало едно време“ обикновено започват спомените. Спомените, които дори и да са във вид на онлайн постове или селфи, неизбежно потъват в прахта на същото това време, което се опитваме да надбягаме.

С „Имало едно време“ обикновено започват разделите. Разделите между майка или баща и дете, между баба, дядо и внуче. Разделите, които маркират всичко неказано или недоизказано, потулено или забравено в маратона на дните ни.

През последните 6 години съм майка. Звучи като клише, но вероятно е истина, когато много хора казват, че родителството е един от най-големите дарове, които са получили.

Аз съм клише и наистина съм благодарна,

че това ми се случи, защото ме извади от тинята на предхождащите ги няколко години. И преди това обичах приказките. Обичах „Имало едно време“, защото това изречение отваряше врата към друга реалност. След това, вече като родител, ми се наложи да измислям приказки, да съчинявам, да се изправя пред проклетата истина, че самата аз съм в приказка, която вече не е само моя. И така с „Имало едно време“ потърсих пътя обратно към моята приказка, в която героите са моите родители, моите баби и дядо, моето семейство.

Докато мислих по този текст, в главата ми закънтя една мисъл, тип късметче с кафето. Първоначално се изсмях, после я преглъщах бавно и я харесах. Та тя е: „Времето се измерва в любов“. Звучи наивно, нали? Но колкото и да е странно, тя е най-доброто мое обяснение за това защо съзнанието упорито заличава като с гума тежките и неприятни спомени.

Аз вярвам във времето за любов.

За мен баба ми е убежище в трудни моменти от детството ми. Баба ми е шоколадов кекс, който не мога да направя същия, въпреки че имам написана ръчно от нея точната рецепта. Баба ми беше първата, която гушна напълно уверено правнука си, докато аз и майка ми го гледахме, все едно е създание от друга планета.

Преди може би 2 години баба ми се разболя от Паркинсон. Малко по малко стартира нейната раздяла с живота й на самостоятелен човек. Мъчително започна да различава някъде там края на нейното „Имало едно време“ и да затваря една по една вратите на света към себе си.

А аз започнах да отбягвам да се прибирам в дома на майка ми, където се премести баба ми. Пред себе си казвах, че е защото вкъщи няма достатъчно място за нас, за децата. А горчивата истина – беше трудно да понеса факта, че онези скъпоценни и важни моменти на баба и внучка вече са с печат „Имало едно време“.

Когато преди няколко месеца се наложи да отида при нея и да я гледам за около седмица, се почувствах смазана. Усещах, че се

грижа за изгубено дете,

което изпитва същите страхове като моя син – за изоставяне, че е невидим, че няма посока, но с тежестта на цял един живот, пред който се затварят врата след врата.

Разбрах напълно и гнева, и безсилието, и болката на моите майка и леля, които са децата на същата тази жена. Вероятно се чувстват разкъсани между живота си на зрели, уморени хора, и битието си на дъщери. Усещат, че може би са пропуснали да си кажат нещо важно с нея, майка си, че вече настъпва време за спомени и краят на тяхната приказка с нея с начало „Имало едно време“ е някъде там, там. Чувстват се на прага на промяна, от която няма връщане.

Те са дъщерите на баба ми и само те знаят какво им струва да виждат и чуват как си отива майка им. Знам, че само на картичките за 8 март или в рисунките от детската градина „Обичам те, мамо“ е изписано гладко и почувствано в розово. Отношенията родители-деца са забъркани в котлето на много по-цветни, понякога контрастни емоции. Думите „Обичам те, мамо“ не се казват всеки ден, нито се изричат лесно.

Понякога те са отговор на въпросите, които започват с „Имало едно време“. Понякога отговорите, пълни с горчилка, любов, избор, отговорност, мълчание, спират думите, а-ха преди да излязат.

Понякога е трудно да останеш с майката,

с бабата, която първа ти е казала: „Имало едно време“.

Понякога нямаш друг избор, защото знаеш цената на твоето „Обичам те, мамо“ и на „Обичам те, мамо“, което искаш да чуеш. Понякога просто обичаш. Понякога трябва първо ти да чуеш „Обичам те, мамо“, за да разбереш колко тежат тези думи.

Наскоро си говорих с приятелка, която вече няколко години живее в този капан на времето. Родителите й губят спомените си, къса се и връзката им. Тя се грижи за тях, но и между редовете на тяхната приказка, в която пише, че децата не изоставят родителите си, има много… изтрити с гумичка събития и въпроси.

Разказах й за моята трудна седмица при баба. Тя не беше тежка физически, бързо свикнах и с режима, и с безсънието, и с нощните разходки. Разказах й колко ми беше тежко да се примиря, че нито тя вече е бабата от моите детски дни, нито аз съм внучката, която я обичаше без остатък. Аз съм майка, съпруга, дъщеря, която е затворила с трясък или полека врати към баба си, за да отвори други. Накъде там, между две врати, са останали приказките с „Имало едно време“, в които двете сме били сами.

Какво пропуснах между тях и сегашния ми живот?

Моята приятелка ме слушаше мълчаливо, със сухи очи, но с тежък поглед. Каза ми: „Няма да ти става по-лесно. Приеми, че ти вече си част от живота на друг – на детето си, на семейството си, и няма как да се върнеш в онази ваша история. Прости си и бъди благодарна, че си я имала. Щом я мислиш и я помниш, значи има още незаключени врати“.

И така, ако времето се измерва с любов, дали тя е достатъчна, за да не изпусна да вляза в стаята зад последната врата към съзнанието на баба ми? Дали за нея ще остана първата и любима внучка, или… Дали това не е шансът ми да не оставя твърде много въпроси, които започват с „Имало едно време“ в отношенията с майка ми? Иска ми се да вярвам, че за всички ни ще остане една отворена врата – тази към стаята, в която времето трупа любов. Любов за нова приказка, с други синове и дъщери, с други внуци. И така „Имало едно време“…