Новите ми приятели винаги забелязват, че избягвам да говоря за родителите си. Според мен за родителите трудно се говори в два случая: или когато не са живи, или когато са лоши родители. Ако все пак трябва да разкажа за тези, които Библията човеколюбиво съветва да почитаме, едва ли не да боготворим, то непременно ще започна с детските си спомени.
Логично е да очаквате признание за мъчително детство с наказания и побои, с мащехи, втори бащи или доведени братя и сестри. Моето детство обаче бе весело, дори бих казала – лъчезарно. Бях едно дете, дните ми бяха изпълнени с романтика, с игри, кипящи от изобретателност, на които винаги бях инициатор. Живеехме в спокойно селце с градинки, кучета, котки, патици, разцъфнали акации напролет… В дните на детството си препусках по поляни, обсипани с едри камъни като метеорити, и на воля играех с другите деца, забравила всичко. Например това, че двамата ми родители много се карат и се наричат със страшни думи, които ме караха да се затварям в кафеза при зайците и да споделям с тях страха си.
Веднъж по-силният родител хвана за врата по-слабия. бутна го и той падна по колене и ръце върху току-що измитите дъски на пода. Забелязвам, че сега като пиша, неволно
избягвам да употребя думите „майка и „татко“
Тогава все още си служех с тези думи, защото не влагах в тях смисъла, който влагам сега. От блъскането главата на майка ми се промуши чак под леглото. Тя мълчеше, когато за мигове двете останахме сами. После избягах при зайците и дълго през сълзи разговарях с тях, думите произнасях протяжно като песен.
На сутринта видях, че майка ми излиза от плевнята – носеше одеялото на червени и зелени квадрати. Отговори нещо на въпроса ми, като се усмихваше. но аз. веднага разбрах, че ме лъже и че е спала в сеното. И всичко продължаваше така. както винаги е било: двамата се обиждаха с думи, много от които не разбирах, но долавях, че са отвратителни. От време на време по-силният удряше по-слабия и си излизаше, дни наред не си говореха. На мен почти не ми обръщаха внимание, оставяха ме на грижите на бабите.
Така протече първото десетилетие от живота ми. Вторите десет години започнах в града. Двамата ми родители може би чувстваха нужда от промяна, затова като начало смениха обстановката. (Те винаги търсеха причината за неразбирателството си къде ли не, само не и в себе си. И досега е така!) Разприте обаче продължиха, а в дълги интервали от месеци въобще не си говореха. Когато започнеше поредното им „общуване“,
умирах от ужас и бягах в близкия парк
Криех се в храстите, като се мъчех да чета някаква книга, а зъбите ми тракаха. Когато се връщах, виждах, че както винаги баща ми се е заключил. Преместихме се в апартамент, но и това не помогна. Едночасови, най-много еднодневни „проблясъци“ и отново – месеци мълчание. Растях сама сред мълчанието, сърдитите физиономии и потоците груби слова.
Бях вече голяма, гимназистка, студентка и се вслушвах, замислях се над думите, които бяха все така отвратителни. В дома ни нямаше коректност и уважение, нямаше човешко разбиране, топлота и нежност.
Така премина второто десетилетие от живота ми. Започна третото. В него можех да направя съпоставки с десетки семейства и да забележа ясно, че нито едно не приличаше на нашето. Можех да прозра например, че вкъщи винаги е имало всичко необходимо за живот: ядене, вещи, дрехи, но че специално на мен винаги ми е липсвало родителското разбиране, искрената загриженост, обичта. Когато бях ученичка, интересът към мен се изразяваше просто с въпроса: „Изпитваха ли те днес?“ В останалото време родителите ми малко се интересуваха от мен, дори се
дразнеха, когато се опитвах да общувам с тях,
защото все нещо по-важно ги ангажираше. „Изпитваха ли те днес?“, произнасяха авгпоматично като навити кукли. Мразех този въпрос. Връщах се от училище и се заключвах в стаята си, за да не го чуя, макар че в бележника ми имаше хубави бележки. Не влизах в кухнята, докато се хранят. Оттогава винаги се храня сама. И ето сега, когато изтича и третото десетилетие от живота ми, когато все повече съзнавам, че не желая да живея при тях, просто се погледнах в огледалото и се ужасих, че всичко, което виждам в него е съчетание от единия и от другия. И усетих как мразя тези очи, това чело, устните си, които трудно можеха да се усмихват, косата с многото бели нишки.
Наскоро, без да искам, чух как майка ми поучаваше една жена да „управлява“ съпруга си: „Всеки мъж си има някакво слабо място. И твоят има, не може да няма, трябва да го откриеш.“ Тогава си изясних една от причините родителите ми все още да живеят заедно, макар отдавна да си изневеряват и да лицемерят един пред друг. Явно от това принудително „скърпване“ на дълбоко разстроен брак наред с
травмата в душевността на дъщерята
се ощетяват и изчерпват духовно и родителите, които най-сетне би трябвало да разберат – вече са към 50- те – че поддържането на такова брачно съжителство от тяхна страна е само по себе си дълбоко неморален акт. По-рано си мислех, че все пак имат някакви чувства въпреки разприте, въпреки че от години спят в различни стаи. А всъщност те живеели заедно просто защото така е по-удобно, за „форма“, а и защо да разочароват познатите си с развод, щом може и ей така – скрито-покрито да се ненавиждат, да мълчат презрително, а като им кипне и им загорчи от дългогодишния компромис – да се затворят в хола и да почнат… със словото. Като забравят, че и сега, както вече толкова години, си имат един слушател. Бих искала този, който чете ясно да си представи какво чувствам, докато стоя до вратата на стаята си, от която всичко се чува и не мога да се отдръпна, надявам се може би най-сетне да чуя нещо приятно, спокойно.
Съвсем наскоро, в деня, в който открито им казах, че ги мразя, те до късно седяха в хола нежно разчувствани (както никога!) и разговаряха за Космоса, за чуждите цивилизации и възможността за контакт с тях. Усетих усмивката си, това
беше най-горчивата усмивка –
да търсиш контакт с извънземни цивилизации, а тук, на земята, да не можеш да го осъществиш…
Може би скоро доброволно ще си отида от дома на родителите си. Ще се върна може би, когато осакатеят или се вдетинят старчески, за да изпълня синовното си задължение в грижи за грохналите им тела. Но едно ще е сигурно: дори тогава, когато ще тъпча хляб в беззъби уста, ще сменям подлоги, няма да има и следа от чувството. че са мои родители. За чужди старци бих се грижила сърдечно, защото ще знам, че или близките им са ги изоставили, или че си нямат никого, или просто за това, че са добри старци, добре изживели живота си. А тези двама, които помрачиха чара на живота още в детското ми съзнание, които не са ми нанасяли побои, но невъзвратимо отровиха желанието ми да имам свое семейство, тези двама старци, чиито черти ще откривам в огледалото си,
ще бъдат за мен просто два обекта,
върху които ще трябва да изсипя задължението си във вид на храна, одеяла, подлоги… и нищо повече. Ще придвижвам инвалидните им столчета в хола, ще им включвам телевизора и ще си отивам в моята стая, където ще се заключвам по навик… Грижите ми за тях ще бъдат грижи за все още живи, но всъщност отдавна умрели хора.
Споменах в началото, че в два случая човек не обича да говори за родителите си – или когато са умрели, или когато са бездарни да бъдат родители. Но ми се струва, че сгреших. Човек, когато е обичал родителите си, с обич си спомня за тях и след смъртта им. Много по-лошо е обаче, когато родителите са престанали да бъдат живи, преди да са умрели. Моите добри приятели превъзходно разбират тази разлика, затова пестеливо ми говорят за майките и бащите си и никога не ми задават излишни въпроси.
П. К„ 28 г.
0 Коментара