Какво пише в дневника на една жена!

Мечтая да си намеря другар на моите години. Колко съм се заблуждавала, като си мислех, че възрастта няма значение. Навярно това ми е било внушено от някои лоши филми, фалшиви съчинения, от приказките за модерни бракове. През тази година ще навърша двадесет и една години, а вече съм, както казва баба. . . парясница. Каква грозна дума! Цялата потръпвам, като я чуя. Но нима мога да се сърдя на баба? Да, наистина аз съм. . .

Разведох се преди месец. Живях с мъжа си година и половина пряко сили. Беше деветнадесет години по-възрастен от мене. Казваха за него, че е „запазен мъж“ със солидно положение – инженер в голям завод, и казваха още, че е „културен и фин човек“. Наистина, винаги ходеше изрядно облечен, с ослепително бяла риза, изгладени панталони, безупречно избръснат и вчесан. Около него се разнасяше тънко, едва доловимо ухание на скъп парфюм. Беше толкова възпитан и изящен в обноските си, такъв съвършен „кавалер“, че никой не се и сещаше за чувствителната разлика в годините между него и мен. Напротив, зная, че някои жени ми завиждаха, казваха, че съм имала „рядък късмет“, че трябва да бъда безкрайно благодарна на съдбата. Но аз бях нещастна,

дълбоко нещастна с този човек.

Продължителното ергенуване изглежда го бе направило съвършен егоист.

Когато се запознахме, работех в същия завод, в инструменталния цех, и учех във вечерна гимназия. В годината на женитбата завърших единадесети клас и исках да следвам задочно литература. Но той ме спря от работа, защото искал да има в къщи „съпруга, а не работничка или студентка“ и защото сега то вече нямало никакво значение за мен. Нали той, главен инженер, печели достатьчно, за да храни едно семейство. Пък и не било удобно да продължавам да работя като обикновена фрезистка в завод, където той е ръководител.

Много го обичах и бях готова да направя всичко за него. Беше ми мъчно да се разделя с работата и с учението, но щом той искаше. . .

Нали най- важното беше да сме щастливи,

той да е доволен. И аз се стараех, с всички сили се стараех да му угодя, да бъде доволен, да има, както искаше, истинска съпруга. Всяка домакиня може да разбере какво значи мъжът й да сменя два пъти дневно белите си ризи (а той носеше само бели ризи), почти всеки ден да се глади панталон. . . Всичко това е хубаво, културни привички, както се казва, но не всичко да става за сметка на единия от съпрузите. Моят съпруг не искаше дори и да забележи, че постепенно ме превърна в перачка, гладачка и готвачка. По цял ден глава не можех да вдигна, защото не само че трябваше сама да свърша всичко, но когато съпругът е прекалено взискателен, когато хвърля ризата, ако намери и най-малката гънка, когато вдига скандал само защото яденето е прекалено горещо или изстинало, или пък малко безсолно, или още по-лошо – мъничко пресолено. За стола на завода не искаше и дума да чуе.

Не се е женил, за да се храни по столовете,

нито пък да го перат в обществени перални, нито да си лъска обувките на ваксаджии. Цялата тази работа трябваше да върша аз. Тя беше много по-тежка, много повече изнервяше, отколкото работата ми в завода. Вечер буквално бях като пребита, но докато, излегнат на кушетката, той четеше вестник, аз трябваше да приготвям вечерята.

Много рядко излизахме от къщи. На него му било добре вкъщи, не се оженил, за да се мъкне сега по разни ресторанти или танцови забави. Но аз бях на двадесет години и ми се танцуваше, излизаше ми се с весели компании, лудуваше ми се. Той не обичаше да танцува. Когато човек се ожени, казваше той, вече престава да се занимава с такива глупости, като „танци-манци и не знам ти още какво“.

Понякога вкъщи, когато той беше на работа, идваха ми на гости мои приятелки. Аз

чувствувах, че те не обичат мъжа ми

или се страхуват от него, не зная, може би и едното, и другото, защото в отношенията си с тях той бе иронично-студен, просто ги отблъскваше с ледения душ на сарказма си. Колко весело ми беше в компания с приятелките ми! Бъбрехме за какво ли не. Разказвахме си всички мили глупости, които ни минеха през главите, или просто се смеехме така, за нищо, без причина. Понякога те ми показваха новите танци, за които аз дори не бях чувала.

Веднъж донесоха грамофон с плочи и започнаха да ме учат на модерни танци. Ние така се увлякохме, че не усетих кога е станало шест часа – времето, когато пристигаше мъжът ми, винаги точен като хронометър. Тъкмо се бяхме разлудели и той отвори вратата. Спря строгия си поглед върху зачервеното ми лице и рече с убийствена ирония:

– А, а, тук дамите се забавляват!

Моля, продължавайте, няма да ви преча. И излезе от къщи. Чух бързите му нервни стъпки да заглъхват долу, по стълбите. Ние, четирите момичета, стояхме сред стаята като парализирани – в странни разкривени пози, всяка както бе заварена и облъчена от студения блясък на сините му очи. Грамофонът предизвикателно продължаваше да пълни стаята с игриви звуци. Сякаш студеният блясък на очите му ни бе подействувал като хипноза. Първа аз се раздвижих. Посегнах и спрях грамофона. И веднага почувствувах, че тишината в стаята ми подейства още по-потискащо, но вече нямах сили да го пусна отново. Приятелките ми се облякоха мълчаливо, взеха грамофона и с едно тихо, едва доловимо „Прощавай, довиждане“ излязоха от стаята.

Когато си спомня за този ден, ще ми се земята под мен да се разтвори и да ме погълне, да изчезна. Кръв нахлува в главата ми,

лицето ми пламва и отново изживявам големия срам,

който изпитах тогава пред приятелките си заради мъжа си и заради себе си.

От тогава нещо се скърши у мене. Не можех повече да гледам лицето му, чувствувах, че сърцето ми все повече изстива към тоя човек, когото така много обичах или поне мислех, че обичам. Най-после ми стана нетърпимо да живея с него, не можех да издържа дори и ден повече и отидох да живея при баба. Колко беше изумен той, моят господин, великолепният кавалер – да го напусна аз, простото момиче! Да напусна такъв чудесен човек – нали всички знаят, че той е най-добрият, най-, всичко най!

Някои момичета много наивно си представят еснафа с разгърдена риза, смачкани панталони, небръснат, с неугледен външен вид. Има хора, които не са с дотам изрядна външност и все пак са благородни и щедри по душа, нямат нищо общо с манталитета на еснафа. Всъщност мъчно би могло да се намери такъв

съвършен еснаф като моя бивш съпруг,

под блестящата му външност се таеше най-обикновен бакалин.

Сега съм „малката парясница на баба“. Ние с нея си живеем само двечките. Мама и татко отдавна умряха. Едва помня татко. Баба казва, че той се поминал от скръб по мама, година след като я погребал. Много са се обичали двамата. Баба разправя, че за такава обич като тяхната някога народните певци са съчинявали песни. Баща ми е бил нежен и чувствителен човек. Много често гледам снимката му. Високо чело, правилен нос, умни и

топли очи и едва забележима усмивка по устните.

Татко и майка са били почти на едни години и са били щастливи. Може би не винаги голямата разлика в годините има такива последици, както при моя случай. Може би просто аз не сполучих. Не зная… Но сега искам да си намеря другар на моите години. Нека той да не бъде главен инженер, нека да не е тъй съвършен в облеклото и обноските си, но да бъде весел, жизнерадостен младеж, който да гледа на живота по-обикновено, а не само като главен инженер.

Аз искам да уча, да работя. И искам да обичам и да бъда обичана без условия.