Какво научих, докато се учех да бягам...

Утре е моят ден. Утре ще духна свещичките и ще стана на 52. На някого тези години могат да се сторят много, на друг – малко, но на мен са ми съвсем по мярка. Точно преди една година започнах да тичам – не много редовно, не на дълги разстояния и не насериозно. Започнах да тичам, въпреки че след хвърлянето на медицинска топка най-омразното нещо в часа по физическо ми беше бягането. 12 месеца по-късно апликацията на телефона ми показва, че съм избягала общо 335 км, което, както и да го погледне човек, не е кой знае какво постижение – средно по-малко от километър на ден. От друга страна обаче, ако бях тръгнала от „Орлов мост”, вече щях да съм подминала Ямбол… Въпрос на женска гледна точка – няма факти, има само интерпретации.

Днес обаче няма да тичам и да навъртам километри. Днес ще преброя нещата, които научих, докато се учeх да тичам. Никое от тях не се оказа изумително ново или стряскащо. Нито едно не ме хвана в крачка. Но има голяма разлика дали тези уроци ги четете в някое женско списание, докато си пиете фрапучиното и чакате лакът ви да изсъхне, или ги научавате буквално с пот на челото (и не само там). Във втория случай наученото попива за цял живот. Сигурна съм.

Ето моите избягани и застигнали ме истини, споделени в напълно фриволен ред.

Дрехите имат значение

Който ви обяснява, че не трябва да слугувате на подобни снобски или еснафски представи, се е объркал фундаментално. Взискателността към облеклото не е начин да се харесате на другите. Тя е преди всичко един малък трик да прилъжете и да харесате сами себе си. Защото жената, която се харесва, не пълзи, не върви и не тича, тя лети – лека и увличаща като стихотворение. Затова е съвсем уместно да перифразираме поета – „Носете си новите спортни екипчета, момичета. Не казвайте утре ще бъдем красиви. Не казвайте утре ще бъдем щастливи…“ Бъдете днес.

Името на първия километър е „Kошмар“.

Няма абсолютно никакво значение колко сте подготвени и в какво състояние на тялото и духа се намирате. Няма никакво значение дали в момента се чувствате тежки като преяла мисирка, или леки като изгладняла до полуда пума – началото винаги остава най-трудното. Неизбежно още с първите крачки започвате да дишате тежко и да си задавате куп още по-тежки въпроси: „Защо си го причинявам това? С кой акъл се захванах? Нали и Милото ми каза, че тази работа не е за мен!“ Спасението в този момент е да проявите инат, дори и зодиакалният ви знак да твърди, че нямате такъв. Важното е като онзи Джони от етикета да продължите напред и да не правите първия възможен обратен завой. Хубавото на началния километър е, че подобно на гимназиалния ви и онзи другия период – рано или късно свършва.

Най-добре е да се тича с най-добрите.

По принцип човешкото его е деликатна субстанция. То е капризна кипра и не обича другите да блестят с успехи в негово присъствие. Не е лесно да сте рамо до рамо с хора, които очевидно са по-подготвени, по-талантливи, по-издръжливи, дори по-умни от вас. Това е може би най-трудният, но в крайна сметка и най-печелившият избор, който можете да направите. Защото именно тези хора ви дърпат напред. Само покрай тях и само с тях можете да счупите личните си рекорди и да се превърнете в една нова, подобрена версия на собственото си Аз. Посредственото обкръжение винаги ще ви води до посредствени резултати… и егото, това мрънкало, пак ще е недоволно.

Най-смислената цел е почти, но не съвсем непостижима,

или с други думи – постижима, но трудно – като умирането на Брус Уилис. В крайна сметка онези допълнителни 500 метра, които решавате да изтичате, или онова последно нанагорно, което успявате да изкачите със стиснати зъби – това са нещата, които изместват границите на възможното и разширяват хоризонта ви. Точно това екстра усилие, когато си мислите, че не са ви останали сили и желание, всъщност ви помага да пораснете. То ви бута напред и кара да надминете себе си. То е голямата разлика между „ако можех…“ и „успях“.

Разпределяйте силите си така, че да ви стигнат до финала.

Независимо от навярно топлото ви отношение към чаша студено бяло вино, вие все пак не сте муха винарка и животът ви ще е бягане на дълги разстояния. Спринтът в началото не е гаранция, че ще стигнете по-бързо до целта си. Той е само сериозна предпоставка някъде по средата на пътя да останете без гориво. Мъдростта да знаете кога да забързате, кога да забавите и кога да спрете, за да помиришете розите, е решаваща за крайния успех. Тази мъдрост обаче е резултат на много натрупани грешки и провали. Добрата преценка действително е плод на опита, но опитът от своя страна е плод на лоша преценка. Истината е, че понякога най-смислената тактика се свежда до това да си дадете почивка и да си вземете Kit Kat (или чаша студено бяло вино все пак).

Бъдете смирени, когато задминавате, защото скоро ще бъдете задминати.

Емил Кротки казва, че катерейки се нагоре, трябва да сме любезни с хората, които срещаме, защото неизбежно ще ги видим, смъквайки се надолу. Но едно е да го знаеш, друго е да го можеш, а трето и четвърто – да го направиш. Малко неща са така сладки, както доказаното надмощие в надпреварата. Малко неща са така изкусителни, но и така подвеждащи, както лепкавата сладост на гордостта. Тичането неизбежно коригира тази аномалия. Дишайки прахта на нечии маратонки пред вас, започва да ви просветва, че смирението не е слабост и признание за поражение пред другия. То е акт на сила и победа над себе си.

Вятърът не винаги е попътен.

Има такива дни, когато вселената, звездите, природните елементи и пътно-транспортната обстановка се нареждат така, че всичко е във ваша полза. Светът ви се усмихва, вие му се усмихвате обратно и той ви носи на ръце напред. Но има и други сутрини, когато насрещният вятър ви подпира в гърдите така, сякаш бягате с диференциал на трактор на гърба си. Понякога нещата не вървят, понякога са трудни и понякога причината за това просто не е във вас. Бъдете милостиви и състрадателни към себе си. „И утре е ден“, както казва философската школа на Скарлет О‘Хара.

Умението да бъдем в собствената си компания е „черният колан“ в изкуството на човешкото общуване.

Ако не друго, бягането поне ни научава да бъдем сами – занимание, привидно леко и приятно, но всъщност коварно и пълно с прескачане на препятствия. Както казва любимият ми Пол Валери – „Човек трябва да влиза в собствената си душа задължително въоръжен до зъби.“ Защото няма друга такава разгорещена изповедалня, като тази в главата ви. Няма по-страшен Съд от този, който ви организира собственото Аз. От него няма как да избягате. Тичането е един възможен начин да преговаряте сами със себе си – да се нахокате, да си простите, да се пазарите, да си обещаете нещо или да се погледнете с възхищение за друго. Принудени да прекарате един час в собствената си компания, неизбежно се запознавате по-отблизо с човешкото същество, което краката ви разнасят с години напред-назад и насам-натам. И ако сте достатъчно търпеливи (каквато аз един ден ще бъда) – ще си станете някак по-близки, по-откровени и по-надеждни приятели.

Дори обиколката в кръг отвежда на ново място.

Има два женски кошмара, които ни преследват еднакво натрапчиво. Единият е, че не можем да намерим телефона си в чантата, другият – че животът ни няма смисъл. Всички се плашим от мисълта, че приличаме на хамстери, които въртят колелото на бясни обороти и наивно вярват, че се изкачват нагоре, а всъщност не помръдват от мястото си. Тичането в обиколка се оказва едно страхотно болкоуспокояващо в това отношение. Всяко връщане в началната точка носи усещане за промяна. Всяко кръгче е всъщност спирала. Макар привидно да сте обратно в изходна позиция, междувременно сте премислили нещо, видяли сте друго, срещнали сте някого, забравили сте друг и най-важното – всяка обиколка е малък повод за заслужена гордост, защото и сега сте издържали, и сега не сте се отказали. Отвън нещата могат да изглеждат по старому, но отвътре вие вече знаете, че се връщате друга – по-опитна, по-зряла, по-уверена и по-красива.

Постоянството е по-важно от рекорда.

Едва ли има някой от моето поколение, който поне веднъж не е пял екзалтирано We are the Champions. Едва ли има някой, който да мисли, че Гинес е единствено марка бира. Но колкото повече търча, толкова повече се убеждавам, че най-големият и дългосрочен ефект във всяко начинание идва не с единичните върхови постижения, а с ежедневните скромни резултати. Колкото повече остарявам, толкова повече вярвам, че всички вдъхновяващи промени са плод единствено и само на прозата на упорството. Еволюцията, а не революцията е движещата сила на доброто. Постоянството, а не рекордът ще ме заведе там, където си мечтая.

Никога не е късно да тръгнем. Никога не е късно да започнем. Никога.

Накрая под черта, но всъщност преди и над всичко останало, ще добавя и нещо съвсем лично. В крайна сметка най-хубавото, което би могло да ми се случи покрай тичането, а и изобщо, е това да направя добро впечатление на вече порасналите си деца. Това е „Големият шлем“ и „Флеш роял“ в живота, най-доброто, на което тайно се надяваме. А както всички големи и велики неща на този свят, така и това се случва с малки стъпки… с малки, но много, много стъпки…