Легендарният хотел „Барбизон” е главният герой в романа на Фиона Дейвис „Момичетата от хотел „Барбизон”, който излезе на български с логото на ИК „Кръгозор”. История е за притегателната сила на Ню Йорк и за мечтите и амбициите на две млади жени. След подробни проучвания Фиона Дейвис успява майсторски да улови пулса на Ню Йорк през 50-е, наподобяващ забързания ритъм на джаза. Тя разказва историите на жените на Ню Йорк – от миналото и настоящето – силни и амбициозни, устремени към мечтаните живот и кариера. Но как един хотел се оказва в центъра на съдбите на хиляди момичета, стигнали до Ню Йорк в търсене на щастието?
От „бурните“ 20-е години до края на 60-е на XX век за момичетата от малкия град с големите мечти няма по-бляскаво място от хотел „Барбизон“ в Ню Йорк. Хотелът е „само за жени“ и съчетава в едно училище по етикет и пансион за млади дами и дава подслон на многобройни бъдещи звезди като Джоан Кроуфорд, Грейс Кели, Кандис Бъргън, Силвия Плат, Али Макгроу и много други. Това място насърчава амбициите им, но оставя и много разбити сърца.
Има и други хотели „само за жени“ в Ню Йорк, но „Барбизон“ е най-елитната „къща за кукли“ в града. Хотелът е на 23 етажа и е построен от „Murgatroyd and Ogden“. Изграден е от розова тухла с акценти в охра в римски, готически и мавритански стил. Има форма на обелиск, който се издига величествено в небето на Манхатън.
Отворил врати през 1927 г., като се надявал да привлича неомъжените, стилни и модерни млади жени, които се стичали в Ню Йорк през епохата на джаза, за да преследват мечтите си за слава, независимост и брак. От тях се очаквало да представят три препоръки за приемане в хотела и били избирани по критерии като външен вид, облекло и поведение.
Още от самото начало „Барбизон“ е комбинация от училище по етикет и пансион, където притеснените родители можели да бъдат спокойни, че
дъщерите им ще бъдат в безопасност и ще останат непорочни
Мъже били допускани само в лобито на хотела – нямали право да се качват по етажите без придружител, а родителите можели да накарат дъщерите си да се подписват на рецепцията, когато излизали от хотела и се връщали. Някои момичета отивали с придружителки. Жените, които се прибирали късно или, както казвала една от домакините в хотела, „в неприличен вид“, били порицавани. Според един писател от списание „Time“ това било „едно от малкото места в „Гомор“ на река Хъдсън, където момичетата си лягали целомъдрени и можели да бъдат спокойни, че на сутринта ще са си отново такива.“
Нещо повече – сградата била с „най-голямата концентрация на красавици на изток от Холивуд“.
Славата на хотела и репутацията му на място, където живели големи хубавици, процъфтявала в средата на 40-е години на XX век. Тогава се сдобил с мистичната аура на пансион, подслонил елегантни манекенки, редакторки и актриси и точно това се превръщало в притегателната му сила и предимство. Рекламирали го постоянно и непрекъснато пишели за него в клюкарските колонки и на задните страници на модните списания, подхранвайки фантазиите на момичетата, които си мечтаели да се превърнат, както пише в рекламите, в едни от „амбициозните и изтънчени млади дами“ – „момичетата от „Барбизон“. Хотелът не давал просто подслон, а пример за живот като по страниците на модните списания.
В разцвета му от 40-е до края на 60-е години са го посещавали много забележителни жени в началото на кариерите си, преди да бъдат открити и да станат известни. Джоан Кроуфорд, Джийн Тиърни, Барбара Бел Гедис, Пеги Кас, Дороти Макгуайър, Грейс Кели, Илейн Стрич, Лайза Минели, Али Макгроу, Сибил Шепърд и Кандис Бъргън – всички тези актриси отсядали там, а също така и бъдещи писателки като Еудора Уелти, Джоан Дидион, Ан Бийти, Мона Симпсън и, разбира се, Силвия Плат, която използвала „Барбизон“ като прототип за хотела в романа си „Стъкленият похлупак“.
Ейлийн Форд започва да наема стаи в хотела за жени, малко след като основава известната си агенция за модели със съпруга си Джери през 1946 г. Тя е решена да държи под око момичетата си и да ги държи далеч от страниците на таблоидите. Някои от най-привлекателните моделки на кориците на списание Vogue като Джийн Пачет, Глория Барнс, Долорес Хокинс, живеели в „Барбизон“ и специална кола ги чакала всеки път, когато излизали от хотела. Вече на преклонна възраст Форд си припомня:
„Къде другаде да настаниш момичета, които са все още точно това – момичета? Там беше безопасно, мястото беше на добра локация и те не можеха да се измъкнат от там без надзор.“
Аурата и репутацията на „Барбизон“ на аристократична и
изтънчена крепост, управлявана от армия от строги домакинки,
давала спокойствие на притеснените майки. Всеки бил смъмрян жестоко и си носел последствията за нарушаване на правилата – никакво готвене в стаите, чисто и спретнато облекло и никакви мъже. Жаклин Смит, една от бившите „ангели на Чарли“, която пристига в хотела от Тексас през 1965 г. още като тийнейджърка, за да учи балет, си припомня: „Там момичетата бяха дами“. Там се запознава и сприятелява с модела Дейл Хадън, която по-късно става лице на L’Oréal, и Марго Сепингтън, която пък се присъединява към балетната трупа Joffrey Ballet и работи и като хореограф. Смит казва още: „Беше друго време. Тогава наистина се обличах елегантно – копринени чорапи и чорапогащници, високи токчета. Нямам идея как съм успявала да ходя на тях. Изглеждах така все едно всеки ден ходех на църква.“
700-те стаи в хотела били спартански – електрическите уреди били забранени – и невероятно малки, но хотелът се рекламирал в луксозни брошури като златния стандарт за живот на неомъженото момиче – „културен и социален оазис“, който предлага басейн, библиотека, зали за рецитал, място за слънчеви бани, солариум, кортове за скуош и бадминтон, официална трапезария с аристократична атмосфера. Всяка седмица имало избор от различни занимания – от музикални рецитали до четения на Шекспир.
Следобедната закуска с чай била задължителна
и на нея се сервирали малки сандвичи, които били единственото ядене за деня за много момичета, чиито семейства не можели да си позволят нещо повече. Организирали се вечери, когато играели бридж, а също така и турнири по табла. Имало и салони, където било позволено на момичетата да се срещат с джентълмените, които ги посещавали, но, естествено, само под строг надзор.
Атмосферата в хотела била на луксозен женски манастир и това не било случайно – голямото лоби с цветя, ориенталските килими, античните английски фенери, импозантното стълбище към горните площадки между етажите, откъдето момичетата можели спокойно да надничат през парапета, за да видят мъжете, които ги чакали долу.
Както се и предполага, „Барбизон“ привличал голям брой мъже, които ухажвали момичетата. През 40-те години писателят Селинджър заговарял момичетата от хотела, като ги причаквал в съседната аптека и ги водел в модерния квартал „Гринидж вилидж” и ги забавлявал с невероятни истории.
През 50-те пък Едгар Ауснит, известен милионер от Манхатън, често изпращал колата си до „Барбизон“, за да докара няколко „сърнички“ на импровизираните му партита в апартамента му на Пето авеню, където сред гостите му бил и актьорът Кари Грант.
Само най-напористите и хитри ухажори успявали да се качат на горните етажи. Носели се легенди за най-находчивите от тях – някои успявали да се съберат в кухненските асансьори или пък се представяли за бащи, лекари, свещеници.
Но не всички момичета били толкова смели. Известната актриса Сибил Шепърд, след като печели национално състезание за модели на 18-годишна възраст, отсяда в хотела през 1968 г. Тя си спомня: „Ако някой можеше да го направи, това бях аз. Това ми беше специалността – да ги вкарвам незабелязано и да ги изкарвам, без никой да разбере. Но не смеех да го направя на това място, „Барбизон“ беше институция.“
Ако „Барбизон“ има лице, то това е Грейс Кели.
След като става известна с филма „Точно по пладне“ в началото на 50-те, Кели била използвана, за да рекламира и направи още по-бляскав хотела – тя представлявала не „Барбизон“, а това, към което се стремели всички момичета.
Властният баща на Кели й позволил да се запише в Американската академия по драматични изкуства през 1947 г. само ако отседне в „Барбизон“, мислейки си, че там ще се държи дисциплинирано. Но сбъркал жестоко. Кели танцувала екзотични танци из коридорите на хотела в оскъдно облекло, а също така успявала да се вижда тайно с мъже из тъмните ъгли на салоните в хотела. Всичко това пораждало завист и учудване у другите момичета, но също така и възхищение. Една от нейните приятелки казва: „Смятам, че Грейс стана толкова известна с това, че живя там, защото всъщност никога не се промени. Имаше страхотно чувство за хумор“.
Мистичната аура на хотела има и негативна страна обаче. Грейс Кели може и да е била лицето на хотела, но девойките от средната класа, на които им харесвало да се правят на светски дами, били редовните му клиентки. Там не отсядали много момичета от големия град – повечето били добре облечени и добре възпитани, но от малки градчета с големи мечти.
Те не били от класата на моделите на Форд или старлетките на Бродуей, но все пак „Барбизон“ им предлагал добри места, за да наблюдават бляскавия живот на звездите в града. Това усещане за
„момичето от малкия град, което отива в Голямата ябълка“
е най-осезаемо при „гост-редакторките“ на списание Mademoiselle. Всеки август модното списание издавало колежанския си брой и всеки юни 20 момичета, спечелили конкурса, отсядали в „Барбизон“ за един месец и работели в списанието. През годините много бъдещи известни писателки, редакторки и журналистки карали този стаж в Mademoiselle – Бетси Джонсън, Али Макгроу, Франсин дьо Плеси Грей – всички те били наричани „мили“ (съкратено от „мадмоазел“) и били стажант-редактори. Посещавали филмови премиери, официални обеди, модни шоута и фотосесии.
В романа си „Стъкленият похлупак“ Силвия Плат, която е била гост-редактор в Mademoiselle през 1953 г., описва ярко това преживяване, включително и последната си нощ в Ню Йорк, когато твърди, че била изхвърлила всичките си дрехи от покрива на хотела. За нея престоят там е потискащ.
Сибил Шепард също си спомня, че никога през живота си не се е чувствала толкова самотна, колкото в „Барбизон“: „Чудех се как ще успея в този огромен град, изпълнен с брилянтни хора.“ Тази вътрешна борба, този силен копнеж – за престижната кариера, правилния мъж, хубавия живот – постоянно съпътствал много от момичетата, които живеели в хотела. Най-очевидно било това в известното кафене на хотела, където се събирали момичетата. Мястото било шумно и изпълнено с хора – едно момиче бърза за среща, която може да промени живота му, докато друго влиза в кафенето на нейно място, за да разкаже обезсърчено как са й хлопнали вратата в лицето. За много от момичетата животът в „Барбизон“ бил със срок на годност – далеч от дома, без подкрепа от семейството, без пари, те нямали много време, за да постигнат това, към което се стремели.
През 1957 г. Гейл Грийн, която също е живяла в „Барбизон“ и вече работела за „Ню Йорк Поуст“, се завръща към хотела, за да го разкритикува жестоко. В поредица от унищожителни статии, публикувани в рубриката „Самотни жени“, Грийн разкрива с множество болезнени детайли празния и мъчителен живот на гостенките на хотела, които нямат съдбата на Грейс Кели. Грийн не се съсредоточава върху звездите, които са живели там, а върху
глуповатите и наивни момичета от Средния запад,
измъчените певици в хотели, чийто голям пробив така и не идва, и сбръчканите дребнави остарели жени, които се карат из коридорите.
Грийн пише, че момичетата от „Барбизон“ „търсят нещо неопределено – нещо да правят, работа, която да плаща наема, романтична любов, алхимията, която ще превърне обикновеното момиче в необикновена жена“. Или с други думи – да изпълнят обещанията от луксозните брошури.
Грийн обаче вижда млади жени (и няколко от озлобените им остарели двойнички), които просто чакат животът да се случи, вместо сами да го вземат в ръцете си и да направят нещо с него. Грийн разкрива една от тайните на „Барбизон“ – за всяко елегантно момиче, което преминава през лобито на хотела, забързано за среща в най-луксозните клубове на града, има едно момиче, изоставено в стаята си, облечено в памучна нощница, което чака принца на мечтите да се появи.
Плат загатва за това в романа си, но в реалния живот има по-трагични случаи – тези, които като неуспялата актриса Кей Хамилтън се качват на покрива на хотела и се хвърлят оттам. Самоубийствата в „Барбизон“ пълнят страниците на таблоидите в Ню Йорк. През 2010 г. Алис Делман е нещо като неофициален говорител на 11-те „дами“, които все още живеят в сградата. Тя споделя: „Не мога да кажа, че съм била потресена от тези самоубийства. Също така някои от тях сигурно не са били огласявани и всичко е било прикрито – не е било добра реклама за хотела“. Някои от „жените“, както са наричали тези, които са оставали да живеят за постоянно там, са били като Делман – изпълнени с живот и енергия, професионалисти в областта си, но други са били потайни и самотни – сядали сами на отдалечени маси и не търсели компания. Както разказва една от тях: „Никое момиче не искаше да бъде заклеймено с етикета на „старата мома“.
Ако живееш там и си над 25 години, животът ти е приключил.
Джудит Шервен, психоложка и писателка, която пристига в хотела през 1966 г. на 21 години, надявайки се да пробие като актриса, споделя: „Барбизон вдъхваше усещане за зрялост и отговорност. Там всеки трябваше да се държи на ниво“. Което е и целта – да превърне момичетата в млади жени. Някои стават известни, повечето обаче – не. Но всички, които влизат и излизат от хотела, чувстват, че са част от едно специално общество от жени, от едно сестринско общество, в което се докосват – независимо дали за седмица или за месец, до един елегантен живот, до който повечето момичета нямат достъп.
Ейлийн Форд споделя: „Пазехме парите, които изкарваха, за да си плащат таксите. Едно момиче похарчи 500 долара, които й бяхме заделили, за „Диор”. Така правеха в свободното си време. Носеха ръкавици, шапки с воалетки, използваха цигарета. Вярваха в този свят, наистина вярваха.“
Към края на 60-те години легендата за изискания „Барбизон“ е мъртва – елегантните тоалети с перли са заменени от английската мода, моделките като Туиги и епохата на неомъжените жени. Грейс Кели е заменена от Грейс Слик – известна хипи певица и моделка. Други сгради отварят врати, в които отсядат все повече и повече стюардеси – хотели, където няма досадни домакинки, които се бъркат в живота на гостите. Ексцентричните момичета, които първи започват да живеят сами и необвързани в „Гринидж вилидж” и на които преди се е гледало с лошо око като странни птици и бохеми, в края на 60-те прокарват пътя за целенасочените жени, които искат да имат кариера и които се обединят около правата на жените и равноправието между половете през 70-те. Никой не организира следобедна закуска с чай и музикални рецитали повече.
Хотелът многократно е купуван и продаван. Превърнат е в истински хотел и преименуван на „Мелроуз“, после през 2005 г. е затворен за цялостен ремонт, а днес вече е луксозна жилищна сграда. Има 69 апартамента с цени от 1 млн. до 17 млн. долара за апартамент на последния етаж. В сградата, преименувана на „Барбизон 63“, живеят милиардери и актьори. Жените от „стария“ „Барбизон“ живеят все още там, благодарение на законите за контрол върху наемите в Ню Йорк. „Живеят усамотено“, споделя главният мениджър на сградата. Но „Барбизон“ от отминалите времена не е напълно загубен, защото хотелите „само за жени“ се завръщат. Там отиват млади бъдещи звезди, които търсят част от това, което жените от предишните поколение са търсели – приятелска атмосфера, спокойствие и безопасност, усещане за майчински грижи и място, където да започнат новия си живот.
По материали от Vanity Fair
0 Коментара