Нова дреха. Това е животът, когато растеш. Чувстваш се модерен и затова я носиш нонстоп. Пробваш я във всякакви комбинации и се радваш на ярките йй цветове. Докато ти омръзне.
Помня времето, когато купонът нямаше край. Всичко беше ново, интересно и предизвикателно. Имах много верни приятели (или поне така си мислех) и всеки ден намирах нови. Телефонът вкъщи звънеше непрекъснато, офертите за излизания не спираха. Ходехме по вили, хижи, партита, язовири, карахме ски по цяла зима, изкарвахме по месец на морето (задължително на къмпинг), през междинните сезони играехме дартс, боулинг, въобще всичко, което ни хрумнеше. Редовно ме болеше коремът от смях и винаги имаше поне по няколко потенциални обекта на любовен интерес освен избраника за момента…
Изобщо животът беше песен.
Пълен набор с права и почти никакви задължения. Единствената мисъл, която ме притесняваше по онова време, беше дали лицето Х ще е еди-къде си и ще е весело ли на мястото У. А, имах и още едни такива проблеми, свързани с въпроса, ако сутринта отида на басейн, следобед на кино и след това се видя с приятел на по бира, ще имам ли пари вечерта за партито в зала „Христо Ботев“?
Чудя се какво се случи. Кога престанах да се забавлявам? Кога задълженията и отговорностите станаха толкова много, че нямам време да се усмихна, камо ли да се засмея истински. Кога започнах да попадам в ситуации, за които мислех, че са невъзможни? Дрехата ли ми омръзна, цветовете ли се зацапаха от постоянното носене, или просто се наложи да сложа отгоре делови костюм и престанах да я виждам?
Първата ми мисъл сутрин е: „Какво имам да правя днес?“
Дори без много да се задълбочавам, набелязвам поне пет задачи (важните иначе са повече). Ставам, разполагам с не повече от час да се изкъпя, облека, пия кафе, да разходя кучето, да му измия лапите и след битката в банята да си придам човешки вид. В 9 ч. се изстрелвам и се почва. Та чак до 9-10 вечерта. През тези 12-13 часа се блъскам по рейсове и трамваи, общувам с всякакви хора, ходя на лекции, на работа, по библиотеки. Някак си намирам време да се видя с майка си за час (обикновено общуваме само с бележки). Минаваме през магазина (за хранителни стоки, не мислете, че е шопинг терапия), нато-варваме се с торби и със сетни сили акостираме в уютния си дом. Повярвайте, в тези моменти той е моята истинска топлофицирана крепост – няма сила, която да ме изкара оттам. И понеже главата ми обикновено пулсира, устата ме боли от говорене, а ушите – от слушане, отговорът „Не ме търсете, в Полша съм“ ми се струва най-адекватен. Вмъквам се под завивката и дори не ми се гледа телевизия. Заспивам за секунди. До утре.
Така е ден след ден, цяла седмица, цял месец. Аз не търся никого, за мен никой не се сеща (ве-роятно хората са в аналогична ситуация, не им се сърдя) и малко по малко
личният ми живот се свежда до сън, храна и самосъжаление.
Всъщност не съм докрай честна. Излизам от време на време за по бира (за предпочитане
близо до вкъщи). Тези опити за регистриране на социална активност са хибрид между конфузия (трудно комуникираш, когато няма какво да разкажеш) и досада (тези отсреща също нямат). Гледаме се умно и се чудим кой пръв ще предложи да се прибираме. Неизбежно един се решава, а другите с въздишка на облекчение се съгласяват.
Какво, за Бога, се случи с живота ми?! Кога спря да ми бъде забавно? Само на 22 съм, а се чувствам като баба. Превърнах се в нещо, на което преди години се подигравах. Уморена, незадоволена, раздразнителна, заядлива. Изобщо не е чудно, че познатите ми ме избягват, а мъжете направо бягат надалеч.
Така ли ще е оттук нататък? Страх ме е, че някой ден
ще съжалявам за времето, в което съм могла да се развихря, а не съм.
Сигурно точно защото съм пристрастена към живота, ми е мъчно, че не го живея такъв, какъвто смятам, че трябва да бъде. Кой знае? Нещата може и да се обърнат. Вероятно дрехата ми е попаднала в пералнята на всекидневието. Сапунисване, обилно плакнене и яко раздрусване от центрофугата. После обаче ще бъде чиста, ароматизирана, освежена и приканваща пак да я облека. Ще я прекроя, за да пасне на променените форми, и ще се науча да се радвам на начина, по който ми стои. Благодаря на хората, които ме обичат, защото винаги са готови да добавят омекотител!
0 Коментара