Телефонен звъни рано сутринта. Сънено вдигам слушалката „Аз съм. Доли, кажи…“ Едва скривам раздразнението си. Какво толкова има да ми каже в седем и половина?! Да. Доли. събуди ме, но нишо, слушам те… Защо плачеш? Успокой. Разбира се, че ще се срещнем след работа. Не плачи, моля те“.
Ден като ден. За мене. Все пак се сещам, че най-добрата ми приятелка ме събуди и гласът й трепереше. Нещо се е случило. Ако беше с децата, веднага щеше да ми каже. Друго е. Макар че почти се досещам. Този кретен Любо… Дано се лъжа.
Тичам към онова кафене, което от години наричаме нашето. След гимназията се събирахме от време на време все стари приятелки. После усетихме, че масата опустява. Все някоя си имаше работа. Още по-после всеки се прибра в семейното гнездо. Останахме аз и Доли. Не че бяхме стари моми. Нещо още ни привързваше към онова местенце, дето си беше наше.
Там се чувст¬вахме момичета. Волни.
Обаче никога не сма плакали. Не сме се вайкали истински. Само за дреболии. Живот и толкова.
Доли чака. В ръцете й трепери цигара Пред нея чаша с коняк. Не смее да ме погледне. Хайде, Доли. на ме побърквай. Какво има? Аюбо, разбира се. Готова съм да си отдъхна, но в чашата с коняк капят сълзи.
Иначе ние сме мъжки момичета.
Нали така се казва, когато сутрин ставаш и оправяш къщата, изпращаш децата на училище, готвиш, отиваш на работа, пазаруваш, пак готвиш, переш, гладиш, преглеждаш домашни, следиш новините, посрещаш гости, коментираш политическите събития.. Какво още? Оправяш се с всичко.
С всичко? Със собствените си мисли? С чувствата си? С външния си вид? С настроението си?
Любо е станал различен от известно време. Направо се забелязва. Дразни се от децата, от шума. който вдигат с игрите си. Мълчи. В събота и неделя място не може да си намери. Сутрин стои в баняте по един час. Облича се внимателно. Облива се с парфюм. Това ли е?
Има ли друга жена?
Гледаме се известно време в пълно мълчание. После се сещам, че трябва да кажа нещо. Какво? Че това се случва почти във всяко къща? Глупости. Че нормалните жени приемат мъжката изневяра с разбиране и насмешка? Познавате ли такива жени и вярвоте ли в играта им? Че в подобно ситуация ней- добре е човек да запази самообладание и да събере сили. за да преживее първоначалния стрес? В шоково състояние решения не се вземат. Ама то е ясно. Но силите? Те може просто да са се изчерпали, да ги няма. Най-лесно е да разредя собствения си коняк със сълзи. Това не помага. Но хайде като разумни хора да помислим. Петнайсетгодишен брак. Много неща са посивели. Няма как…
Доли ме гледа, без да разбира за какво й говоря. Какво е посивяло? Онова нещо, което просто се нарича любов? Не, не… По-скоро сигурно навикът убива вълнението, емоциите, контакта. 0. Господи! Какво искам да обясня? Че обичта, която събира хората е илюзия? Че тя се програмира във времето и един ден престава да съществува? По-добре е да млъкна. Нито си вярвам, нито мога да помогна. Усещам, че се
докосвам до самотата на близък човек,
и не зная как да си пробия път. И трябва ли? Гасим цигарите и палим нови. Помниш ли, когато Марго ни каза, че мъжът й си има любовница? Помниш ли как се чудехме, че тя спокойно приема нещата и не прави никакви усилия да им противостои. Казвахме си, че всичко е зареди децата. А тя твърдеше: „Той никога няма да ни изостави!“ И така стана. Минаха месеци и скапаният й мъж се прибра ни лук ял, ни лук мирисал. Навел глава и поискал да му простят. Тя казваше, че се е борила със себе си, но е намерила сили да преживее колебанията. Намерила е сили да бъда втора. За известно време За част от живота си.
Но. Доли не иска да бъда втора. Никога. Нито за ден, нито за месец. Зад гърба й са години, пълни със спомени. Няма да ги предаде. Няма да са примири с това, че се е лъгала от първия път. Просто не е вярно.
Животът на двама е живот за двама.
Или ще бъдеш с един човек, защото го обичаш, или си вземаш шапката и започваш отначало. Може да ти се иска да играеш две роли, но трябва да избираш. Колкото и трудно да е. Любо е направил своя избор, нали? Не съм сигурна, казвам й. Днес може да е така, но утре? Няма утре. Щом един път си потърсил чуждата обич, значи имаш нужда от нея. Отворил ли си вратата да си тръгваш, не стой повече на прага. Така или иначе – обърнал си гръб. Устремил си се към нещо ново – изживей го. Но връщане назад няма. Безсмислено е да се надяваш, че от пепелта ще изровиш искрите, които някога…
Очите на Доли са сухи. Исках просто да ти кажа, че животът ми се промени. Случва се, зная Ще имам нужда от приятели. Това е всичко.
С.Р.
0 Коментара