Семейството, семейните взаимоотношения могат и да лекуват, и да разболяват. Много изследователи са на мнение, че коренът на ред заболявания може да се открие в общуването ни с близките. Невинаги сами можем да сe доберем до този „корен“, често причините и последствията се намират на подсъзнателно ниво. Но това съвсем не значи, че не можем да управляваме отношенията е роднините си.
Те са особено усложнени, когато под един покрив живеят няколко поколения и сякаш разбирателството, сплотеността се разстройват лесно. Вероятно много от сблъсъците, от високите стойности на афектите могат да се избегнат ако знаем и се съобразяваме с основните психически особености на възрастовите периоди.
Не бива да забравяме например, че стареенето намалява възможността за създаване на нови приятелски връзки, на социални контакти. Затова за възрастните взаимоотношенията в семейството стават от особено голямо значение. Високият тон, ироничната забележка лесно засилват чувството им за несигурност, за самота, за отдалеченост от дошлите след тях. Възрастните имат повишена нужда от връзките, които осигурява семейството. Някои от тях чувстват необходимост всекичасно, всекидневно да доказват на себе си и на младите, че все още са „на ниво“. Поради това в този период от живота си те нерядко започват да се
раздават повече, отколкото преди,
в обичайното си поведение. А последиците от това свръхсебераздаване невинаги са полезни за хармоничните им отношения с другите. Такива хора например започват да се нагърбват с разностранни задължения в домакинството, по внуците. Но нерядко помощта им се превръща в упорит стремеж да доминират при решението на всички въпроси в семейството.
Понякога тази тенденция се превръща в истински деспотизъм. А той естествено предизвиква у младите съпротива – активна или пасивна.
Ако младите изразят съпротивата си грубо, нетактично, , конфликтът става неминуем. У пасивно реагиращите пък се появява усещане за зависимост, безизходица. Нерядко бабата и дядото така се вживяват в грижите за внучето, че „изтласкват“ действителния родител, което не е добре за развитието на детето. Наблюденията ми от съдебните зали нееднократно са ме убеждавали, че много от асоциалните прояви на малолетните се дължат именно на
недобрата връзка дете-родител.
А един от начините тази връзка да се изгради правилно е всяко поколение да изпълнява собствените си функции и да не се опитва да изпълнява тези на другите.
Мисля, умело постъпват тези възрастни хора, които с желание, но без да се натрапват, предават на своите внуци житейския си опит, като не пропускат да стимулират стремежа им към самостоятелност.
Практиката показва, че често някои психични разстройства, депресивни състояния на хора в напреднала възраст се провокират от невъзможността да влязат в емоционален контакт с децата и внуците си, от това, че са прекалено контролирани и манипулирани от по-младите. Често чуваме от дъщери и синове: „Стара си вече, гледай си къщата. Къде си хукнала на кино да ходиш?“ А за здравата атмосфера в семейството е необходимо преди всичко вживяване в положението на другия. Това така нужно за общуването между хората качество включва способността на младия да проявява по-голяма търпимост и да не забравя, че той също ще остарее. Възрастният пък е добре по-често да си припомня собствените си грешки от младини.
Отдавна се знае – много от болестите,
чувството за самота могат да се избегнат, ако умеем да общуваме. А това най-човешко изкуство изисква в активния речник на всеки от семейството да влязат в постоянна употреба думите „благодаря“, „сгреших“, „прости ми“, „колко си добър“. Учтивият поздрав, непринудената усмивка често имат силата да раздухат облаците над семейното огнище. Нека не забравяме – най-нужният за живота урок, урокът по нравственост, се учи преди всичко от родителите и прародителите, а отношенията между тях са особено важен елемент от това възпитание. Може би понякога е нужно да си припомняме думите на Лев Толстой: „За да бъде успешно възпитанието на децата, трябва тези, които възпитават, непрекъснато да възпитават себе си“.
0 Коментара