Защо държим да сме със съвършени тела в един твърде несъвършен свят? Каква е връзката между емоциите, тялото и психичното здраве? Как да се научим да приемаме телата си и техните проблеми без срам, притеснение и страх? Защо да бъдем в телата си е най-хубавото място, на което можем да бъдем? Проектът „Кожа“ на Ирина Атанасова представя поредица от интервюта с мъже и жени за връзката им със собственото им тяло – как и за какво им служи то, как се е променяло отношението им към него през годините и как обществото ни се отнася към човешкото тяло.
Снимка: Веско Николов
Десислава Петрова – Солджъра е активист и борец за социална справедливост по призвание, програмист по професия, визионер-приключенец през цялото време.
Кога за първи път осъзна, че си жена и имаш женско тяло?
Нямам ясен спомен за точния момент, по-скоро натрупване от случки и ситуации, в които ми е дадено да разбера, че принадлежа на женския пол и от мен се очаква да отговарям на нормите. Например: ясно си спомням как с група момчетии калпазанствахме в парка и в един момент всички се подредиха с гръб към мен покрай една ограда, за да се облекчат. Стана ми ясно, че нещо е различно, защото аз нямаше как да сторя същото, а в същия момент ми беше неудобно да клекна пред всички тях в храстите. В друг момент си спомням майка ми в опити да ме облече, обяснявайки ми как съм момиче и трябва да нося рокля на празненството в детската градина (още си спомням неприятното усещане от допира на вълнения чорапогащник). Дългата гъста коса, която се решеше толкова трудно и исках незабавно да премахна, беше друго напомняне – „момичетата трябва да бъдат с дълги коси“. Разбира се, на няколко пъти я остригвах до кожа с ножичката и предизвиквах възмущение у околните и срам за родителите ми. Лятно време всичките ми приятели тичаха безгрижно, голи до кръста – това беше недопустимо за мен, отново „защото съм момиче“.
„Женското тяло“ за мен беше бреме, вместо привилегия.
Държанието, правилата, прическата, дрехите, игрите, играчките, спорта, дори хобитата бяха ясно дефинирани: за момичетата – тук, за момчетата – там.
Изобщо… струва ми се, че всичките ми детски спомени и осъзнаването ми като жена са свързани с едно усещане за неравнопоставеност. Повечето неща, които желаех, бяха недопустими за мен, само защото в акта ми за раждане пише пол: Ж. Добре, че родителите ми бяха поне малко по-разчупени в мисленето си и често получавах вместо обичайните кукли – роботи, колички, конструктори и други нестандартни подаръци.
Как се е променяло отношението ти към тялото ти през годините? Имала ли си моменти на неразбирателство с него – срам, притеснение, недоволство? Как изглежда пътят, по който е минало самочувствието ти до момента?
Ако в детството ми обръщах повече внимание на факта, че съм „момиче“, то през тийнейджърските години осъзнах, че това е свързано и с тялото ми, и с начина по който то изглежда. Оказа се, че „яж, за да пораснеш“ има възрастово ограничение. После си пораснал и трябва да се „оформяш“. Още помня как учителката по народни танци ми направи забележка, че имам „коремче“ и е по-добре да си го „глътна“. Дори на плажа вече беше невъзможно да остана само по долнище. А няколкото пъти, в които сме засичали „разкрепостени“ жени по монокини, всички са се отвръщали от тях показно и с възмущение. Гърдите явно бяха нещо „срамно“, затова и временно възприех поза „примат“. Припознах рапърските, широки дрехи, за свое спасение. А бейзболната шапка ме отърва от тази досадна коса за годините напред, докато не я отрязах окончателно.
По-късно, освен прегърбването в позата включих и „дините под мишница“, защото не стига, че бях жена, ами и харесвах жени, а пък те от своя страна уж харесваха мускули.
Нямах особено отношение към тялото си. По-скоро обществото имаше някакви точни и ясни очаквания и изисквания спрямо него. Принадлежеше повече на тях, отколкото на мен, пък аз се чувствах като да съм взела някоя дреха назаем от приятел.
Израствайки, оставях тези всички мои неразбирателства с нормите и чувство за срам, вина и притеснение едно по едно назад в миналото. През късното тийнейджърство, колкото повече ластични дънки имаше по магазините, толкова по-широки мъжки дънки си купувах. Колкото по-високи ставаха токовете на приятелките ми, толкова по-големи номера кубинки си нахлузвах на иначе относително малкото си краче (N37,5). Всичките момичета наоколо се гримираха до неузнаваемост, а аз се „обезобразявах“ с пиърсинг. Косата ми се изравни с кожата и победоносно си татуирах главата, за да я маркирам като своя. Сега осъзнавам, че голяма част от тези ми действия са били моят тих бунт срещу нормата и тоталното ѝ отхвърляне, както и заявяване на моето тяло като лична територия.
Тоталната промяна, себеприемането и оценяването на обвивката, която имам, настъпи в периода на „сериозните“ връзки. Постепенно започнах да мисля за бъдещето – свалих повечето пиърсинг. Разбрах, че гърдите не са нещо срамно и започнах да се поизправям. Зарязах фитнеса, отвратена от изкуственото напомпване. Започнах да си намирам „по-прибрани“ дрехи и удобни обувки, въпреки че и до ден днешен от време на време нахлузвам по някой XXXL панталон. Изградих си свой собствен стил на обличане, който след време нарекоха „унисекс“. Намерих баланса.
Цялото интервю с Деси Солджъра ще намерите в сайта на проект Кожа.
0 Коментара