Защо държим да сме със съвършени тела в един твърде несъвършен свят? Каква е връзката между емоциите, тялото и психичното здраве? Как да се научим да приемаме телата си и техните проблеми без срам, притеснение и страх? Защо да бъдем в телата си е най-хубавото място, на което можем да бъдем? Проектът „Кожа“ на Ирина Атанасова представя поредица от интервюта с мъже и жени за връзката им със собственото им тяло – как и за какво им служи то, как се е променяло отношението им към него през годините и как обществото ни се отнася към човешкото тяло.
Красимира Хаджииванова е половин жена на годината и другата половина на Майко Мила. Познавате я още като Красита от личния й блог www.krasitta.com
Защо се съгласи да участваш?
Хареса ми идеята да се говори публично за това, че хората сме телесно (и всякак) несъвършени и това е напълно нормално, даже задължително и здравословно. Мисля че сме стигнали момент в развитието си, в който стремежът към перфектност е болест.
Кога за първи път осъзна, че си жена и имаш женско тяло? Кога забеляза тялото си?
Мисля че когато ми се наложи да си купувам първия сутиен. Беше в едни години, в които оризът и сиренето се купуваха с купони, и на никого не му беше до сутиени (това е идеалната алтернативна визуализация на пирамидата на Маслоу – кой ти мисли за сутиени, когато по магазините няма ориз и оцет). Из София амбулантната търговия на различни продукти процъфтяваше и беше пълно с някакви хора, които продаваха сутиени от кашони пред Софийския университет например. По-младите хора сега просто нямат въображението да си представят какви неща се продаваха пред това висше учебно заведение! Пирожки, гащи, прашки, сутиени, чорапи… всичко в кашони и торбички, като на селски пазар за кокошки. Влизаш там да учиш филология, а отвън – кюлоти, натрупани в кашон. Та това са първите ми „женски“ спомени. Сигурно съм си мислела – егати, това ли е, да ти пораснат цици, и да трябва да ходиш да ровиш по кашоните за сутиен! И, разбира се, моментът, в който момчетата в класа започват да ти дърпат същия този безценен сутиен и да ти пускат пликчета с вода върху главата от 3-я етаж, защото те харесват, ама още нямат способността да ти го покажат по човешки начин.
Какво означава за теб да си жена? Свързваш ли го със социалните роли, с които разполагаме на тези географски ширини, с биологичните особености на пола или с някаква собствено-добавена стойност?
Какво означава да съм жена…. означава много бачкане, за да си сравнително независима, да имаш пари и да правиш това, което ти харесва и искаш. Да си купуваш колкото искаш кашкавал, ботуши и билети до Барселона. По тези географски ширини означава и борба със стереотипи и предразсъдъци на различни теми – за жените-шофьори ми е един от любимите, за ролята на жената (припомням величествените резултати от скорошното проучване, което показва, че 81% от българите смятат, че мястото на жената е у дома и да води домакинството). И понеже последните няколко години професионално вниманието ми е в посока майчинство, родителство, раждане, ето нещо и от тази област. Ужасно ме дразни и неглижирането на психологическите травми и последващата нужда от подкрепа и помощ, които жените (особено у нас) получават след раждане. Най-обичам някой да ми каже „Баба ти е раждала по 15 деца и не се е лигавила и оплаквала“. Това изречение е безумно на толкова много нива, че няма да ни стигне интернетът да обяснявам. В Майко Мила! получаваме такова количество имейли и съобщения от травмирани, депресирани, изтощени жени, а също и такива, чиито партньори упражняват психологическо и/или физическо насилие над тях (малко известен факт е, че мъжът-насилник често започват да тормози жената, когато тя забремененее и роди), че ако някой ден издадем анонимно тези разкази, ще настъпи тридневно национално мълчание. Защото това са истински истории, дето се вика – от живия живот. Това са жени, които живеят ей там, отсреща, до нас, около нас, ходят по улиците, возят се в трамвая – сигурно дори ги познаваме. И които си мълчат или разказват с половин уста на някоя приятелка. Много от тях се примиряват, търпят, уж в името на децата, на не знам си какво. И това е факт, неоспорим факт. Да, знам, че звучи гадно и че всички предпочитаме да не говорим за тези неща, а да обсъждаме дали Фандъкова е пуснала снегорини по улиците, но ей на, говорим. И, слава Богу, все повече жени говорят.
Как се промени отношението ти към тялото ти през годините? Имала ли си моменти на неразбирателство с него – срам, притеснение, недоволство?
Боже, разбира се. Като тийнейджърка и в младите ми години толкова съм страдала, че не съм слаба! Имах приятелки, които ядяха денонощно и приличаха на щеки – какъв е тоя метаболизъм, аз не знам. Защо аз го нямам – също не знам и искам някъде да се оплача срещу тая несправедливост, защото, от друга страна, аз обожавам да ям. И не е честно – така да обичаш храната, и в същото време да не можеш да се удавиш в тенджера с препечени филии с кьопоолу и сирене. Адски съм се тормозила от тоя факт. Сега не ми пука – то няма и закъде вече, не може цял живот единствената ти мисъл да е дали задникът ти е голям или много голям. Аз цялата съм голяма – ето, нося 41 номер обувки. Не съм чувала някой да се срамува, защото носи 41 номер обувки. Мисля че същото е и с останалата част от тялото – има някакви дадености и характеристики, от които не можеш да избягаш, и е добре да ги приемеш и превърнеш в позитив. И за това отношение много помага спортът – аз открих спорта късно, чак на 30 години. Той дава едновременно една дисциплина, но и разбиране за лимита на възможностите на тялото. И всичко става много по-лесно и приемливо.
Цялото интервю с Красимира Хаджииванова четете в страницата на Проект „Кожа“
0 Коментара