Защо държим да сме със съвършени тела в един твърде несъвършен свят? Каква е връзката между емоциите, тялото и психичното здраве? Как да се научим да приемаме телата си и техните проблеми без срам, притеснение и страх? Защо да бъдем в телата си е най-хубавото място, на което можем да бъдем? Проектът „Кожа“ на Ирина Атанасова представя поредица от интервюта с мъже и жени за връзката им със собственото им тяло – как и за какво им служи то, как се е променяло отношението им към него през годините и как обществото ни се отнася към човешкото тяло.
След 13 години във Франция Маргарита Тодоринска решава да се завърне в България. Занимава се с развитието на различни проекти в областта на културата, частния бизнес и собствени инициативи. В очакване е на първия си роман.
Снимка: Веско Николов
Защо се съгласи да участваш?
Още от първия момент, в който се запознах с проекта „КОЖА“, нещо в стомаха ми потрепна. Това усещане никога не ме е подвеждало. Съгласих се да участвам, защото смятам, че един от методите, чрез който ние хората можем да си взаимодействаме в положителна насока, това е споделянето. И най-вече споделянето на тези неща, от които най-много ни е боляло, изпитвали сме чувство на страх или срам. Неща, с които сме се справили или поне сме разгадали защо ни се случват. Много хора стоят свити в собствените си черупки и мълчание, мислейки, че това, което им се случва, сполетява единствено тях.
Близките, които ме познават по-добре знаят, че животът ми винаги е бил свързан с кожата. С нея сме преминали през безброй етапи на общуване, болка, неразбиране, опознаване, неприемственост, усещане, трансформации, помиряване и любов. Тя е моето огледало.
Какво означава за теб да си жена? Свързваш ли го със социалните роли, с които разполагаме на тези географски ширини, с биологичните особености на пола или с някаква собствено-добавена стойност?
Благодарна съм, че съм се родила именно жена. Жените притежават една по-особена интуитивност, чувствителност, емоционалност. Женската енергия е много красива за мен. Може би това идва от факта, че на жената е дадена благословията да ражда. Да дава живот. Да обгрижва. Да е свързана толкова тясно с новото начало. Напоследък все по-често се замислям над социалните роли на мъжете и жените и натиска, който днешният свят упражнява върху тях. За съжаление на жените им се налага да бъдат силни, повече от колкото би трябвало или от това, което биха могли да понесат за дълъг период от време. Според мен еманципацията отива прекалено далеч и ролите се размиват до неузнаваемост, което води до едно сякаш невидимо объркване кой кой е. Смятам, че красотата на една жена е именно в това, тя да съумее да запази себе си като такава – нежна, крехка, раздаваща се, любяща, грижовна, смела, вдъхновяваща…
Кога и как забеляза, тялото си за първи път и усети, че то и емоциите ти са неразривно свързани?
Бях принудена да забележа тялото си съзнателно на доста ранна детска възраст. Някъде на около 3 години. Тогава започнах да получавам първите си астматични пристъпи. Мозъкът ми е запазил доста ярки сцени от този период. Все още помня как баща ми ме изкарваше на терасата, посред нощ, завита в едно синьо одеало, карайки ме да дишам дълбоко, защото се задушавах.
След време астмата премина в атопичен дерматит или както му казваха тогава – невродермит. Това е вид екзема, която успя да засегне огромна част от тялото ми. И по-конкретно кожата. Човек преминава през множество състояния на духа /и тялото/, докато разбере какво всъщност му се случва и защо. Преди 20-30 години медицината търсеше единствено наследствени или алергични причини, а симптомите се облекчаваха чрез подтискане на проявите им. Кортикостероидите се използваха под всякаква форма, докато тялото ми не се пренасити от тях и ефектът им стана нулев, за разлика от страничните ефекти, които причиняваха. Наложи ми се да порасна бързо. Някъде в пубертета забелязах връзката на емоциите си и състоянието на кожата. От този момент нататък, постепенно започнах да отнемам ролята на родителите ми в тази битка и да взимам сама решенията за себе си. Никак не беше лесно да се боря със статуквото и закостенелите практики на лекарите. Но никой не ги беше научил на нещо по-различно, затова съм им простила. Кой да се сети, че човешкото същество има и душа? Че психосоматичната връзка между реакциите на тялото и емоционалното състояние беше очевидна? Всичко това отне години. Признателна съм на хората, които се появиха точно тогава в моя живот и благодарение, на които се научих да се вслушвам в себе си. Да не потискам нищо, а да търся причини. Потъвах и изплувах много пъти оттогава, но си спечелих свободата да избирам и да уча.
Имало ли е моменти, в които тревожността ти взима връх над рационалността?
Много пъти. Все още се старая да не се поддавам на страховете си и да не им позволявам да имат превес над мен. Трябва да призная, че невинаги успявам, но пък от тези битки излизат едни от най-спасителните уроци.
Цялото интервю четете на сайта на КОЖА
0 Коментара