Кожа: Марина С. и доброто тяло

Защо държим да сме със съвършени тела в един твърде несъвършен свят? Каква е връзката между емоциите, тялото и психичното здраве? Как да се научим да приемаме телата си и техните проблеми без срам, притеснение и страх? Защо да бъдем в телата си е най-хубавото място, на което можем да бъдем? Проектът „Кожа“ на Ирина Атанасова представя поредица от интервюта с мъже и жени за връзката им със собственото им тяло – как и за какво им служи то, как се е променяло отношението им към него през годините и как обществото ни се отнася към човешкото тяло.

Марина Стоименова е репортер и продуцент в NOVA телевизия. Тя е първият събеседник в поредицата интервюта на „Кожа“. Марина наскоро се сдоби с диагноза „Болест на Крон“ – автоимунно заболяване, което причинява язви на храносмилателния канал. Тя отговори на Крон с Мамка Му и Крон и продължава напред, а отговорите от интервюто са надолу.

Защо се съгласи да участваш?

Толкова пъти започвахме това интервю и толкова се бавих с него, че сякаш то просто си изчакваше времето. Сякаш знаеше, че нещо ще се случи. Нещо, което да вдъхне по-голям смисъл на това „разголване“. И се случи. За жалост.

Как се чувстваш от това да разголиш някои истини за себе си?

Разголването е комфортно само за ексхибициониста. Аз не съм ексхибиционист, въпреки че живея в ерата на социалните мрежи. Правя го, за да бъда полезна. На всеки, който боледува – не само физически, но и в душата. Може би тук е правилният момент да кажа, че имам автоимунно заболяване – Болест на Крон. Придобих го съвсем наскоро и все още не мога да се справя психически с това. За това този експеримент ще е интересен и за мен.

Знам, че имаш своите малки обсесивно-компулсивни ритуали (почукване, подръпване, потропване). Би ли разказала за това?

Малките ми лудости. Така им викам. Боря се с тях, защото разбрах, че със или без тях – ако има нещо гадно да се случва, то ще се случи. Иначе да – страховете ми от това нещо лошо да не се случи с близките ми, ме карат да правя малки ритуали. Внушавам си, че те предпазват хората от лошото. Ако твърде много се тревожа, че нещо може да се случи, понякога дори се наранявам – с щипане или одраскване. Сякаш да изкарам насилствено мрачните мисли, да изляза от този негативизъм и ужасяващи очаквания. Предполагам, че такива неща се премахват с помощта на психолог, не знам. Но от дете си ги имам.

Имало ли е моменти, в които тревожността ти взима връх над рационалността?

Почти винаги. Подозирам, че тази вечна моя тревожност е една от причините, които отключиха моето…не искам да му казвам заболяване, за това ще го наричам по име – моят Крон. Но аз не мога да я контролирам. Мисля, че се роди, защото твърде много мои близки починаха или им се случиха кофти неща… твърде рано. Те бяха твърде млади, а аз – дете. Постоянно се страхувам, постоянно се притеснявам. Плача и преживявам неща, които не са се случили и умирам от страх. За всеки друг, но не и за себе си. Поне в това ме упрекват близките ми. Че никога не мисля за себе си.

Как се промени отношението ти към тялото ти през годините? В твоя случай тялото ти е често на показа. Имала ли си моменти на неразбирателство с него – срам, притеснение, недоволство?

Снимки: Веско Николов

Преди Крона бях в неспирна война с тялото си. То никога не беше достатъчно перфектно. Смятах, че към него има очаквания, които всъщност никога не е имало. Очаквания от хора, които са били или ще бъдат в моя живот. Очаквания от мен самата. Едно време се шегувах, че имам огромен късмет, че толкова обичам храната, защото това е единственото ми спасение от анорексията. Деля много неща в живота си на преди и след Крона. Отношението ми към тялото е едно от тях. Парадоксално е цял живот да искаш да си още по-слаб и още по-слаб и да го получиш само за няколко дни. Един ден се събудих с 10 килограма по-слаба, което за моето телосложение си е доста. Бях излязла от болницата и очаквах да се подобрявам, а се събудих скелет. Погледнах се в огледалото и видях скелет. Изпита, измъчена, кльощава и неузнаваема. Разплаках се от страх, от безсилие и отчаяние. В болницата бях свалила 2-3 килограма, а у дома – само за 4 дни бях свалила още 6. Кортикостероидите бяха изяли всяко мускулче и в тялото си всъщност нямах никаква сила. Минавах 400 метра и оставах там, където съм стигнала, защото нямах сила, уморявах се. Сядах на пейка навън, за да се видя с приятеля си или с приятели и след 20 минути се сгърчвах от болки. Това, гарнирано с неописуемите болки в корема и безсънните нощи, ме съсипа психически. Смея да твърдя, че въпреки че съм прекалено чувствителна, аз съм силен човек. Този път обаче се сринах, изпуснах нещата. Когато бях най-зле физически, допуснах да стигна дъното и психически. Не се предадох, но сякаш колкото и да махах с крака, за да изплувам над водата, всъщност ускорявах към дъното. Тогава се молех да напълнея. И бях сигурна, че никога повече няма да съм силна – нито физически, нито психически.