Кожа: Яна Бюрер Тавание и доброто тяло

Защо държим да сме със съвършени тела в един твърде несъвършен свят? Каква е връзката между емоциите, тялото и психичното здраве? Как да се научим да приемаме телата си и техните проблеми без срам, притеснение и страх? Защо да бъдем в телата си е най-хубавото място, на което можем да бъдем? Проектът „Кожа“ на Ирина Атанасова представя поредица от интервюта с мъже и жени за връзката им със собственото им тяло – как и за какво им служи то, как се е променяло отношението им към него през годините и как обществото ни се отнася към човешкото тяло.

Снимка: Веско Николов

Яна Бюрер Тавание е съосновател и директор на глобалната инициатива за социално ангажирано изкуство Fine Acts. Съосновател на най-голямата платформа за доброволчество в България TimeHeroes.org, в момента член на борда й. Създател и директор на програма „Кампании и комуникации“ на Българския хелзинкски комитет в периода 2009-2014 г.; от 2016 г. е заместник-председател на организацията. Има над 10 години опит в журналистиката, носител е на много български и международни журналистически награди. Яна е старши стипендиант на TED, Млад глобален лидер на Световния икономически форум и Стипендиант на Кралското дружество на изкуствата. През 2012 г. списание WIRED я включва в своя Smart List на „50-те човека, които ще променят света“. Следвала е бакалавър Комуникации и магистратура Политически науки в Софийски университет и е специализирала е в Харвард, Йейл и Оксфорд.

Кога забеляза тялото си?

Забелязах, тялото си в същия момент, в който осъзнах, че трябва да го променя.

Когато бях малка, бях доста пухкава, но това нямаше никакво значение. За мен щастието винаги е било съдържание и преживяване (ям палачинки, докато си говоря един час с баба ми до печката), не опаковка и статус (слаба).

Когато реших да отслабна, не го направих, за да съм слаба. На шест гледах някакво първенство по художествена гимнастика по телевизията, бях пометена от магията в движенията на тези момичета и казах на майка ми, че искам и аз. И през ум не ми минаваше, че има нужда от нещо повече от волеизявление. Искам=става. Тя ме погледна мило, но твърдо, както само тя може и каза: “Няма проблем, но да знаеш, че трябва да изглеждаш като тях, защото иначе просто няма да те приемат”. Това означаваше да сваля поне една трета от теглото си. Няколко месеца по-късно вече тренирах в ЦСКА, малко след това имах и първия си медал. Да-да, не е здравословно и да не се чете като препоръка (колко е досадно да правиш дисклеймъри), но беше страхотен урок за мен. Докато летях в шпагат за пръв път, разбрах, че мечтите се извоюват. Лишенията се възнаграждават. Можеш да бъдеш всичко, което искаш да си. Въпрос на цел, план и кървава дисциплина.

Как се промени отношението ти към тялото ти през годините? Имала ли си моменти на неразбирателство с него – срам, притеснение, недоволство?

Забавих това интервю брутално, видно и от лятната снимка към него, защото, когато впоследствие видях слогана на проекта – “Чувствам се добре”, се замислих – ъммм, чувствам ли се добре? Hell no, на толкова много нива. Разбирам нуждата да говорим утвърждаващо за връзката с телата ни, но ми се струваше, че би било супер лицемерно и фалшиво да твърдя обратното.

За да не излъжа или да откажа, в крайна сметка реших, че ще приема тази рядка възможност да кажа защо не се чувствам точно добре в тялото си:

Защото тялото не е просто инструмент. Тялото, оказва се, не ти принадлежи. Тялото ти е бойно поле, от едната страна си ти, а от другата – всеки с мнение. Телата ни са постоянно оценявани, хулени, осмивани, възхвалявани. Ако в момента казваш – просто не трябва да ти пука – не си кървял заради коментар по отношение на тялото си, не си бил нападан, изнасилван. Не си се замислял, че телата ни или по-скоро възприемането им, ни дават или отнемат възможности; така определят настоящето и бъдещето ни; така стават нас.

Телата ни определят поведението ни, понякога до абсурдни измерения – гимназията ми беше супер далече от вкъщи, три часа на ден отиване и връщане, половината по тъмно, в които поне един крийп ще се опита да ме заговори, пипне, погали. От тогава започнах да ходя нарочно намръщена и прегърбена – нещо, което ми е останало и до днес. Заедно с широките дрехи, кецовете и липсата на истинско усилие да изглеждам добре.

От тогава е моят личен бунт срещу това да бъда тяло. Връзката ми с тялото ми е на любов и омраза. Оценявам всичко, което ми дава, и в същото време мисля, че се самосаботирам, за да не изглеждам така, че наистина да се харесвам, защото искам да бъда оценявана само по това как мисля и какво правя.

И честно казано, мисля, че това е ok. И че всяко тяло е ok. По принцип подкрепям движението за себеприемане. Но имам няколко проблема с него. Например, не мога да изброя пътите, в които жени, които говорят как страдат от fat-shaming, практикуват skinny-shaming, и обратното. И мисля, че ако ще говорим за истинско себеприемане, нека да позволим сами да се дефинираме преди това. Ето така: аз съм Яна, имам сложна връзка с тялото си, и това е супер.

Отново към тялото – какво е отношението ти към майчинството? Има ли за теб часовник?

Майчинството и тялото за мен са две различни неща. Да искаш да бъдеш майка е чувство, не момент във времето. Досега не съм изпитвала това чувство, не изключвам това никога да не се случи; не изключвам и да се случи в момент, в който вече не мога да имам деца. В последната хипотеза ще осиновя, и ще е страхотно, около мен е пълно с приятели с осиновени деца и любовта е килограми, нямам никакви притеснения в тази посока. В същото време през годините съм наблюдавала твърде много двойки, които правят деца като кръпки на връзката си – не знам има ли по-жестоко нещо от това.

Цялото интервю прочетете в сайта на Проекта „Кожа“.