Шляпате ли с чехли и сандали по сгорещения асфалт?! Или цапуркате с джапанки до плажа и обратно. Кръстосвате предизвикателно крака с безупречен педикюр в бонбонено и помръдвате с издължени аристократични пръстчета, подали пурпурни личица от деколтето на елегантната ви лятна обувка. Завиждам ви, най-черно! Признавам, та белким ми прости онзи, който си е зарязал работата, преди да ме качи на поточната линия за към тоя свят.
Проблемът ми е, откак видях, че всички хора имат нормални стъпала, с които логично завършват краката им, а не ботури като на анимационен герой. Когато пък разбрах, че съществуват и сандали, при това приказни, с блестящи камъни или тип индиански, или римски или… направо се влоших психически.
Едно време, слава на бога ли, на модните диктатори ли, но да ходиш с голи пръсти на показ, така да се каже, не беше много на мода, та в този смисъл бях пощадена.
Криех си ходилцата на хобит в маратонки,
мокасини и прочие затворени обуща. То ходилцата са същински крачища с отрязани почти под права линия пръсти и нещо подобно на нокти, които обаче са застинали в развитието си на етап намерение да еволюират в плочка на нормален нокът. Аз по тази причина и на педикюр не съм стъпвала, защото си представям ужаса на горката жена, която ще се чуди какво точно да направи с подобните на лапи или на плавници на земноводно крачка. Понякога ми става жал. Не само за мене си, не за душата, дето и бездруго се разхожда напред-назад с тънките си токчета и ми дупчи отвътре бялата мастна тъкан, дето не от висока самооценка съм я натрупала, а за тях – за ходилата лопати. Какини краченца, викам им като лисицата от Косе Босе,
кака ще ви купи чехлички!
Давах, а и продължавам да пилея състояние за обувки, но ефектът е обратен! Като надяна някой ефектен и ултрамарков чепик на безформеното си ходило, още по-зле, защото хем всички погледи са ми в краката, хем в най-добрия случай са снизходителни.
Ще си кажете: голяма работа, хората какви проблеми имат! На кого носът му – клюн, кой със заешка устна, кой с вълча. Какви ли не малформации и уродщини, а аз за едни ходила съм се затръшкала. Да, ама я помислете, преди да ме упреквате в суетност, за какво пластичната хирургия не е намерила лек?! Само за недодялани стъпала – нищо! Нищичко. Няма начин да ми отрежат краката и да ми присадят нови. Аз и за това съм си мислила. Ще си кръстосам величествено
новопришитите крака в инвалидния стол,
обути със сандалите мечта, дето ги видях на една витрина в Милано, и повече няма да стана. Щото ще куцам в най-добрия случай. Но това по към края на дните съм го замислила – да си отида от този свят с още една сбъдната мечта, дето има една дума.
Майка ми си има обяснение – шегичка на въпроса, който съм й задавала десетки пъти. Защо бе, майко, питам я – верно, риторично, ама и с упрек, – защо не сте ме довършили с тоя мой баща, та да не се чудя къде да си дяна краката, като облека пола или рокля. Да ми е жал всеки път за обувките, в които напъхвам копита с усилие и притеснение да не ме види продавачката какво причинявам на скъпоценната й стока.
Тя се подхилква и веднага намира отговор – той, баща ти, нали беше пилот и военните много ги вдигаха под тревога, все не довършваше работите… тия със самолета.
Много смешно! Аз да ви кажа, гледа кой къде гледа, мойте очи все в хорските стъпала. Стои женица, нищо и никаква, ама с чехъл, отворен отпред, и с нокти с червен лак!
Сърцето ми плаче!
Още от едно време се тръшках – кой ще се влюби в такова чудо с такива ходила като мойте?! Къде е митът за нежното изваяно дамско ходило?! Защо точно аз да съм карикатурата, безмилостният шарж на жената с обувките! Аборигенът, който се е преродил, кой знае защо, като арийска жена, но са му хартисали ходилата от миналия живот, с които здраво се свързва със земята, за да усеща магнитните й сигнали. Аз не съм папуас, каква точно енергия да черпя от земята, като нито ходя по тревата, нито разбирам нещо от езика на земните вибрации. Само се излагам!
Даже спрях да ходя на йога, защото ми се струваше, че мойте боси крачка са повод за безпричинната веселост на инструктора.
Злочестата аз – побучена на тия стойки за елха!
Ще ми възразят някои бдителни наблюдателки на световния хайлайф, че и Синди Крауфорд не си харесва ходилата. Да имате да вземате, нейните все пак, макар и с криви пръсти, макар и великански размер, пак по биват! Имат човешки вид. Една наша популярна актриса чух, че залитала, защото крепи метър и осемдесет стройна снага на 36-и номер. Затова, представете си, губела равновесие и балансирала като въжеиграч на високи токчета. То и това сигурно е мъка, но както се пееше в оня велик текст на Миряна Башева: не жали я, моя мъко, мен жали, така е!
Цял живот със затворени обувки, с чехли, ама от онези,
без опция за пръсти на тиферич!
В това море от сандали, в океана от джапанки мойте ходила на смърф, одушени в пантофки, които след третото обуване заприличват на домашни туфли или направо на галоши. Като написах море, та се сетих: какво ги правя на плажа краченцата ми златни? Крия ги! Заравям ги в пясъка и се правя, че така ми е по-забавно. Вместо да изпружа нормални ходила с бляскъв педикюр връз шезлонга!
Един ден, ако открият тялото ми, антрополозите доста ще се озорят от структурата на ходилата. Ще ме помислят за странен хибрид между едро млекопитаещо и хищно земноводно.
Не преувеличавам! Хич даже!
Ако ми видите следите по пясъка, ще се замислите сериозно дали малкото на Йети не е посетило Черноморието. Еволюцията просто е спряла хода си някъде на самия финал в производството на поредния индивид, инак без кой знае какви поражения от нехайството на гените. Сигурно апаратурата по сглобяване на частите на тялото е аварирала
и се е наложило нещо на ръка,
някой начинаещ в хуманоидното производство да направи набързо, за да не изостане с нормата и надницата.
Независимо къде съм, зяпам ходилата на жените с отворени обувки и ми е тъпо защо на разни, дето със сигурност щеше да им е по-леко покрай акнето, кривогледството, обикновеността, да понесат и едни невъобразимо нелепи пет картофа, забучени като в пластилин на две места от отегчено дете. Трудно се поддава на описание това, което гените на двамата ми иначе приятно изглеждащи родители са измислили като комбинация в моя случай. Хората цял живот на село расли, родителите им и те, и бабите, и прадядовците, а ходилата им аристократични, с издължени пръсти, тесни и красиви в сандал само с две каишки.
Разни нечленоразделни миски и кукли-букли!
Да ми каже някой, че красотата не е форма на интелигентност! Аз, ако имах такива ходила, само щях да си ходя боса и хич на никого нищо нямаше да доказвам, да обяснявам и да се докарвам.
Дали пък не са причина в христоматийния смисъл за развитие на някакви други качества тия мои грозилища, върху които пристъпям недотам уверено в този живот. Дали пък точно щото не ми е комфортно много-много да ги гледат хората, не търся по-самотни и злачни места, които формират освен темерутски нрав и поглед навътре. Може би тъкмо те ще ме отведат до края на пътечката, по която се ходи бос, по която не минават беемвета с натиснат безцеремонно педал на газта от крак с безупречен педикюр… Пак се сещам за героините от приказките на Пинкола Естес, дето им режат крака, ръце и какво ли не, за да им пораснат другите неща, които не са неща. И ампутирам злобно и отчаяно двете лапи, като си измислям, че съм риба и съм свободна и си мълча, защото знам, както се пееше в “Аризонска мечта”. Знам, че следващия път няма да са ми нужни! Сандали, искам да кажа. Или че може би някъде в далечна Папуа ме очакват, за да ме провъзгласят за кралица и да ме нарекат Голямата стъпка!
0 Коментара