Кражба на съпруг

„Обръщам се към вас c молба за съвет. Семейна съм от 4 години. Със съпруга ми живеехме много добре, роди ни се син, който е на 3 години. Всичко бе от хубаво по-хубаво, но от 1 година насам животът ми се превърна в трагедия. Около съпруга ми се завъртя една жена, която успя така да го омотае, че той подаде молба за развод и напусна дома ни. Тази жена е с много странно „хоби“ — да развежда хора, и то не един и двама. Тя е на 35 години, все още неомъжена, а съпругът ми е на 25. Въпреки че в момента сме в развод, той идва вкъщи през ден. Толкова е объркан, че не зная как да му помогна да се опомни, да се върне при мен и детето завинаги. Не искам да се разведа с него, не искам детето ми да расте без баща. Обърнах се с молба за помощ на много места, но навсякъде ми отговориха, че любовта била свободна. Трябва ли тази жена да гради щастието си за сметка на нечие нещастие и най-вече на едно невръстно дете? Трябва ли такива жени да остават ненаказвани? Дайте ми съвет как да запазя семейството си.“ Г.Н., София

Простете, Г. Н„ но не вярвам много в познатата история за беззащитния мъж, за оплетения съпруг — жертва на умишлени любовни интриги, невинно попаднал в капана на безскрупулна авантюристка. Завъртя се около него една жена, казвате. Но в чуждото сърце не може да се влезе с взлом! Виж, ако вратата е леко открехната или дори широко отворена — там може да се вмъкне всеки. Но ако стабилната постройка на семейството няма никакви пролуки, откъде ще нахлуе

опустошителният вихър на една нова страст?

Чешкият писател Ян Отченашек казва на едно място: „Най-страшното е, когато човек повярва, че другият веднъж завинаги е негова собственост, и се излегне върху него като в удобно канапе.“ И още: „Отношенията между мъжа и жената са като жив организъм в непрекъснато движение. Те трябва постоянно да се изграждат, дори бих казал — да се творят…“ Като че ли всички сме съгласни с това. Но едва когато някой е на път да ни отнеме любимия човек, изведнъж се сещаме, че брачното свидетелство не е нотариален акт за собственост, надлежно заверен с раждането на детето. И тогава чак се стъписваме безпомощни, неразбиращи и не можем да си отговорим: как така? Нали всичко вървеше от хубаво по-хубаво? Самолюбието ни е уязвено, чувството ни за справедливост се бунтува. Една моя позната недоумяваше: „Винаги изпран, изгладен, нахранен… Защо?“ И оглеждаше с горчивина изоставения блестящ от чистота дом, където всичко беше на мястото си — стерилно, натъкмено, лакирано, акуратно сгънато и подредено. Не се сещаше само да се погледне в огледалото — с вечния си износен пеньоар, с неизменните си протрити пантофи, с изпочупения си маникюр и карикатурно стърчащите ролки на главата. Много жени се превръщат постепенно в безлични шетащи сенки в усърдието си да угодят на мъжа, издигнали в култ неговия физически комфорт, без да помислят за духовния.

„Гледайте на собствените си мъже като на чужди, ако искате да ги задържите!“ — шеговито призоваваше наш семеен приятел. Намекваше очевидно за тази парадоксална склонност в женското поведение — да обръщаме слънчевата и привлекателна фасада на нашата личност към външния свят, а сенчестите и неугледни страни в характера си да струпваме в двора на нашия интимен живот. В събота и неделя и облеклото, и поведението ни може да е неглиже, нали сме у дома. Виж, от понеделник … Само че чувството няма почивни дни… И нека си спомним, че собственият ни съпруг също някъде е „колега“. И от понеделник…

Ще ви доверя една тайна, драга Г. Н., макар че това всъщност не е никаква тайна:

любовта се нуждае от празничност,

делничността я убива.

Наистина вашата позиция в този класически триъгълник на пръв поглед е по-неизгодна — изолирана вкъщи с детето, вероятно уморена и позанемарена покрай грижите на майчинството, и най-важното — позната. Трудно ще се преборите с центробежната сила на новото, с тръпнещото очарование на непознатото. А то винаги е настъпателно, агресивно, завладяващо. Но явно има още незавладени територии в сърцето на вашия съпруг, щом се чувствува объркан и раздвоен, щом го тегли към вас и детето. Значи не всички мостове към миналото са взривени от новата страст. Бракът ви все още има шансове да оцелее.

Каква ще бъде съдбоносната развръзка на вашата семейна драма, зависи само от вас двамата. Раздразнена сте от безсилието на обществените организации да ви помогнат, възмутена сте от отговора, че „любовта била свободна“. Не търсете съюзнйци отвън, те не могат да ви помогнат. Чувствата не признават институции и не се регламентират с разпоредби. Единствените ви незрими съюзници са вашите общи спомени и преживявания, споделените минали радости, вашите семейни „пароли“, разбираеми единствено от вас двамата и непонятни за околните…

Не се хипнотизирайте от „таланта“ на съперницата си да руши семейства, не й приписвайте чародейна власт. Съпругът ви не е омагьосан… Дали, преди да я срещне, не е бил просто малко разочарован, леко отегчен, дали не се е чувствал пренебрегнат и отблъснат след раждането на детето?

Обещаващо е, че тонът на писмото ви не е капитулантски. Не коленичите пред жертвата на раненото си честолюбие. Съзнавате, че действителната жертва на един провален брак винаги е детето. Така е. Готова сте да воювате за семейството. Добре. Само че най-напред внимателно подберете „оръжията“ си, Не прибягвайте до арсенала на заплахите и ултиматумите, не си служете с нападки и грозни думи за „другата” — това само ще тласне мъжа ви към нея.
Насърчете го с такт,

разоръжете го с великодушие,

помогнете му с деликатност и търпение да се ориентира в лабиринта на чувствата си и да ви намери отново. Убедете го да не избързва с развода. И ако стихията на новите емоции се уталожи и останат истинските качества и стойности, оголени от розовите драперии на илюзията, тогава може би…

И помнете, любовта е немилостива. Така че затръшнете вратата на самосъжалението! Бъдете нова, разхубавена, неочаквана, със самочувствие. Изненадайте мъжа, който не знае да тръгне или да остане, заинтригувайте го! Заприличайте отново на момичето, което е обичал. Когато го видите настръхнал отбранително за упреци — преглътнете ги! Когато е сигурен, че ще се разхленчите — усмихнете ce! И ако в погледа му нещо трепне, не, не досадата на угризението, а възхитителните искрици на почудата, значи сте на прав път.

Следващата стъпка? Вие трябва да я направите.