Приказките са значителна част от културното наследство на човечеството. В тях е отразен синтезираният колективен опит за справяне и преодоляване на тъмните сили – всяка жизнена ситуация е възможно да бъде разрешена и променена, а човешките проблеми се редуцират до най-важните, еднакви по целия свят.
Сходни приказни сюжети могат да се открият по всички земни кътчета. Четат се, препредават се от едно поколение към друго, от една общност към друга, от една цивилизация към друга.
„Красавицата и звяра“ е широко разпространена, типично женска приказка.
Въпреки че главният персонаж е омагьосан принц, действието и промяната се извършват от умно красиво момиче. Сюжетът е простичък. Започва с обичайното „Имало едно време…” и разказът се завърта около далечно царство, където живеел принц, който пък бил наказан. Заради надменността и грубостта му една магьосница го превърнала в звяр и само любовта можела да му върне човешкия образ.
В различни исторически периоди се е акцентирало върху различни елементи от приказката – в зависимост от нуждите на доминиращата колективна норма. До началото на миналия век
поуката е била за млади съпруги.
Приказката им помагала да приемат по-леко бракове, уреждани от родителите. Очаквало се от тях да не бленуват за физическа красота, а да търсят скритата вътрешна прелест, която по презумция би трябвало да озарява всеки човек и по-специално съпруга, дори ако той е възрастен тираничен мърморко. Поколения жени били лишавани от право на избор, от право на щастие и любов. Векове наред жените били поставяни в по-малоценна позиция от мъжа.
Но психиката – лична и колективна, като саморегулираща се система, не търпи дисбаланс. И компенсаторно поражда нужда от обновление, от промяна в психичната нагласа.
Във всеки човек генетично са заложени мъжкото и женското начало. Във всеки отделен индивид те са в различно съотношение и баланс. Традиционно при мъжа се изявява преобладаващо мъжкото начало, а при жените – женското.
Мъжът и жената, подчинени на естествените влечения и биологични предпоставки, се свързват по принципа на полярността, като взаимно се допълват и обогатяват. Но този идеален модел като че е съхранен само при т.нар. изостанали племена и народи, където мъжът се отъждествява със сила и воля, а жената с чувства и нежност.
Нашата „развита култура” ни поставя в един изкривен модел на поведение, твърде отдалечен от същностния за човека психотип. Това от своя страна неизбежно предизвиква мутации в самия психотип.
Отдалечаването на хората от естествения живот и несъобразяването с природните закони води до деформации, до изместване на активните центрове и изменение в психичните процеси.
Свръхеманципацията осакатява жената
Цивилизацията постепенно сваля животинската козина на първобитните хора, но това води до скъсване с инстинктите. Отъждествяването на мъжете със социалната им роля ги прави външно помпозни и значими, а вътрешно плахи и несигурни. Потискайки инстинктивната си мъжка енергия, те сменят полярността й в несъзнаваното и я трансформират в
непроявена женска енергия.
А това засилва активността на анимата – непроявеното женско начало у тях. Колкото по-силна е идентификацията с осъзнатата социална, само привидно мъжка роля, толкова по-силна е проявата на неосъзнатата им женска същност.
При жените процесът е точно в обратната посока – със засилване на социалната роля, с интегрирането в мъжките модели на поведение, наложени в обществения живот, организиран от мъже и за мъже, жената увеличава външната си, социална значимост. Но потиска естествените женски инстинкти и в несъзнаваното те се трансформират в непроявена мъжка същност, която расте с амбициите на жените да се реализират максимално в мъжкия свят. Това пък води до застрашително уголемяване на анимуса – мъжкото начало у жената.
Обичайно е жените да избират мъже, върху които проецират своя анимус, а мъжете – жени, върху които проецират своята анима. Съвременната жена търси мъжкия еквивалент на своята нараснала сила, но не го открива. Новото съотношение предизвиква митологизиране на нов тип жена: умна, непредсказуема, опасна. Плашещото и нестандартното в съвременните жени е силата им да поразяват мъжа не само със свръхсексапилната си плът, а най-вече с виртуозното владеене на качествените параметри от типично мъжкия стил на поведение. Този мъжки начин се изразява в способността на последователни, целенасочени и най-вече поставени под пълен контрол на логичния ум действия.
Иззела много функции на мъжа, жената се сдобива с едно твърде реално и застрашително първенство. Съвременната самка действа с мъжка логика и сила – резултат от активирания й анимус, докато мъжът се оставя да го влекат фрустрациите на анимата и това го прави по-слаб и уязвим при срещите в „зоните на здрача”, където двата пола се изправят един срещу друг, свалили ризниците на пресонифицираните си социални роли. Жената вече е силната страна и от жертва се превръща в преследвач.
Красавицата става звяр.
Ако в осветената зона на съзнаваното все още продължават да действат някакви защитни механизми от „силната” мъжка позиция, то в света на тъмнината, в дълбините на несъзнаваното и първичното, съвременните мъже все по-често стават жертви на активирания в негативна посока женски инстинкт. Насилието е породило насилие и бумерангът се завръща с равно по сила противодействие, заредено с огромния скрит потенциал и експлозивната мощ на женския дух, дълго сдържан в крехката бутилка на мъжкото превъзходство.
Характерно за приказките е, че разкриват аспекти от колективната нагласа. Съвременната интерпретация на нашата приказка вече звучи доста по-различно: „Живели цар и царица. Родил им се син. Царицата била силна и властна, царят слаб и бездеен. Царицата иззела всичките му властови функции и прогонила царя. Останала да царува сама със сина си. Когато царицата умряла, принцът тръгнал да търси съпруга. Но не харесвал нито една девойка в царството. Станал груб и надменен, прогонвал всички с подигравки. Това разгневило могъща вълшебница, която отишла в двореца, преобразена като стара просякиня. След като принцът прогонил и нея, тя изрекла страшно проклятие: Любовта да отнема животинското от Принца.”.
Поуката на приказката е сменила адресата. Очевидно този принц напълно е загубил връзката със себе си, живее в омагьосана реалност, без собствена воля,
обсебен от негативен майчин комплекс.
Върху жените, които среща, той проецира своята анима, търси своята властна майка, старата царица, но не я открива и това поражда у него огромното неудовлетворение, което го прави гневен, прави го звяр. Той е външно груб и агресивен, но вътрешно е слаб и неуверен. Чака своята принцеса да го освободи от магията и когато тя се появява, яхнала буен кон, своя анимус, той като баща си пасивно предоставя себе си и двореца на нейно разположение.
Красавицата идва, не за да се жени, а да спаси баща си, своя мъжки принцип. Само външно тя отговаря на класическия критерий за женственост, но същността й действа с мъжка воля, продуцирана от силния й анимус. Тя преобразява двореца, отменя правилата, влиза в забранената стая, премахва старата магия, сваля благовидната си маска на „слаба беззащитна жертва” и открива истинското си лице. Все повече жени днес без колебание пренебрегват и елиминират авторитарните норми, достатъчно силни са, за да разчупят модела на очаквано женско поведение, имат волята и решимостта да експериментират и така овладяват скритата си сила.
Красавицата смъква защитната животинска кожа на принца и оголва истинската му същност, прави публична слабостта на принца, намята кожата-трофей и се коронова в звяр. Тук приказката свършва с или без традиционното „три дни яли, пили и се веселили…”, а неписаното продължение е заложено в началото на приказката: „Живели цар и царица. Родил им се син…”
0 Коментара