Знаете ли че…? Знаете ли, че животът на великите личности е низ от случки, ситуации и сюжети, които на пръв поглед са характерни за времената, в които са живели, твърдe обикновени и неотличаващи се с нищо особено, но на практика оказващи се основополагащи за битието им на творци?
Ето, да вземем Чарли Чаплин.
Трудното му детство. Представям си вледенените стъпала и стържещия стомах на неспокойното, горящо дете, чиято майка е вечно пияна. Когато става активен творец в киното, се случва нещо наистина шокиращо. Един ден при репетиция трябвало да режисира сцена с плачеща героиня. През цялото време му се струвало, че в скръбта си актрисата не е достатъчно убедителна и че сълзите й не затрогват както трябва. Затова Чаплин – вече известен със своя рязък темперамент – взима кофа с ледена вода и я излива върху главата на актрисата. При което тя искрено се разплаква – заради грубостта, от обида. И сцената е заснета – с прилежащите й горчиви сълзи. А комикът с невесел нрав се успокоява за кратко.
Или Ингмар Бергман.
В детството си имал потресаващи изживявания – както пише в „Латерна Магика“, – като това да търпи вонята на урина, идваща от роклите на лелите му, които го посещават за обяд. Имал е и щастието да среща колоритни, незабравими образи – като вуйчо Карл, който му помагал да сглоби жп релсите на дървеното влакче. Вуйчо Карл бил известен и с чудатия си навик да се напикава по време на вечеря. Бергман го обичал. И сигурно много е страдал, когато намерили вуйчото мъртъв – сгазен от влак.
Най-интересно ми беше да прочета за Ромен Гари
и по-точно, за неговия дипломатически пост в София. Към него изпитах обич и съчувствие, най-вече когато научих, че дипломатическият му апартамент в нашата столица станал обект за изява на вкуса на съпругата му. На нея никак не й харесвала София, наричала я „тази задушна, смазваща провинция“. И се заела да променя. Започнала от пердетата – свалила „досадните“ бели дантелени завеси и понеже нямало откъде да купи червена боя, ги накиснала в компот от череши. След това ги поставила като покривки върху кръглите масички за кафе. А на прозорците сложила изнамерената отнякъде тапицерия. Ромен Гари невинаги разбирал, но приемал мълчаливо усилията й, тъй като бил зает с много по-важни дела.
Не мога да се меря с Чаплин, Бергман и Гари, но и аз – като поет, вдъхновен пишещ човек и живо момиче – имам своите белязващи битието моменти. И сега, излагайки своите важни моменти, ще щриховам моето време – времето, в което растях и което и ми даде, и ми взе, и ме поучи, и ме накара да роптая, за да се превърна в това, което съм.
Рано ти е да пишеш мемоарите си – веднъж каза баща ми. Но, татко! Ти пък си твърде голям, за да ги четеш. А и моите важни събития са… те са животът на всяко българско момиче или момче!
На децата на прехода. На новото поколение.
Така че, разрешете да доложа. С уточнението, че при мен най-важни обикновено се оказват първите неща. Събитията, най-пълни в блясъка си и носещи най-голямо значение, когато се случат за първи път. Просто след тях всичко идва тихо и си отива безрадостно.
Първият досег до поезията.
Той беше важен наистина, макар че в тези първи срещи с поетическото изкуство все не успявах да го разбера. Когато баща ми свали от рафта тънката стихосбирка на казанлъшкия поет Николай Станков, рисунката с туш на корицата предизвика в мен болезнено чувство на… неразбиране, отчужденост и може би донякъде самота. Зачитайки стиховете – бях на седем или осем години – се чудех защо няма рима навсякъде и въобще как може поезията да е толкова мрачна. Когато станах на дванайсет, един хубав батко ме покани на кока кола в едно дневно заведение. Тогава може би съм изглеждала нелепо с плоската си гръд под полото и детския размер дънки, и все още се чудя какво принуди този поет да ми даде разпечатаните си на стара принтерна хартия – онези листове с дупки отстрани – с бели стихове. Помня, че ме накара да обещая да му ги върна, след като ги прочета. А аз ги скрих в нощното си шкафче и забравих за тях.
Първата работа.
Трябва да съм била тринайсетгодишна, не повече. В града работеше фабрика за шампоани. Фабриката на чичо Томи – несъвсем честен бизнесмен, с леко порочна натура и хладнокръвие на пазарен тигър. Ставах рано, возех се във фирмения бус и от зори до здрач стърчах над конвейера. На който като диапозитиви се движеха шампоани. Моята работа се състоеше в това да приглаждам етикетите на шампоаните, така че да няма балончета с въздух. На излизане ни пребъркваха за крадени мокри кърпички – отново продукт от фабриката на чичо Томи, които обаче опаковаха лелите, работещи нощно време. Не бях особено сръчна, ръцете ми бяха слаби и треперещи, вечно изтървавах някой шампоан на земята и оставях балончета. Две седмици след като започнах, чичо Томи ме повика в кабинета си и ми съобщи, че съм освободена. В плика, който ми даде, имаше трийсетина лева. Не помня за какво ги похарчих, сигурно за глупости. Но тогава можех да си позволя спокойствието да не мисля.
Видях мъртъв човек в осми клас.
Една съученичка почина. Беше толкова бяла и зловеща в онзи ковчег, че нещо в гърлото ме душеше и караше сърцето ми да трепери. Сълзи обаче не потекоха – ужасът бе по-голям от страданието.
Първата целувка се случи в един вход. Някакъв тип, русоляв, с вид на избягал от час по трудово десетокласник, ме покани на разходка. Беше студено и грозно наоколо. Не помня нищо по същество, освен че ме научи на въпроса „Какво правиш?“ да отговарям с „Правелчета!“. На изпращане той сложи ръката ми на якето си отстрани – като при прегръдка, и когато напипах нещо там, той обясни – пришил си е вътрешен джоб, в който да носи скришно монети и банкноти. За да не му ги вземат големите. После ме целуна, но на мен ми стана неловко и противно, а явно и не съм отвърнала подобаващо, защото той повече не ме потърси. Години след това ми се стори, че го видях на улицата. Изглеждаше погрознял и дори изпаднал. Не открих нищо, за което да съжалявам и преминах на другия тротоар.
Първата голяма любов.
Тя, естествено, е нещастна. Трябва да бъде несподелена, за да има такава стойност. Той беше привлекателен, умен, надарен, талантлив, богат и доста по-възрастен от мен. А аз имах своите големи очи и тънки токчета. Когато ми се насити, започнах да страдам. И прописах.
Първата издадена книга…
Случи се през 2012-та г. Очарователно време. Време за поезия, вино и спомени за тръпки и любови. Време и за бунт, и за красота – мое, лично, вдъхновено време. Въпреки жалките ми до този момент усилия да чета поезия, в онази година издадох книга със стихове. Кръстих стихосбирката „Кръв по клавишите“, а от издателството – след дълга битка и усилия от моя и на ментора ми страна – й сложиха шантава корица и я отпечатаха. В нея е поместена и поема за фабриката на чичо Томи и лелите на конвейера. Намерих временно удовлетворение, няколко нови приятели и повод за гордост за известен период.
Първият (и все още единствен) протест,
в който участвах, беше в София през 2013-та. Попаднах на площада съвсем случайно. В този ден бях взела бутилка вино и бях отишла при приятели. Те обаче грабнаха китарите и ме изтикаха навън с явното намерение да отидем на протеста. Там те свириха, пихме и пяхме. Имаше и други музиканти – също с китари. Имаше и тъпан, и викове „Оставка“, и униформени, и плакати с лика на врага. Да. Но нямаше… смисъл. Не бяхме на протест, а на купон в центъра на столицата. На всичкото отгоре хванах някакъв вирус и цяла седмица след това страдах от температура.
Случи се преди няколко години да прибягна към първото хапче за сън. Приспивателното се оказа единственото средство срещу трупащото се безсъние. Помня, че тогава се палех от най-дребното – хората ме дразнеха с глупостта и нахалството си. Ядосвах се дори заради политическата обстановка в страната и неблагоразумието на управляващите. А и в личен план нещата не вървяха. Започнах да будувам до късно или да се будя в малките часове, без никакъв шанс да заспя отново. Това пораждаше нервно напрежение, дори психоза и реших да взимам хапчета. Оттогава е така – не заспивам без хапчето. Всички безпокойства и страхове, невротичността, недоволството и превъзбудеността… – всичко това се заглушава с една-единствена таблетка, благодарение на която спя дълго и дълбоко. Воала!
Веднъж в живота си бях актриса.
Изиграх себе си в късометражен любителски филм, режисиран от един приятел-художник. За да заснемем сцената, в която се отдалечавам, трябваше да вървя с гръб към камерата. Отдалечавах се и се отдалечавах, а той все не казваше „стоп“ и все не ме викаше да се върна. Минах през целия парк и стигнах почти до супермаркета. Внезапно ми пригладня и се зачудих дали да не вляза да си напазарувам храна от топлата точка. Накрая, естествено, режисьорът ми звънна и каза „Имаме го!“. Получи се силен кадър.
Ролята на бергмановия вуйчо Карл в живота ми дълги години играеше един братовчед на майка ми. Когато бях малка, той ми носеше банани и шоколад и аз се влюбих в него. Дори исках да се оженя за него, макар и аз още на пет, а той – около трийсетте. Когато ме направиха шаферка на сватбата му, аз до последно се въртях с новата си поличка около него и го питах: „Бате, ще се ожениш ли за мен?“ Булката ми се усмихваше съчувствено, цялата в бяло. После той се разведе, но пак не се ожени за мен.
Първия път, когато пожелах да декорирам, омесих от брашно, вода и сол, а после изпекох във фурната един знак стоп; боядисах линията в него в червено и го закачих на вратата на детската стая, която делях с брат ми. Знакът беше предназначен за родителите, които, незнайно защо, не го оцениха подобаващо. В самата стая, на тавана, с черен молив за очи изписах Sepultura – групата, която звучеше от касетофона почти непрестанно.
Тези истории може да ти се сторят излишно оголване. От споделянето не ми стана много по-добре, но то не може да бъде излишно. Защото допускам, че по-голяма стойност има разказът за личното преживяване, а не цитатът от някой политикан.
Така че, читателю, би трябвало да си разбрал как порасна нашето поколение. Разбира се, имаше още много първи пъти – първото напиване, първото бягство от час, първия джойнт, първия секс, първото пътешестие на стоп. Втората голяма любов, втората книга, второто полудяване… – те също са един вид начала.
Но дребните случки и простичките събития са като малки речни камъчета – бляскави и чисти. Колкото са повече, толкова по-твърдо е дъното. И то ще пази газещия нависоко.
0 Коментара