Краят на партито

В тоалетната на клуба думите й достигат до ушите ми, но не успяват да преминат през мозъчната ми кора. Знам, че е важно да запомня какво ми казва, защото я познавам и виждам, макар и леко размазано, че очите й са сериозни. Познавам и гласа й, както и начина, по който се движат устните й – знам кога говори сериозно. Искам да я слушам. Но само я чувам. Разбирам думите й и в следващата секунда съм ги забравила. Опитвам се, наистина, давам всичко от себе си, напрягам се до краен предел, но не успявам.

Седим на някакви столове, срещу нас има огромно огледало. Всякакви девойки минават, оглеждат се, оправят косите си, слагат червило. Руси, чернокоси, рижи, нахакани, срамежливи, всякакви. Вглеждам се в образа си. Не се виждам ясно.

Нещата и аз, обстоятелствата около мен и тази, която съм днес, а после съвсем друга – утре и трета – вчера, се подреждаха едно след друго, без да мога да ги спра, още по-малко да ги контролирам.

Връщаме се на дансинга. Усмихвам се, танцувам, поръчваме още и още. Говоря с други хора – различни, сливат ми се, техните думи дори не се опитвам да запомня. Това е моето парче, ще го изтанцувам, сякаш никой не ме гледа. Както винаги всъщност – музиката е моята голяма любов, онази, която никога не ме е предавала, само аз нея.

Идеалната връзка, нали така?

Светлините ме заслепяват, стрелките на часовника отдавна удрят под пояса благоприличието и прескачат в поредната си утрин. Излизаме навън, събувам си обувките – искам да вървя боса. Отиваме към колата на гаджето й, пръстите на краката ми усещат хладните плочки, харесва ми. Удрям си пръста в един тротоар, смеем се, но всъщност…

Боли.

Знаете как е – имаш си всеки ден по един демон за убиване, а понякога някои от тях са особено упорити и се налага да им отделяш повече време. Постоянно ти се иска да се откажеш.

Понякога си мисля, че нямам сили за друго, освен да легна и да си гледам безкрайно в тавана, докато не се появи отнякъде някой с по-добра идея.

Даже опитах един-два пъти, обаче някаква невидима сила ме изритва отзад и ме кара да търся неизпробвани варианти, нови оръжия, друго себе си, но всъщност мен. По едно време май почти успях да стана някаква непревземаема крепост, която се преструва на такава най-вече пред себе си, но всъщност някъде не толкова дълбоко в себе си знае, че е малка. И вече не толкова спретната колибка с два остри (и в моя случай – с един крив) зъба отпред. На практика тази глупост с крепостта беше такава нелепа бутафория, че не знам как й се вързаха някои. Се ли? Ами се, разбира се, как не.

Взели сме си ядене. И кафе. Седим на дивана в тях, събрали сме се няколко души, едва успяваме да задържим клепачите си. Обичам тази близост. Защото това не е просто афтър парти. Това са най-близките ми хора на света, пред които не се налага да се преструвам. От които няма нужда да се пазя. Които знаят коя съм по-добре от мен. Които преминаха двата зъба и се наместиха в мен като у дома си. Харесва ми, обичам ги. Отпивам от кафето си, някой изтърсва шега и изплювам с въздух смях всичко на пода. С радост търпя уместните ебавки по мой адрес и им отвръщам със същото. Скарваме се, почти веднага ни минава и всичко просто си продължава.

Не искам да свършва.

Не знам какво предстои и в момента не ме интересува, искам винаги да е така. Няма да е. Но какво значение има?

Няколко часа по-късно вървя към вкъщи. Все още съм боса. Изпраща ме един той. Той ли е? Не знам.

На светофара си спомням първия път, когато убих един демон. Тъпото на тия твари е, че макар и мъртви и със съмнително реално съществувание, имат достатъчно истинска отрова, с която ти цъкат в очите и те карат да сълзиш. Ма до припадък и зелени сополи. Тогава ставах сутрин, проливах по три шепи сълзи, после се гримирах най-, ама най-старателно, обличах си най-хубавите дрехи и отивах на работа. И стисках палци никой да не забележи спуканите ми от рев капиляри. Драматично, с акцент на „мело“, но това е положението. След време сълзите ми взеха да пресъхват, а гримът ми значително намали количеството си. Сега понякога забравям да си сложа и съм благодарна за това.

Зелено.

Почти пред нас, мълчание. То ме плаши, когато има той, защото предполага близост, за която не съм сигурна, че съм готова…

… Вторият демон беше по-труден. Не за друго, ами защото се случи рожба на първия. Оня изрод го зачена почти хермафродитно в мен и след смъртта му, освен със смърдящите останки на трупа му, трябваше да се справям и с другия нещастник – сина му. Малкият беше по-дребен, но и по-зъл и като цяло беше убеден, че в мен му е мястото. И това, което и сега ме ядосва понякога е, че мамка, му, за малко да ме превърне в нещо, което никога не съм била. Не бях. И няма да бъда. По-труден беше, защото някак успя да се смеси с моето ДНК и това го направи сложен за локализиране и разпознаване като чуждо тяло. Търсенето му беше свързано с множество тестове, на които се подложих, с доволно количество бунтове срещу всичко, което съм и в което някога съм вярвала. И с ужасяващ, сковаващ страх от близост. Както и от липсата й. И пак после обратно.

Страшна шизофрения.

Накрая го хванах и с такава радост го разкъсах, толкова облекчаващо ми подейства унищожаването му, че направо изпитах многократния оргазъм на лудия, най-после разпознал се в огледалото. О, йе.

Започвам да говоря бързо. Осланям се на разума си. Той е толкова неуместен в моменти, в които би трябвало да има само тиха близост, че хвърля в ступор той. Тревогата е желание с обратен знак. Успях ли, уплаших ли го? Да, не, да, не.

Докато се чудя да се радвам ли или да се плаша, си се подигравам наум. Свиря си на струните като истински виртуоз, о колко съм добра, виола воала. Аплаузи. Свърши ли и това парти?

Ако някой си мисли, че тия демони бяха единственото, с което се занимавах, значи не знае как стоят нещата с ада. Той горчи някъде отзад на всичкото, а ти междувременно се опитваш а) да избягаш, б) да отречеш, в) да се скриеш г) да се напиеш и просто да забравиш всичко, д) да си измислиш приятели. И ако си късметлия, понякога в процеса на пласибо лечението ги намираш, защото се оказват истинско лекарство. Просто трябва да почакаш – всичко в живота е въпрос на правилен тайминг.

Не е глупав, разсмива ме, говорим на един език, харесвам го. Дойде ли му времето?

Едновременно с тия невидими за другите битки си живееш някак, изпълваш се с с ежедневни неща, други хора и всякакви проблеми, които умът ти автоматично омаловажава, защото просто не може да се занимава и с тях. Някакви нови летящи обекти се опитват да те усмихнат, но ти не си в състояние да ги отразиш кой знае колко, заради което хората започват да те смятат за безчувствен камък – а тъпата истина е, че просто не си от човеците, които ще ги занимават със себе си. С истинското ти. Битките са си твои и ти знаеш, че само ти можеш да ги проведеш. И никой друг.

Как се стигна до тук? Не знам.

По-трудният въпрос е защо, но пък отговорът му е без значение.

Къде е тук? Тук е аз. Тази, която съм. Поне до утре. И знаете ли – спирам да се бия. Искам вече мир. Защото демоните – всеки един от тях, те бях аз. И аз е егоист… поне винаги, когато не е съм, а е бях. И не беше хубаво. Но вече е. Защото ще бъде.

Поглеждам телефона си, звъни. Минаха няколко месеца от онази сутрин. На дисплея над мигащия номер се изписва просто: Той. И ако някой ме пита как се стигна до тук, отговорът е, че не знам. И изобщо не ми пука.

Трезва съм.