„Ако някой срещне някой
в цъфналата ръж
и целуне този някой
някого веднъж… „
Това са истински истории на жени, които са целували и са били целувани – истории за надежда и мъка, упование и упорство, за гняв и прошка, за безсъници, смях и сласт. Всъщност истории за любов, споделени с Росица Михова, която много искаше да узнае де, кога, веднъж…
Аз съм Елена, на 22 години, хубава. Завършила съм езикова гимназия и се занимавам с класическо пеене. Тези две изречения казват най-важното. Има и трето. Животът ми дотук прилича на опера в 4 действия, но либретото още не е завършено.
ДЕЙСТВИЕ ПЪРВО:
В двора на гимназията. Аз съм на 13 и това е първият учебен ден в новото училище. Събрали сме се групичка деца. Никой не познава никого, чудим се какво да говорим, не знаем къде да сложим ръцете си от смущение. Аз разказвам нещо превъзбудено и се обръщам към момчето до мен. Той ме гледа все едно съм богиня, тупнала от небето в училищния двор. Продължавам да говоря, но веднага регистрирам: „Бедничкият. Харесва ме.“ Внимателно го оглеждам отгоре надолу, после бавно по обратния път – отдолу нагоре, и отсичам наум: „Горкият! Няма шанс.” О, небеса, каква заблуда!
Той, (нека го наречем Керубино по името на невинно влюбения паж от „Сватбата на Фигаро“), стана моят първи приятел – моето първо влюбване и първата ми интимна връзка, която продължи през всичките гимназиални години. Виждахме се всеки ден. Разхождахме се в парка, редяхме пъзели, ходехме на кино. Бяхме малки, сладки и имахме нужда да бъдем точно това – добри приятели, които се целуват. Сексът не бе тема чак до 12-и клас, когато реших, че съм готова. Разделихме се точно преди да завършим, но през цялото време Керубино бе най-близкият ми човек. Винаги ще му бъда благодарна за това. Защото тази наша първа обич, на границата между детството и младостта, до голяма степен формира представата ми за близост с друг човек. Затова във всички следващи любови продължих да търся първо приятелството, а след това всичко останало.
Дружбата ни продължи четири щастливи години до момента, в който аз направих немислимото по възможно най-баналния начин –
влюбих се в най-добрия му приятел.
Ще го нарека Онегин заради меланхоличния му скептицизъм и заради дуела, който тогава мислех за неизбежен.
Познавах Онегин от самото начало. Спомням си, че когато го видях за първи път, си помислих: „Успяла съм да избера по-грозния от двамата“. Онегин бе по-особен, по-чаровен, по-красив, но и по-опак, по-объркан. Учеше в друго училище и с него говорех най-вече в чата, където днес се зараждат, ескалират и умират повечето любовни връзки. Непрекъснато вървяха съобщения в двете посоки, но всичко бе съвсем невинно.
Нещата се обърнаха в 12-и клас. Тогава внезапно открих в него различен човек – променен и много по-зрял. Помежду ни тръгна разговор, който сякаш бе отделно същество и живееше свой собствен живот. Този разговор не признаваше празник и делник, ден и нощ. Той не спеше и не спираше. Темите преливаха една в друга. Постепенно започнах да осъзнавам, че общият ми живот с Керубино приключва. Връзката ни имаше срок на годност и той изтичаше.
ДЕЙСТВИЕ ВТОРО
Развива се основно в главата ми. Когато се появи Онегин, с него се появи и жената в мен, и желанието за секс. Тогава за първи път усетих какво означава да желаеш някого физически. С наближаването на абитуриентските балове ситуацията стана нетърпимо сложна. Всичко се случваше едновременно. Сега дори не си спомням дали първо целунах втория си приятел, а след това правих секс с първия или обратното. Но постепенно започнах да се отдръпвам от единия в полза на другия.
Тук всеки би попитал какво стана с приятелството помежду им. Нищо не стана. Не се скараха. Не се изправиха един срещу друг. Никой от тях не каза: „Моля те, избери мен“ и аз трябваше да преглътна факта, че очевидно още не бях пораснала като жена, достойна да се борят за нея.
Кандидатстудентските изпити дойдоха и отминаха. Моят Онегин отлетя за Шотландия, а аз заминах, за да продължа музикалното си образование. Много хора ми повтаряха, че ще ми е трудно, но аз бях вдъхновена. Мисълта, че
по този път са вървяли Калас и Гена Димитрова,
бе достатъчна, за да ме окрили.
И тогава се случиха неща, които разкъсаха живота ми на две. Един от най-добрите ми приятели от детството се самоуби. Неговата смърт стана входният ми билет за света на възрастните. Дадох си сметка, че на моята възраст хората вече забременяват, женят се, раждат деца и даже умират. И че за първи път от четири години съм сама. Когато си на 18, четири години са една четвърт от съзнателния ти живот. Забравил си какво е да си сам и не знаеш как да поемеш тази самота. Това бяха най-мрачните месеци в живота ми. Светещите иконки на Skype и Messenger бяха единствената ми светлина.
Тогава Онегин се превърна в мое второ Аз. С него споделяхме едни и същи страхове и илюзии. Водих най-интересните философски спорове в живота си. Имаше страст в разговорите ни, макар че аз се занимавах с пеене, а той с медицина. Вярно е, че от самото начало бях физически привлечена, но на първо място ме покоряваше неговата супер интелигентност.
Хубаво бе, че имахме шанса да поживеем заедно. През лятото ходех при него в Единбург. Работехме каквото намерим. Първата година бях в кафене, а втората – в магазин за сувенири. Физическото натоварване бе приятно разтоварване от интелектуалните ми занимания с класическа музика. В оперното пеене нещата се случват не с месеци, а с години труд. И са нужни много количествени натрупвания, за да има някаква качествена промяна. И когато резултатите са толкова бавни, понякога ти се иска да подреждаш магнити за хладилник, защото тогава виждаш незабавния ефект.
Най-хубавото бе лекотата, с която съжителствахме. Двамата особено ценяхме това, защото в семействата ни родителите се карат непрекъснато. Тогава видях колко сладко е, когато всяко разногласие се решава с няколко разумни думи и без драма. Заради него обикнах Шотландия – хората, музиката, културата. Дори времето им заобичах. Обичах как мирише тази страна – особено, на смесица на море, сол и мухъл. Сега, когато случайно доловя нещо подобно другаде, винаги спирам и поемам дълбоко дъх.
Толкова безметежно бе всичко, толкова хубаво, че усетих как искам да прекарам целия си живот с моя Онегин. Че съм намерила човека, който ще разказва на внуците ни смешни истории за тяхната баба. Че е време да започна да се оглеждам за сватбена рокля. И точно тогава, сред морето от пощенски картички, ключодържатели и лятна леност срещнах китаеца – католик и криминолог, принц Калаф – същия, който тръгва на битка за сърцето на принцеса Турандот.
ДЕЙСТВИЕ ТРЕТО:
Започна в магазина за сувенири, в който работехме с Принца. Той бе азиатец по външност, португалец по душа и британец по възпитание. След като се бе дипломирал в Англия със специалност криминология, заминал за Китай да учи мандарин. В Пекин обаче се влюбил в една българка. Ние може да сме малък народ, но пък сме на всеки километър. Тази самовила така го омагьосала, че когато се разделили, в живота му останала само любовта към Исус – или поне така се шегуваше.
Така започна нашето познанство.
Принцът излъчваше екзотика на талази,
включително с умението да разказва български вицове с безупречен британски акцент. Постепенно разговорите преляха от работно в извънработно време. Месинджърът ми непрекъснато писукаше и за голямо неудоволствие на Онегин, аз всеки път се разсмивах. Когато един мъж разсмее една жена, то той вече наполовина я е спечелил.
Всъщност, едва когато се запознах с китаеца, разбрах какво означава някой просто да взриви мозъка ти – да си лаком да го опознаеш и декодираш. Английското, португалското и китайското бяха омесени в него по умопобъркващ начин и в зависимост от настроението си той можеше да бъде едно от всичките тези неща или всички заедно.
Започна да се заражда нещо неясно, но недвусмислено. Той знаеше, че живея през лятото с приятеля си, когото много обичам. Но нещата се случваха въпреки това. И ако трябва да бъда откровена – това не ме изненада. Защото се съмнявам, че той от своя страна бе срещал жена, която да е наполовина толкова интересна за него. Аз също бях неговата екзотична птица, която чурулика за Чайковски, Пушкин и импресионистите. Но катo истински конфуцианец, той дисциплинирано криеше удивлението си и внимателно прибираше всички емоции някъде из чекмеджетата на душата си.
Така дойде онзи ден през декември. Говорех в чата с Онегин за нещо незначително. Отговорът му ме възхити и възкликнах: „Боже, колко те обичам.“ Той замълча и след това написа: „Аз не съм сигурен, че те обичам. Не съм сигурен, че някога изобщо съм обичал и че знам какво е любов.“
Миг след това светът ми се сгромоляса и ревях като магаре.
Знаех, че не играе игри, че е искрен и объркан. В крайна сметка му казах, че има цялото време на земята, за да реши какво желае.
През следващите седмици нищо не се промени, освен че престанахме да си казваме, че се обичаме. През февруари тръгнах за Шотландия, за да празнуваме заедно 4-тата ни годишнина, но разбирах, че той бе променил правилата на играта. До този момент бях живяла с убеждението, че аз избирам, а момчетата само ме гледат като някакви зашеметени моми. Сега знаех, че чакам да видя дали аз ще бъда избрана.
Не бях. Онегин прояви благородството да не ми губи времето и залъгва. Това, че имах латентна връзка с Принц Калаф, само му помогна да вземе решение. Когато седмица преди годишнината ни решихме да се разделим, плакахме и двамата.
След като се наревах на воля, отидох да видя китаеца. Настъпиха абсурдни дни – бях една седмица в квартирата на вече бившия ми приятел, спяхме в едно легло, а бяхме разделени. През деня не бяхме заедно, а нощем правехме секс.
Но часовете, преживяни с Принца, бяха прекрасни по непознат за мен начин. Той бе чистокръвен джентълмен – качество, което не се среща често. Ние, жените, също не сме дами – не очакваме някой да ни целува ръка или да отвори вратата пред нас, не се оглеждаме за подадения стол. Джентълменът като феномен, обаче, не се свежда до тези малки жестове на уважение към жената. Джентълменът не просто внимава какво тя му говори – той грижливо наблюдава всичко, което се случва около нея – кое би я зарадвало, кое би я нагрубило.
Разбира се, всеки джентълмен е леко старомоден, и макар че прекарахме цялата седмица заедно, Принцът не си позволи нито веднъж да ме целуне (за мое огромно съжаление). Но бе ясно, че нашата история не е свършила, защото той ме покани да му гостувам през лятото.
Прибрах се в София. В главата ми започнаха да се вихрят розово-романтични сюжети, докато постепенно разбрах, че при него нещата не се случват със същата скорост и че той изостава драстично от моите сценарии. Всеки невинен опит за флирт бе посрещан с хладина, всяка закачка – със сдържаност. Това ме обърка и започнах да нанасям спешни корекции в либретото. Спрях да се надявам. Успокоих се.
Съдбата обаче очевидно не бе включила опцията „спокойствие“ в намеренията си за мен. Защото точно тогава реши да ме срещне с прелъстителния Дон Жуан от Колумбия.
ДЕЙСТВИЕ ЧЕТВЪРТО:
Първата сцена е в двора на консерваторията. Бях там с приятели, когато той приближи и се представи. Каза, че е музикант и иска да разгледа академията. Аз принципно съм наивен човек. Реших, че наистина има нужда от помощ и започнах да му обяснявам подробно. Имаше някакви подмолни нотки на флирт от негова страна, но аз ги възприех като израз на латиноамериканската форма на вежливост. Когато спомена обаче, че заминава за Ню Йорк, за да следва в Juilliard, най-великата консерватория на света, просто зяпнах. Когато човек чуе това име, той знае, че на теория има хора, които ги приемат да учат там, но не е много сигурен, че те съществуват. Сега един такъв извънземен бе пред очите ми. Свлякох се от изненада, а той продължи да ме омайва. Бе чаровен и приятен по южняшки, но най-важното – бе музикант, бе от моите хора. Говорихме няколко часа.
На следващата сутрин се срещнахме пак в академията. Той ми пя, свири и успя да ме разплаче – мен, която никога не плача на музика. След това ми показа няколко салса стъпки. Използва пълния си арсенал от чар, за да ме атакува по всички фронтове.
В края на деня бях вече победена и целуната.
Първият човек, на когото разказах, бе Принц Калаф. Той доста рязко ме предупреди, че се прехласвам твърде бързо и че този човек може да се възползва от мен. Знам, че бе прав, но в момента, в който Дон Жуан засвири любимата ми „Рапсодия в синьо“, премалях. Просто светът през тези два дни се настрои на мечтателен режим. Беше май. Навън валеше мек дъждец. Миришеше на липи. Романтиката бе смъртоносна. Като истински латино той не спираше да ми прави комплименти. И след толкова месеци, в които бях деликатно отблъсквана, усещането да бъда отново желана ме сломи.
На третия ден колумбиецът трябваше да лети обратно и нещата се развиха с главоломна бързина. Целувахме се като за последно. През цялото време ръцете му ме търсеха. Изведнъж се озовах в тоалетната на един празен музей, където нещата завършиха с орална любов. Вероятно тук някой повдиха изумено вежди, а друг се възмущава, но бе хубаво и не съжалявам. Защото знам, че сега съм млада и мога да си го позволя, без да изглеждам нелепо. Сега, а не когато съм на 60.
Вечерта го изпратих на самолета. Решихме след няколко седмици да се срещнем и отпразнуваме заедно рождените си дни в Рим. Щяхме да имаме 4 дни, за да може цялата тази химия да се изразходва и еуфорията да се изконсумира без задръжки.
Но не бях включила в уравнението Принца. Когато разбра за плановете ми, той ме смачка. Накара ме да се срамувам от себе си – от лековерието и липсата си на задръжки. Изведнъж цялото ми прекрасно преживяване с Дон Жуан бе отровено. Почувствах се така агресивно атакувана, че отговорих на удара – поставих му ултиматум да реши дали има интерес от връзка с мен или не. Защото ако няма такъв интерес, няма право да ми държи сметка. Той мисли една нощ и на сутринта написа: „Елена, аз реших – зарязвам Исус“. Не ми каза: „Искам те, обичам те.“ Каза ми, че шегата, която винаги е използвал, няма да му е нужна повече.
Призля ми. Заминавах след седмица във ваканция, за която негласно се бяхме разбрали с колумбиеца, че ще е празник за телата.
А сега Принцът ми обяснява, че ще изостави Исус заради мен.
Не знаех на кого от тези двама мъже, с които не съм във връзка, да бъда вярна. В крайна сметка плътското надделя. А може би надделя желанието да вкуся свободата?!
Отидох в Рим, но вече бях повторно болна от китайския вирус. И нищо не бе същото с Дон Жуан. Нямаше екзалтация, нямаше романтика. Имаше приятно прекаран дълъг уикенд. Имаше и проблем. Ние, хората на изкуството, сме егоцентрици. Винаги мечтаем да сме солисти, а околните – аплодираща публика. Колумбиецът очакваше аз да бъда музата, но аз настоявах да остана музикантът. Не желаех да бъда вдъхновението. Исках да бъда вдъхновената.
Прибрах се с куфар, преливащ от нетърпение да говоря с Принца, но усетих, че нещо в него вече бе пречупено. На свой ред той пречупи мен с една-единствена реплика. Каза, че намира подобно поведение за ужасно непривлекателно в една жена. Когато едно момиче чуе подобни думи, единственото, което иска, е плавно да се разтвори във въздуха, докато оркестърът свири реквием.
След това мислих много. Реших, че след като не съм обвързана с този човек, имам право на свободен избор. Същевременно си дадох сметка, че допуснах грешка. Играх на два фронта – от една страна, исках да замина за Рим, а от друга – да притисна Принца да вземе решение. Заиграх се с чуждите чувства. Подхранвах ги и у двамата в един и същ момент, а това се заплаща. От своя страна Принцът също плащаше цената на морализаторството си – на желанието да проповядва висока нравственост, но да се изплъзва от емоционални ангажименти.
Доколко любовта е подвластна на оковите на морала? Доколко моралът трябва да отстъпва пред любовта? И ако една любов е истинска, може ли тя изобщо да бъде неморална?
Заминавам другата седмица за Шотландия. Трябва да разбера.
ФИНАЛНА СЦЕНА:
Принцеса Турандот e вече в прегръдките на островните мъгли и на Принц Калаф.
Исус не протестира.
Завесата пада.
0 Коментара