Мария Милкова и доброто тяло

Защо държим да сме със съвършени тела в един твърде несъвършен свят? Каква е връзката между емоциите, тялото и психичното здраве? Как да се научим да приемаме телата си и техните проблеми без срам, притеснение и страх? Защо да бъдем в телата си е най-хубавото място, на което можем да бъдем? Проектът „Кожа“ на Ирина Атанасова представя поредица от интервюта с мъже и жени за връзката им със собственото им тяло – как и за какво им служи то, как се е променяло отношението им към него през годините и как обществото ни се отнася към човешкото тяло.

Мария Милкова е видео журналист и фотограф. Занимава се с журналистика от 14 години и нейна запазена марка е

разказването на видео истории.

От 2012 г. до 2018 г. работи в NOVA телевизия. От тогава е журналист на свободна практика. Автор е в Българската секция на Дойче Веле и там може да гледате най-новите ѝ видео разкази. Нейни репортажи можете да слушате по Дарик Радио. Мария е и носител на множество награди, сред които „Мтел Медиа Мастърс“ – категория „Електронни медии – дълги форми“ – за телевизионния филм „Будители без броня“ (2015г) и в същата категория през 2016 г., за филма „Последен кадър“. Мария е носител и на голямата награда „Валя Крушкина – журналистика за хората“.

Защо се съгласи да участваш?

Рядко отговарям на въпроси. Обикновено аз ги задавам и се вра в нечии мисли, понякога доста надълбоко. От време на време е полезно да съм от другата страна.

Кога за първи път осъзна, че си жена и имаш женско тяло?

Не мисля, че има такъв момент при мен – да се събудя и да си кажа – О, ама аз съм жена! Или момент или човек, който да ме накара да го почувствам. Никога не съм го подлагала на съмнение. Но винаги женското в мен е личало – в пубертета или по-късно никога не съм била от онези момичета, които се държат повече като момчета и някак чрез стил и поведение не акцентират на женствеността си. Напротив – не можех да си представя, че ще мога да нося рокля и няма да си го позволя. Обичах всичко женско – от съвсем малка.

Помня, че някъде на 6 години харесах едни обувки. Не, не ги харесах – влюбих се в тях. Но бяха един номер по-малки. Успях да ги обуя и с най-категоричния тон заявих на майка ми – стават ми. Едва ходех, но стисках зъби. На третия ден майка ми се усети, че нещо не е както трябва. Така си останаха нови в кутията. Та, ако на това не му се вика женски инат. Още от тогава за мен е важно как се обличам, какво обличам, каква ми е косата, ръцете, имам ли грим.

Това идва от майка ми – винаги ми е казвала, че една жена преди всичко трябва да изглежда добре, за да се чувства добре. Първите уроци по женственост идват от нея – помня винаги перфектния й маникюр, прическа, гардероба с прекрасни дрехи, подредени за всеки ден и ухаеше толкова хубаво. Това е останало в мен. Не мога да изляза от навън, без да се погрижа за себе си.

А, за женствеността отвъд физическото –

тя също идва от самосебе си. През годините много внимавай да не я загубя. Живея сама в друг град от 18 годишна и се учиш да се спасяваш сама. Но внимавах да не свикна твърде много само със себе си, да се справям с абсолютно всичко, да не позволявам и минимална помощ и в един момент да съм си самодостатъчна. Мисля, че е това е пагубно за женствеността. Една жена трябва да позволява да бъде обгрижвана и глезена. И мъжете го харесват. А, това, че си знаем, че можем и сам сами, предпочитам да си го оставя за извънредни ситуации.

Как се е променялo отношението ти към тялото ти през годините? Имала ли си моменти на неразбирателство с него – срам, притеснение, недоволство? Как изглежда пътя, по който е минало самочувствието ти до момента?

Самочувствието… с това винаги съм имала проблем. Не съм стигала до срам, но в тинейджърските си години и след това между 20 и 30 все не можех да се отърва от усещането, че тялото ми не изглежда съвсем добре. Все имаше някой килограм за сваляне, все нещо не бях доволна. Наскоро гледах мои стари снимки и си казах „Ама аз съм си била супер“. Е, малко късничко. Идеята е да го осъзнаваме навреме, не след 10 години. Някак ще ни е по-лесно.

Когато минах 30 години започнах да се харесвам повече.

Голяма роля изигра и стъпването ми в телевизията. Все пак, там как изглеждаш и как се държиш пред камера, е толкова важно, колкото какво казваш. И на момичето с ниско самочувствие за себе си, което хич не обичаше да е в център на вниманието, му се наложи да се погледне през очите на камерата и да е в центъра й.

Бях свикнала в удобството на анонимността или зад едно име, изписано под текст. И трябваше да се хвърля срещу най-големия си страх. И да овладея себе си – защото пред камера и най-малкото притеснение личи. Това ме дисциплинира и ме накара да се погледна по друг начин, да се чувствам добре в тялото си и да съм уверена в себе си. И да полагам повече грижи за него. Така започнах да давам най-доброто от себе си – тогава създадох и най-добрите си журналистически материали. Тогава срещнах и любовта.

Разкажи ми за страховете ти. Какво те плаши? Имало ли е моменти, в които не си можела да се справиш с тях (страховете) и си имала нужда от помощ? Моменти, в които тревожността ти взима връх над рационалността?

Мисля, че страховете в умерена форма ни държат да не паднем. Т.е не вървиш по един ръб с усещането – долу няма бездна. Знаеш, че във всеки един момент може да залитнеш, но вървиш и не падаш. Така ги разбирам страховете. Донякъде са полезни, защото те бутат към онова, което те кара да се чувстваш спокоен.

Например – страх ме е да не загубя възможността да правя това, което обичам – да снимам видео истории като журналист. И с цялата си същност се стремя да го правя, макар да трябваше да спра за известно време. Наложи се да напусна работата си, не защото не я обичам, просто вече не можех да я върша според моите разбирания в атмосфера, която смятам за нездравословна. И се случи най-големият ми страх, като сама скочих в него – зарязах онова, към което се бях стремяла от години, бях инвестирала време, усилия, мъки.

Ами сега? Какво ще правя? Коя съм аз?

Заминаха ли последните 15 години? Провалих ли се? А, пари? И едва когато си казах: „Това е положението, засега няма да правиш това, което обичаш, животът продължава“ нещата тръгнаха в правилния път. Просто приех най-големия си страх като действителност и заживях с него. Беше свобода. Е, светът не свърши, даже дойдоха повече възможности и по-хубави. Не спрях заниманията си, даже сега имам по-голям шанс да ги развивам и повече време за себе си. Защото често се самозабравяме в работата си и светът около нас не съществува, това е опасно. Сега знам, че работата не е всички и вече ме е страх по-малко. И никога не съм се чувствала по-добре в кожата си от сега.

Ще се върна към ходенето по ръба. Друг пример – страх ме е да не загубя човека, когото обичам – тогава се държа така, че каквото зависи от мен – да не го прогоня. За другото – не сме подвластни. Най-важното е абсолютната и отдадена подкрепа, тя убива страха.

Има и още един страх. Страх, в който знаеш, че нещата се получават и си щастлив, но даже не смееш да трепнеш, че току виж – всичко се сгромолясало. И той е здравословен.

Намираш ли връзка между емоциите и тялото си? Как се манифестира тази връзка?

Тялото е израз на емоцията. Винаги говори преди теб. И това научих от времето пред камерата. Когато и да не съм го слушала, съм бъркала.

Какво те изкарва от кожата ти и смяташ, че може и трябва да бъде променено?

Май повече неща, отколкото трябва. Хората, които се опитват да подчиняват и смазват другите. Полудявам от това. Вярвам в сътрудничеството, не в потисничеството.

И онези, които първо искат, а какво дават, даже не минава през главата им.

Как се свързваш със себе си и се заземяваш? Какви дейности/ практики/ хобита откри, че ти помагат да влезеш в кожата си?

Мисълта трябва да има своите убежища. Моето убежище е да изляза с фотоапарат на улицата и да правя снимки. Фотографията винаги ме е спасявала от всичко. Преди години рисувах, но понеже изисква време, все не стигам до там. Сега се опитвам да се върна към рисуването и си давам сметка, че забързаният начин на живот ме е отдалечил от него.

Какво означава за теб да си реализирана жена? Майчинството има ли задължителен характер в това уравнение?

Да имам свободата да работя това, което обичам и да не е източник просто на пари, а да вярвам в него. Да не завися от някого в това отношение и, дори да е по-висок риска, сама да определям с кого, за кого и как да работя. И това да бъде сътрудничество, пак подчертавам.

Да позволявам да бъда обичана и да бъда с човека, когото обичам.

А, за майчинството – няма нищо задължително. Има жени – превръщат майчинството във фикс идея и няма значение кога ще е, кой ще е човекът, с когото ще създадат нов живот, трябва да го има! Никога не ми е било фикс идея, никога не съм го намирала за някакъв вид спасение, бягство или себереализиране, и то си дойде в точния момент с точния човек. Вярвам, че трябва да изживяваме все повече и повече в този живот – защо да пропусна майчинството? Вълнуващо ми е да усетя какво е да си майка. Това е още любов с всичките й нелеки и красиви моменти. Нямам търпение да разбера какво е.