Не знам кога самообвиняването започна да бъде мой постоянен спътник. Може би в момента, в който съзнателно започнах да мисля за женствеността си, защото това съзнание идва с натрупването на прегрешения. Греховете развяват след себе си срам и вина. Някъде в този период започнах да се вглеждам в другите (жени) и да изследвам признаците на срам и вина по лицата им.
Но другите винаги изглеждат така наясно със себе си. Те имат каузи, а житейските им мисии обикновено са много по-внушителни от това да дарят света с деца и да приключат с героизма дотук. Другите – особено жените от книгите – са възхитителни, защото са вълци единаци, самотници със закалка и кипяща кръв. С нулеви угризения.
„Аз дори не дадох шанс на детето си да дойде на този свят по естествен начин” – казвам на мъжа до мен.
„Ти нямаше избор – утешава той. – Всички знаци бяха против теб.”
Всъщност, имах избор. Можех да се противопоставя на лекарите и да кажа, че не, ще родя детето нормално, ако ще да умра (защото, обективно погледнато, раждането носи в себе си и тази възможност, по който и начин да се случи). Трябваше да проявя упоритост и
да се оставя на денонощията да ме оглозгат,
докато бебето не се появи само, както и когато природата би го пожелала. Мисля, че именно в този ден чувството ми за вина изкристализира и стана болезнена бучка. Тялото ми се възстанови много бързо; кърмех всеотдайно като войник на часовой, защото знаех, че това е доказателство за моята майчиност и извинение за операцията. Извинение, от което само аз имах нужда, защото нито на бебето, нито на който и да било му пукаше как съм родила. Като че ли очаквах от себе си да бъда видимо изтерзана и разкъсана, за да имам удостоверение, че съм дала живот, но отглеждането на бебето само ме правеше по-хубава и по-блага.
Вината започна да слиза все по-дълбоко в стаите на вътрешния ми мир и да отваря вратички, които не бях докосвала.
Опитах да разбера какво мислят Другите жени за майчинството и новороденото бебе – Вината, но установих, че жените с кауза, тези, на които се възхищавам, обикновено не са майки или в най-добрия случай са станали такива по-скоро случайно. Не знам дали у мен са остналали някакви вкаменелости първороден грях, но странно ли е, че за грях и за син използваме една и съща дума? Каква е тази тежест, която те сполетява, когато дадеш живот? Да не би да е смътното предчувствие, че един далечен ден ще се наложи да повериш детето си на някой друг и че, ужас и кошмар, детето няма да има нужда от теб. Да не би да е страхът, че някой ден детето ще се срамува от теб и миналото ти. Или пък вината си я вземаш на профилактични дози, защото
женствеността не може без това украшение, без тази треперливост и боязън от Страшния съд (твоя собствен).
Умението да съчувстваме, да се поставяме на мястото на другия, прави от по-чувствителния пол летален генератор на вина, защото, напротив, само един хубав, добре отгледан егоизъм може да действа като филтър за негативните емоции. Че съм жена, не е проблем. Проблем е да бъда женаТА. Да бъда чудесна във всичките си функции, да получавам шестици във всички направления, но най-вече по собствените си изисквания. Забелязвали ли сте колко е уморително да си отличник? Виновните хора са уморени, те се видоизменят и са тревожни. Всички въпроси от „Защо изядох това парче торта?” до „Защо си го изкарах на…?” се изписват по лицето на виновния. И нуждата от почивка е съвсем осезаема.
Жестът с разтриването на слепоочията в някакъв отчаян опит да спасиш героизма си от опозорение се повтаря като лоша реклама. Събирам късове живот в паметта си, моменти, когато вината е покълвала плахо в малкото Аз, например тогава, когато не захвана художествена гимнастика, защото не беше достатъчно слабичка. Тогава, когато откри тялото си, преди да го е открил мъж. Тогава, когато го откри мъж. Всички мигове, в които е трябвало да тържествувам и да се вълнувам от откритията си, да се любувам на обвивката, в която съм облечена, да доволствам от инстинктите си – всички са белязани от вината, че може би не съм това, което се очаква да бъда.
Прочетох някъде, че докато при мъжете чувство на вина се поражда, когато не оправдаят собствения си перфекционизъм, тъй като те са единствените, пред които се отчитат, жените следват външен модел на поведение и светоусещане. Това ги гнети
и ги превръща в машини за саморазруха,
същества прокурори и палачи, същества депресивни и вманиачени. При мен теорията се илюстрира чудесно. Никога не съм била депресивна, но си избирах десетки начини да бъда перфектна, за да мога да изкупвам вините си. Спортувах. Чистих. Преподавах. Отказах се да шофирам, веднага щом взех книжка, защото знаех, че няма да понеса да не бъда перфектна, а в най-лошите ми кошмари убивам човек, докато карам.
Искрено завиждам на жените, които са достатъчно центрирани в себе си, че да не се подчиняват на общественоприетото: жената е хрисима дъщеря и добра ученичка, омъжва се, ражда деца, води скромен и незабележим живот, без дори мисълта й да трепне в друга посока. Тези момичета, излезли от тясната рамка, в която предварително са били сложени, може би са били тук, на този бял лист, и вече знаят как се разбиват стереотипи. Не вярвам, че съществува жена, която да не е изпитвала болезнена вина за едно или друго в живота си. Вярвам обаче, че идва време, в което преставаш да задръстваш тялото и ума си с ненужна тежест. Този миг е нарисуван в съзнанието ми като жена, която пише нежни, но силни стихове, жена, която е постъпвала смело и е отпразнувала опита. (Даже в картината присъства и огромно количество тестяно, от което жената стои все така 50-килограмова). Заменям я ведната с тази натъпкана в клишето, почти на 30, почти осъществена жена. Поискала съм немалко прошки, занулявала съм си сметките и все още намирам за какво да се упреквам, макар и никой край мен да не ме сочи с пръст. Може и да не умираме от греховете си, но със сигурност постоянното себепорицание прави тялото по-уязвимо и праща сигнали на органите да преработват тежките мисли, което пък впоследствие ги разболява. В кой ли орган удря вината? Едно куче не иска да ме ухапе, но аз упорито сама си давам ръката.
0 Коментара