В 7:30 сутринта в почивен ден вече от 2 часа работя. Много хора правят така, защото такава им е работата. Но моята не е. Не ѝ пречи дали ще я свърша сега, или довечера, или на обяд. Работя, за да не мисля.
От един месец живея само в главата си. Онази част от съществото ми, която обитават разумът ми, бистрият ум, контролът, непоклатимата дисциплина. Неща, заради които много хора ме харесват. Неща, заради които аз много малко се харесвам. Главата – едната от двете точки, които заключават най-дългия Път на човека. Цели 46 см. Сърцето – другата точка от Пътя, е затворено за мен. Моето си сърце.
В един най-обикновен четвъртък, доколкото може да има обикновени четвъртъци насред извънредно положение, той, човекът ми, ми определи среща у нас за обяд. Ама че странна работа. Още по-странното беше онова, което ми каза, когато се обади да провери дали съм се прибрала. „Имаме един разговор.“
За Бога… За всички Богове!
Никога в нашите отношения не е присъствал такъв израз – „Имаме един разговор“. Винаги през двете години на общата ни история всичко се е казвало веднага, директно, на момента, без подготовки, заобикалки и уговорки. Докато го чаках у дома, в главата си прожектирах няколко филма, достойни да конкурират Хичкок. Друга жена, неизлечима болест, „не те обичам вече“. В сърцето ми… Е, някак си успях да нарежа салатата, без да си накълцам пръстите.
Прибра се. Обядвахме. Пушихме. Смяхме се. И накрая – онова, което всички – и жени, и мъже, бихме искали да си спестим. Жените – от страх, мъжете – от досада. „Седни да поговорим.“
Сядам. Не искам да говорим. Искам да ме гушне. Намествам се на моето си място, в скута му.
„Не знам как да ти кажа. Ти няма да ме разбереш…“
И сега всички очакват драматична развръзка. Но – не. „Ти няма да ме разбереш“ се оказва Големият ужас на този разговор.
Човекът ми, най-близкият ми, най-скъпият ми, мисли, че няма да разбера…
Няма да разбера, че е мюсюлманин (сякаш не съм го разбрала толкова време!) и започва свещеният месец Рамазан, а той иска да спази всички религиозни предписания, пълен пост, както се нарича една подобна практика в християнството.
Първото, което изпитвам, е облекчение. Не ме е разлюбил, не е срещнал друга, не е болен.
Всичко е наред. Един месец. Голяма работа.
Аз цял живот съм преживяла без близостта му, един месец всякак ще мине. Седим прегърнати на дивана в хола. Той ми разказва някакви неща за исляма, а аз се хиля като ряпа, защото на практика нищо не е станало. Знам, че е мюсюлманин от първата ни нощ заедно и нямам никакъв проблем с това. За мен е нормално и естествено както това, че очите му са сини. Всичко е наред. Даже изпитвам прилив на още по-голяма близост между нас. Все пак се погрижи да ми каже, да не се чудя един месец какво се случва. Изпращам го на вратата. Прегръщаме се като всеки друг ден, когато си тръгва.
„Обичам те.“
„Обичам те.“
Започва да тече месецът. Не се прегръщаме, не се целуваме, не правим любов. Негласно си разпределяме диваните в хола ми. Всеки си седи на неговия. Водим безкрайни дискусии върху исляма, петте му стълба, какво е позволено и какво не, по какво си прилича с християнството и по какво не. Всичко е наред. Разказва ми за намаза – ежедневната петкратна молитва, религиозното задължение, което отличава мюсюлманите от останалото човечество. Говори разпалено, убедено.
Мисля си колко е хубав, когато се вълнува.
Всичко е наред.
И в този момент, някъде там, от дъното на сърцето ми, което е пълно с любов и обич за него и заради него, изпълзява червейчето на усещането, че аз нищо не знам за този човек, който две години крие от мен, че кланя намаза пет пъти на ден, чете Корана на арабски и всеки петък ходи в джамията в Студентски град за обедната молитва. Не просто не ми казва. Крие от мен. Съзнателно. Умишлено. Целенасочено. Води втори живот, в който мен ме няма. Не просто ме няма. Не е искал да знам за него. Не е имал доверие в мен, за да ми каже. Но е имал основания да скрие. Дори не искам да знам какви са. Знам само, че през този месец, който е крайно неподходящ за изясняване на отношения,
най-близкият ми човек стана най-чуждият.
Дните се нижат. Задрасквам ги с кръстче на календара, а в сърчице съм оградила трийсет и третия ден. Рамазанът трае трийсет дни, но веднага следва тридневният празник Рамазан Байрам, който той – естествено – ще прекара със семейството си, не с гаджето си! “Все по-трудно ми да става да се държа здраво за разума и увереността, че ако не му бях важна, нямаше изобщо да ми каже. Все по-трудно ми става да ценя малките жестове в поведението му, които винаги са ми давали усещане за голямото му уважение към мен и принадлежността му към нашите отношения. Не мога истински да се зарадвам на това, че идва да ме види всеки ден. Не мога да оценя това, че съм първият човек, на когото се обажда след празничната молитва сутринта на Байрама, и колко щастлив го усещам, когато казвам: „Честит празник, момче.“
Не мога… Не разбирам. Объркана съм. Съмнявам се. Страхувам се.
Вече не знам кое и къде е мястото ми в неговия свят. То никога не е било особено голямо, но си беше мое, знаех къде е и ми беше хубаво там – онова, малко кръгче от неговия живот, което си беше само за мен, за нас, за нашите отношения на доверие, отдаденост и преданост. Мястото, където бях „мила“ и „принцесо“, а днес… Днес коя съм? И аз не знам, но се надявам той да знае, да не е забравил. Надявам се никога повече да не си помисля, че няма да разбера. Никога повече да няма основания да скрие нещо от мен, каквото и да е. Никога повече да не помисли, че няма да приема. Защото ако продължава да мисли така, това значи само, че и той нищо не знае за мен.
Изпитвам физически болезнена нужда да се върна в сърцето си. В моето си сърце. Онази част от мен, която обитават всичките ми страхове и цялата ми сила. Силата ми да обичам с всяка клетка на съществото ми един човек отвъд всички обстоятелства, сред които ни е подредил животът, отвъд различията и отвъд всичките ми страхове. От сърце. От моето си сърце.
Ден 32. 7:30 сутринта.
0 Коментара