Но преди това, един ден, дъщерята ѝ връчила… писмо.
– Писмо? За мен? Нали сега съм тук, заедно сме всеки ден?! – недоумявала Мария и въртяла смутено дебелия плик в ръцете си.
– Моля те да го прочетеш внимателно, ако трябва, да го препрочетеш – казала дъщерята, без да отговори на въпросите на майка си. (…)
Мила мамо,
Пиша ти това писмо от 30 години.
Започнах го, когато баба умря. Не знам дали съм ти казвала, но 8-9 месеца преди да умре, баба се питаше – сама себе си, на глас, но аз бях там и слушах – „Трудно ли се умира?“. Мисля, че баба реши да умре.
После, спомняш си, престана да яде, залежа се, стана на скелет, рани, урина, изпражнения… Моята баба.
Която ми беше обяснила неделята и възкръсването, ябълката и буквите, която ми беше чела за далечните страни и ми беше разказала за Септемврийското въстание. Която ти къпа 20 години, която подпираше под ръка, за да се разхожда, и която гледа до последния ѝ дъх.
Първата смърт, която виждах отблизо.
Беше отвратителна. Толкова ми беше мъчно за теб. За баба вече не ми беше мъчно. Моята баба вече си беше отишла. Обвинявах се, че искам да умре по-бързо, да свърши тази отвратителна агония, това безкрайно унижение на плътта, и най-вече този ад за теб. […]
През годините пишех и триех, пак написвах, поправях, допълвах. Текстът растеше като някакво странно растение, разлистваше се, след няколко години започнах да събирам редките му и ценни плодове. През тези тридесет години аз самата пораснах и отрезнях,
остарях и започнах отново да полудявам.
Моят собствен живот на жена, съпруга и майка течеше като река. Смирявах се и се опълчвах, унасях се в бита и се сепвах тревожно в битието. […]
Но мамо, нали ако ти не съществуваше, и мен и брат ми нямаше да ни има? И внуците ти. Не, не ме разбирай погрешно – не оправдавам насилието. Твоето съществуване, и моето, и на брат ми, и съществуването на внуците ти не оправдава насилието. Друго се опитвам да ти кажа.
Много е странно да осъзнаваш,
че е можело да не съществуваш, нали?
И ние, и двете, имаме пълно основание да си го мислим. Особена е повестта, в която разказваш за собственото си по-раждане на този свят. Наистина е много странно да осъзнаваш, че си плод на пълна случайност и че е било повече от много вероятно да не съществуваш. Странна е способността, която ни е дадена да о-съзнаваме това.
Но знаеш ли кое е още по-странно – това се отнася за всички хора. Помисли си само – ако не беше срещнала баща ми, а друг мъж, ако беше заченала следващия месец, а не онзи юни, ако друг сперматозоид на баща ми те беше оплодил, ако…
Всеки човек е плод на случайността и на хаоса.
Любовта е само една много красива, несъмнено, и много силна илюзия,
която ни кара да вярваме в предопределеността и уникалността на любимия и децата ни, в промисъла в хаоса, в това, че плодът на хаоса е плод на любов. И когато един вариант сред милиарди възможни се въплъти в нашето дете – да го обикнем като нещо уникално, единствено, което не може да бъде никое друго, създадено с Другия, който не може да бъде никой друг.
Може би щастието е това – да приемеш като желано и избрано и да обикнеш като уникално това, което слепият хаос изважда от
звездната торба за теб.
От тази гледна точка насилието и породеното от него нещастие само правят хаоса и илюзиите ни очевидни.
Мислех си, че изнасилването е не само криминално и военно, но и екзистенциално престъпление. Законът мисли за насилените жени и за изродената с чуждо семе общност. Никой не мисли за човеците, пръкнали се вследствие на изнасилване и за тяхното съзнание. Един такъв човек е плод не само на случайността като всички хора, но и сътворен с
животински нагон, омраза, насилие и ужас.
Отнета му е едната утеха, че е направен с любов, че е желан, точно той или тя, че е избран от хаоса сред милиарди на не знам коя степен възможности. Темпоралният парадокс на теорията на относителността, според който теоретично-математически може да се върнеш в миналото и да убиеш дядо си, което обаче означава, че и ти няма да съществуваш и следователно няма как да извършиш това, е измислен от мъже, както и цялата наука, общо взето. Затова разиграва само сценария с убийството на патриарха-дядо. Съвсем по Фройд –
момчетата убиват бащите си и се влюбват в майките си.
Според мъжете майката е сигурна и не може да бъде никоя друга. Но какво става, ако я изнасилят? Нали си учила теория на относителността? Нали си учила висша математика и фундаментална физика? Няма как поне през тях да не сте стигнали и до теорията на относителността. Макар че, мисля си, ако дори най-фундаменталните неща като времето и пространството са относителни, то и комунизмът следва да е, с цялата му непоклатима фундаменталност. Значи може и да не сте учили теорията на относителността, за да избегнете този неудобен извод. […]
Съществуването ни не е промисълът.
Няма промисъл, мамо.
Няма никой „там горе“. „Оня“ е сляп, глух и безпаметно-дементен. Не разчитай на него. Той не е „познал“ жената, той си няма представа какъв е животът на жената, какво става „там долу“, в бита, в „човешката долница“, в приписките по свещените му текстове, в бележките под линията на живота. Той е „непорочно заченат“. Само мъже могат да измислят „такова чудо“ и да го нарекат така. На теб женската ти същност е била буквално изкорубена от собствения ти дълбоко вярващ баща и от същия „Оня“. Искали са да те направят съвсем непорочна. И са успели… […]
Едва след много години разбрах защо прие първата ми менструация – превръщането ми в жена – с такова раздразнение, даже погнуса. Защо нищо не ми беше обяснила, не ме беше подготвила, и аз си мислех, че съм болна (от рак, естествено, толкова много рак има в рода ни) и че умирам. Защо съблазънта и
еротиката, която аз нахално пръсках, те отвращаваха.
Защо си бодеше очите да ми шиеш дрехи, както баба е шила за теб, но никога не ми каза, че съм хубава, пази боже – секси. Защо вместо да се зарадваш, се разочарова, когато ти казах, че съм бременна. Защо се разминахме като жени и никога не станахме приятелки, защо ти никога не поговори с мен като жена, не ме посъветва като жена. В женствеността и в секса за теб винаги е имало нещо срамно, болезнено, животът на жената за теб винаги е бил само страх, срам, болка, покорство, грижи и тегло. […]
Разбрах защо не искаше нищо от никого, но беше взискателна към мен. Защо успехите ми на изпити, конкурси, в работата те
радваха много повече от женитбите
и децата ми. Но никога не бяха достатъчни. Ти винаги очакваше още, повече, като че трябваше непрекъснато да компенсирам това, че съм жена, че имам деца, че съм пожертвала време, възможности и сиво вещество за мъжете и децата си. Аз трябваше да стана член-кореспондент на световната академия, генерален директор на света или поне нобелов лауреат за литература, за да те утеша в твоята неосъщественост и разочарование,
да бъда повече от жена,
за да докажа, че въпреки че съм жена и майка, съм интелигентна и успешна. Като мъжете. Че съм човек. В нашите отношения карах една безкрайна аспирантура. […]
Разбрах защо не поговори с мен, не ме утеши и приюти, не се намеси, не се опълчи, когато онзи агент на ДС ме изнасили като студентка. Оплаках се в полицията, но единственият резултат беше, че ме обявиха за „леко момиче“, което, така – уязвимо и „виновно“, друг агент на ДС се опита да вербува като държавна държанка, която щеше да бъде предлагана на високопоставени чужденци. Кварталният милиционер минаваше вечер през квартирата ми да проверява дали
„лекото момиче“ си е у дома
и се опитваше и той да „намаже“ от безпомощността ми. Бягах и се криех като осъдена… Слава Богу не забременях. Дори и да се беше случило, времената бяха други – имаше хапчета и свободни аборти. Но защо ти, мамо, никога не поговори с мен за това? Надявам се, че е само от страх – от ДС, от баща ми. Позволи безгласно на баща ми да ме нарича „курва“… Без да се замисля за „командировките“ си. Или за семейна карма. Или за това, че собственият му баща също е преживял жестоко насилие, от същите тези „другари“. Да, не сексуално насилие, но не знам кое е по-ужасно – да ти стягат краката в менгеме, да ти забранят да работиш и после да умреш от рак, или да те изнасилят. Баща ми не си даваше сметка, че
той самият беше изнасилен от комунизма,
че той беше забременял и че роди чудовища – патологични лъжи, мании, страх, агресия и комплекси. #Me too … Само в по-различни социално-икономически условия и властови отношения. И насилието засягаше всички – жени и мъже, млади и стари. […]
Толкова много ми се е искало да чуя какво мислиш наистина! Какво чувстваш наистина. Да го кажеш без страх и срам.
Исках да те чуя да крещиш,
да се опълчиш, да искаш, да проклинаш, да откажеш да живееш така. Исках да предявиш себе си. Да откажеш да изпълняваш всичките си „задължения“. Да се влюбиш, да се напиеш, да не ти пука, веднъж поне да бъдеш жестока. Да се върнеш към таланта си в математиката. Да развиеш таланта си да шиеш, но не стотици поли по 2 лв. парчето, а дизайнерски, твои и уникални, изискани, сексапилни тоалети. … Колко много исках да имам такава майка!
С която да мога да си говоря.
За всичко – за момчета и мъже, за секс и пазене, за любов и разочарования, за бременностти, раждания, бебета, но и за възпитанието на новия човек, не само за отглеждането на деца (в бедни условия), за книги и идеи, за пари и професии, за картини и музика, за математика и философия, за смисъла и безсмислието…
Докато не проумях, че няма такава Мария, че тази Мария е била умъртвена много, много отдавна. После постепенно аз ти станах майка. […]
Винаги си имала избор.
Но не съм сигурна, че в теб е имало човешко същество, което да упражни правото си на избор. Ти си само жена, със своята женска участ. […]
Пораствах и исках да бъда всичко това, което ти не беше. Изграждането в опозиция е вид деформация. Аз съм деформирана…[…]
0 Коментара