Попадали ли сте на фрази-клишета, които се тиражират УЖ в подкрепа на Любовта? Например “Децата ми са смисълът на живота ми”, “Любовта не е да намериш някой с когото да живееш, а някой без когото не можеш да живееш”. “Аз без теб съм никой, животът ми е нищо”, “Тя мойта е свършила, важното е децата да са добре”. Има и други подобни, знаете ги, нали. Този вид фрази в песни, текстове и разговори, привидно заявяващи се в подкрепа на любовта, звучащи привидно красиво и романтично. А дефакто – подкрепящи единствено обезличаването, личното обезмисляне и лишаване от стойност, загуба на смисъла в живота.
Ама как така децата ти са смисълът на живота ти, бре човек!?
Утре тези деца ще излетят от гнездото, ще свият свое, ще имат свои интереси и път. Тогава какво ще стане със смисъла на живота ти? Ще се сринеш? Ще поемеш с бодра крачка към гроба или поне към старческия дом? Ще изпаднеш в депресия, празнота, осъзнавайки, че вече нямаш цел, посока, стойност? Или ще тормозиш горките си деца до живот и ще смучеш от тях енергия, вменявайки им вина как си жертвал живота и радостта си за тях? Знам, че тези думи ще те възмутят и ще те накарат да кажеш “Ама как, аз толкова ги обичам, притеснявам се за тях, правя всичко за тяхно добро.” Но дълбоко в себе си, усещаш, че има нещо.
Ами онези от нас, за които смисълът е в “половинката”?
Мъжът или жената “без които си нищо” – какво? Утре ако недай си Боже се случи нещо и любимият човек напусне този свят, или реши, че в средата на 50-те се е влюбил в друга? Какво тогава – пак спираш да живееш? ЖЕРТВА си на любовта? Наистина ли вярваш, че си половин човек без другия? И без него си нещо? И когато той/тя изчезне, всичко свършва? Защото нали, животът и без това е гаден…
Не ме разбирайте грешно – аз ОБОЖАВАМ децата си! И мъжът до мен, колкото и да ме вбесява понякога – обичам го безкрайно. Обаче ако си повярвам, че някой от тях е единственият смисъл на живота ми – здраво съм го загазила. Докато не си познал себе си, и търсиш себе си в някакви външни проекции, било то децата, партньора или професията ти – все ще си непълен, неосъзнат, ненаясно ЗАЩО СИ ТУК. Ще продължаваш да бъдеш половинчат и тотано сляп за автентичното си АЗ. И ще си сляпо обвързан и зависим от случващото се с другите около теб.
Изписвам тези остри думи с безкрайна любов.
Към всички нас. Защото в кабинета ми е ежедневие да помагам на хора, загубили смисъла, да събират и изграждат наново парченцата от себе си. Защото виждам от първо лице каква опустошителна мъка, празнота и безмислие настъпва, когато години наред си гравитирал около единствения център – децата. И сетне, когато дойде съвсем нормалният житейски етап и те напуснат гнездото, за някои родители настава бездна от сивота и безмислие. И дори не говорим за драматични загуби, които са наистина тежки и поставят разтърсващи въпроси като “Искам ли да живея изобщо”. Говорим за баналните раздели в този живот. Раздяла с деца, с интимни партньори, с работни места дори. Когато сме проектирали смисъла на съшествуването си в нещо външно, загърбвайки себе си, и това нещо се промени, се сгромолясваме в бездната на отчаянието. А промяната е единственото сигурно нещо в този живот (освен смъртта).
Давам си сметка, че външните обстоятелства
за много хора са били всичко друго, но не и лесни. Започвайки с раждането и не много ласкаво посрещане от семейството, спънки и трудности в професионалната реализация, драматични любовни връзки, несбъднати мечти и какво ли още не. Тогава е много лесно да потърсиш спасителна сламка, която да придаде временно смисъл на живота ти – децата, или професията. Но те също се променят и когато дори спасителната сламка изчезне – тогава какво? … Бездна от сивота, самосъжаление, мъка, чувство за бесмислие и пропилян живот. Много е тежко в тази крайност, знам. И точно затова пиша този текст, с любов и грижа към всички минаващи през това.
Колкото и животът да не е протекъл по начина, по който сте очаквали и мечтали, вие сте ценни и значими сами по себе си! Макар и да не сте получили онази работа, онова образование за което сте мечтали, вие сте стойностни хора! Липсата или придобиването на това или онова външно събитие, не ви определя. Ценен е пътят. Всичко преживяно и споделено. Хубавото и трудното, което сте преодоляли, всички стъпала, които сте изкачили, израствайки и
променяйки се, докато вкусвате от живота.
Искам да знаете, че сте прекрасни, стойностни и значими – точно такива, каквито сте, независимо от наличието или отсъствието на деца, кариера, семеен живот.
Да, децата и всички любими хора са едно от красивите изражения на Любовта и част от смисъла. Всяко едно преживяване което ни предлага планетата Земя умножава своята значимост когато е споделено. Чрез споделянето с нашите любими хора, ние се опознаваме още по-дълбоко и си подаряваме цял спектър от преживявания. Но с всичката тази палитра от хора около нас, центърът остава Център.
И нека се запитаме: Кой е там, в Центъра? Като махнем идентификациите със социални роли, тяло, дрехи, черти на характера, приятелства, влюбвания, омрази и всякакви емоции. Кой? Кой остава? И какво е то?
Душа ли е, Бог ли е, Наблюдател ли е?
И какъв е смисълът да пребивава тук и да се върти във всичките тези роли и сценки? Възможно ли е част от ролите, сценките или актьорите да са смисъла на пребиваването тук, или чрез актьорите, ролите и сценките, аз се доближавам до истинския Смисъл? А там, в чистия, необвързан с условности смисъл трепти една Любов заради самото АЗ и Всичкото в което СЪМ, познавам се, еволюирам и израствам в светлината си.
Благодарна съм за прекрасните ми деца, партньор и обични приятели, които ме провокират да предизвиквам себе си и да ставам все по-добра версия на себе си. Дано съм достатъчно пораснала, за да ги обичам без да ги обвързвам.
Дано всеки от нас успее да намери центъра си, стойността си, вдъхновението, целта и желанието за живот. Смисъла отвъд повърхността. И онзи неизчерпаем източник на Любов отвътре.
Източник: Свой избор
0 Коментара