Първа част-любов
Аз съм Екатерина. На 37 години съм и винаги сключвам пръстите на ръцете си, когато преминавам върху квадратен капак на канал. Понякога това ме прави да изглеждам смешна, с изкривени пръсти и причудлива стойка, пристъпвайки полека по капака, но какво е тук някакъв си вид пред това да заключиш лошия си късмет. Изглежда, че той все пак успява да се приплъзне отнякъде (лошият късмет, не капакът, пу-пу, макар че обективно едното води другото за ръчичка… имам предвид, представете си да стъпите върху приплъзващ се капак…), но не смея да си помисля без тази предпазна мярка доколко ще се разпространи той (лошият късмет).
Та това ме прави оптимист…
с лош късмет и много дарове от страна на феите кръстници. Когато всяка ме дарила с хубост, ум, добрина и т.н., да не изпадам в излишна скромност, последната, онази непоканената, решила да си отмъсти, но за да е политически коректна за XXI век, не могла да ме „убие” нито на 15, нито на 35, тя просто понамалила от предишните, така че аз съм хубава, но не прекрасна; умна, но не достатъчно; образована, но не доцент; пея, но не в модерни кръчми, а само под душа в банята; пиша, но не като Достоевски.
Абе, с две думи-средна работа.
Любовта и тя така. Много ме обичат, но за никого не съм жената на живота му.
Когато Го видях, веднага го харесах. Всъщност той ме видя, аз присвивах късогледите си очи в жалки опити да чета вестника на господина от съседната маса. Забелязах го едва когато ме попита с някакъв ужасен акцент на английски език дали е свободно мястото до мен. Веднага го харесах, за една милисекунда знаех, че рано или късно ще се намеря в прегръдките на този човек. И как не, та той беше тъкмо като за мен. Висок, но някак набит и едър, с удивително чаровно шкембенце, точно толкова, колкото да ми харесва и да държи настрана нахалничките, дето ми го заглеждат. За цвят на косата не бих залагала, защото поради ранно оплешивяване се носеше като скинхед, но все пак, ако би имал коса, то тя със сигурност щеше да е в някакъв медно-тъмно-рус нюанс. Много широки рамене, ако някоя
се е влюбвала от пръв поглед в рамене,
то това съм аз. Казват, че жените са по-умни от мъжете, защото никоя не се е омъжила за „хубави крака”, на път съм да пренапиша историята, защото едни широки рамене си заслужават поне специалното ми внимание. И, разбира се, сини очи, че кой е виждал холандец с черни (стига да е от бялата раса)! Ах да, вие не знаете още, че е холандец. Може би, ако бяхте чули акцента, наподобяващ ротвайлери в кървава битка на живот и смърт, щяхте да се досетите. Естествено, че беше свободно мястото до мен. То беше свободно почти от три години, но спестих на чаровния господин тази подробност. Знаете ли, моят английски е един такъв, как да кажа, просто уникален и самобитен. Аз знам какво искам да кажа, в този смисъл английският ми е на едно доста високо ниво. Бедата е там, че хората, които срещам, било то и така наречените нейтив инглиш, не го говорят като мен.
Като изключим паузите с едни продължителни магарешки звуци като „ъъъъ, аааа” и дори универсалното „таковата”, разговорът между нас вървеше доста добре, мисля този човек удивително добре говореше английски. Моят английски.
И изобщо не беше чудно, че му дадох телефона си.
Така де, за да се научи един език, трябва да се упражнява, сори, ама друг начин няма. Просто няма! И като включвам моя Ерик в главата за любовта, това съвсем не значи, че тук има някаква любов. Не, не, не може да става и дума за любов. Това, че не можехме да откъснем очи един от друг, неволното потрепване при случайните докосваници на ръцете ни, начинът по който приглаждах косата си зад ухото, начинът по който прекрасните му плътни устни се движеха и желанието ми да ги докосна веднага… С моите устни. Не, не, не, не бъдете наивни, за Бога, та това съвсем не е любов. Не че знам какво е любов, но това, което знам, е, че любовта те прави уязвим, зависим и несвободен. Като добавим и фобията ми от договор и обвързаност, от ангажименти и отговорности, само един човек можеше да ме направи щастлива, и това бе Ерик. Той би се представил така:
„Здравейте, аз съм Ерик и имам проблеми с обвързването”.
Някак с времето станахме много добри приятели, отворих твърдата му черупка и успях да го накарам да споделя, да говори, добре де, понякога и просто да мърка… в този смисъл не знам, дали да не го хвана за ушите и
да го прехвърля от глава любов в глава приятелство.
Любов ли е, когато си заплашен от уволнение, да изтичаш при него и плачеш на рамото му; любов ли е, когато той плаче на рамото ти за болния си приятел; любов ли е, когато се смеете на безумно тъп филм; любов ли е, когато просто се държите за ръце и мълчите в царствено спокойствие, усещайки как целият свят точно в този миг се превръща в едно прекрасно и уютно релаксиращо местенце, наречено Едем…
Хм, а къде спада сексът?
Това би помогнало. Лягаме ли си с приятели и приятели ли сме с тези, с които си лягаме? Аз мисля, че би трябвало. Би трябвало да сме приятели. Защото, въпреки че мисловно съм далеч от мъдреците, знам, че любовта не е чувствена наслада. За мен любовта се изразява в споделянето. Ако някому можеш да споделиш без страх, че ще те осъди и ще ти се присмее своите страхове, мечти и любими занимания, то ти обичаш този човек. И по-важното: ако действително го правиш без страх от критика или присмех, няма и сянка на съмнение, че и той те обича. И в този смисъл не е нужно да сте еднакви, за да се обичате, но е хубаво еднакви неща да ви разсмиват и насълзяват, да сте настроени на еднакви честоти на сензитивност и емоция. Знаете ли колко е трудно това? Особено ако сте различен – ако сте хубав, но не прекрасен, умен, но не достатъчно…Искам да кажа, че
много красива жена ще си намери много красив, ъъъъ, финансово мъж,
но нежната чувствителна душа с елементи на цинизъм и умерена поквара, как ще намери своя шантав еквивалент?! За да завърша, пък вие да си решите любов ли е, приятелство ли е, ще цитирам последния ни разговор:
– Много съжалявам, но започвам твърде много да те харесвам, трябва да се разделим – казвам аз.
В главата ми се въртят други думи:
„По дяволите, твърде съм зависима от теб, мисля най-малко по 38 пъти на ден за теб, и то през работно време, като поне 16 от тях са пълни с нечисти помисли… желая те като чифт червени, блестящи обувки на 12-сантиметров ток… кажи, че ме обичаш…”
– Но Кати, толкова ни е хубаво заедно, на теб не ти ли харесва?
Тук оставам празно пространство за неговите мисли, но гордият гневен поглед и разочарованието, което просто струи от него, нашепват някакви по-нежни думи, които нито той, нито аз, смеем да изкажем гласно.
Тя, любовта, бива ли да е за лелки и чичковци, наближаващи 40-те си години?
Не е ли сляпо опиянение за млади, невинни и незрели тийнейджъри? Способни ли сме на тези години да я усетим с всичките си сетива? Мисля, че да, но с времето ставаме не по-опитни, не по-обиграни, а единствено и само по-страхливи…
– Изпрати ме до метрото, моля те – подмазвачески го хващам под ръка аз…
Мълчаливо вървим. Въпреки късната вечер, има много хора на улицата. Един младеж, съвсем случайно и без да иска, подритва някакво кученце. Изскача някакъв тип бабанка (бабаит), разперва мускули като перки на акула и крещи, какво ще го направи… в този момент разбирам, че нямам алтернатива, че мястото до мен ще е свободно в следващите три години, ако се откажа от това, което имам.
А имам приятел! Истински!
За когото не трябва да съм перфектна, с когото се чувствам винаги и навсякъде у дома си, толкова спокойна и уверена. За първи път в живота си. Не, може би това не е любов, но си струва да го имам.
– Ерик, не мога да скъсам с теб, не точно сега…
– О, може би искаш аз да скъсам с теб? Така по-лесно ли ще ти е?
– А ти искаш ли това?
– Не!- казано сърдито и сериозно.
– Тогава няма да късаме.
– Ти си луда жена, най-лудата, която познавам…-придружено със силна прегръдка и целувка на любимото ми място зад ухото, надолу по врата…
И, мисля, че е прав, но запазете това в тайна, моля ви…
Аз съм Екатерина и винаги заключвам пръстите си, когато минавам по квадратен капак на канал. Правя го, защото знам, че помага. И вярвам, че любовта е за всички, стига да имат кураж да й се предадат…
0 Коментара