Пари и собствена стая. Тези две неща като че ли точно назовават времето и личното пространство на жената, ако приемем, разбира се, че времето е пари.
Но нека да се опитаме да разгледаме все пак категориите лично време и лично пространство. Тук искам да уточня, че под лично разбирам времето и пространството, които жената посвещава само на себе си.
Тъй като целият биологичен цикъл, в който жената неизбежно участва, всъщност се развива покрай, във и върху тялото й, то за нейно лично време и пространство е много трудно да се говори. Времето й е винаги съотнесено, белязано от синкопите на другите, за които тя е поела отговорност.
Да почнем от деветте месеца, които протягат очакването на новия живот, който ще дойде.
После следва „времето, което трябва да измине, за да стане малкото бебе зрял човек“ (цитат от „Записки под възглавката“ на Сей Шонагон, поместен под заглавие „Неща, на които не им се вижда краят“).
Често наблюдаваме една успоредност на времето на жената – нейното собствено, което си тече, и това на „нейните хора“ .
Има жени, за които не съществува такова разделение – те нямат свое време, решили са, отдали са го на другите, то е изцяло подчинено на контекста на семейството, на служенето.
Защото жената е призвана да се отдава, да се раздава…
Ето как стигнахме до един от митовете.
В този смисъл да се говори за лично за жената време и пространство е светотатство, кражба от общото време и пространство, бягство, предателство и откровен егоизъм!
Така се чувстват много от жените
всеки път, когато си позволят да направят нещо специално за себе си…
Когато се осмелят! Дотам, че дори излизането от къщи е трудно, преодолява се всеки път гора от препятствия.
Колко жени в България имат собствена стая, в която да се отделят за малко от потока на семейството? В която да не ги връхлитат „Къде са ми чорапите?“, „Защо няма тоалетна хартия?“ и „Помниш ли къде си оставих паспорта?“…
Колко от българките имат своите установени и неприкосновени във времето срещи с приятелки, за бридж, екскурзии или просто срещи за small chats? Малко. Само тези, които просто са си я взели тази свобода.
Иначе все бързаме. А зад това бързане всъщност прикриваме отсъствието на лично време – време само за нас, време, в което да спрем и да обгледаме какво всъщност правим, за кого, защо? Време за нищонеправене.
Имам усещането (а това може би е болест изобщо на съвременния човек), че жените всъщност бягат от това да разполагат с лично време и пространство. Защо?
В началото всяка девойка е склонна да си ги брани. После първият вариант е вече описаният – пространството и времето й така често се населяват от други задачи и присъствия, че накрая се изличава представата, че могат понякога да бъдат консумирани отделно, само за себе си.
Вторият вариант е, че жената от един момент нататък, дори да разполага с лично време и лично пространство, просто престава да се мечтае отделно, не знае какво да прави със себе си, то не й е нужно – там е самота, скука, празнота, чувство за безполезност, липса на съотнесеност – някак толкова тихо и ненужно, пълно с трупове на избити мечти…
И тя бърза веднага да насели това време с някого,
за когото да се погрижи, за да се отпразнува отново като „полезна“ в контекста на другите.
Или както пише Ан Мороу Линдбърг в „Дар от морето“:
„В живота ми има толкова малко… празни часове и празни стаи, в които да остана сама и да открия себе си. Твърде много са дейностите, хората, нещата, интересните личности. Защото не само баналните неща задръстват живота ни, но също и значимите.
Можем да се пренаситим от богатства…“
В период на икономическа криза или, не дай боже, на война, тоест в режима на оцеляването, най-уязвимите неща са личното време и личното пространство на жената. Това е факт и няма смисъл да се обсъжда. Войните са заговори за отнемането на достойнството на човека, за потъпкването на радостта от простите неща в живота, в които именно човешкият дух съзрява.
Що се отнася до домашните войни, те също са клопки, в които пропадат самите воюващи за лично време и пространство – без да осъзнават, че всъщност битката не е нищо друго освен собствения им
страх от това да останат насаме със себе си
и ужаса от непознатото в тях.
Но нека по-добре да помечтаем какво би се случило, ако разполагаме с достатъчно лично време и пространство.
Аз няма да правя нищо. Искам просто ей така да си седя, да се намествам, да се вслушвам. Сега това ми хрумва. Малко статично. Разбира се, удоволствията. Всякакви удоволствия. Точно сега се сещам за една жена, която винаги ме поразяваше със способността си да си взема своето време, своята пауза дори сред много хора, в средата на някаква невъобразима бъркотия – ремонт, деца, работа или просто почистване – тя оставяше всичко и сядаше със своята неизменна цигара – така обвита в дим, като че ли изчезваше за известно време – няма, обърнала поглед навътре, в някакво друго измерение като че ли. Така че представата за лично време и пространство е относителна – първо трябва да ги имаме в нас самите, за да си ги създадем в реалността.
Понякога личното време и пространство се оказват така населени с нечие отсъствие, че просто се обезсмислят. Поне така ни се струва в началото. Но ако моментът е такъв, че наоколо няма близък човек, който да внимава в нас, то къде да се прибереш, ако не при себе си?
Личното време и пространство са територия. Тя трябва да бъде обгрижвана, обикаляна и защитавана всеки ден.
За мен тя е тайната химическа лаборатория на душата ми и знам, че като пропусна да пребивавам там, пропускам нещо важно от живота си.
Пропускам срещата с Бога в мен.
0 Коментара